Мануел Васкес Монталбан
Александрийска роза (31)

Планинският ландшафт го съпроводи до границата на провинцията с Мурсия, досами Мораталя. Пътят лъкатушеше, за да избегне полите на възвишенията, и след като преодоля препятствието на планината Сересо, пред очите му се заизнизва обезлесеният, сив мурсийски пейзаж чак до Лорка, където беше чувал, че има хубава гостилница, „Портокалите“. Добра се дотам благодарение на наставленията, получени от собственика на една бензиностанция.

— Добре хранят, добре. Но пробвали ли сте гозбите на доня Марикита в Тотана?

— Не мога да се отклонявам.

— Е, всеки си знае колко му е времето. Да я имате предвид обаче, ако някой път минете през Тотана.

„Портокалите“ излезе ресторант за пътешественици и за местни паралии и ценители, лакоми за специалитетите му от зеленчуци и риба, приближения на градината и морето, в чието число влизаха и двете ястия, които Карвальо поръча, след като изчете менюто и не загуби самообладание пред чудноватото изписване на Vishishua^[1] някога студена супа, превърната тук в енигматично име на незнайно божество: ориз със зеленчуци и пиле и меро^[2] по мурсийски. Оризът фигурираше в основното меню, но не и в това за деня, само че Карвальо се заинати да го опита — оказа се апетитен, приготвен по маниера, типичен за вътрешността на страната, с добавка на пържен патладжан, елемент, който Карвальо по принцип не свързваше с ориза, но сега прецени като съвсем уместен. Поръча си вино от района и му предложиха едно забележително караскалехо, известно му от времето на периодичните забежки до солената лагуна Мар Менор всеки път, щом в Барселона го обладаеше предчувствието за ухание на портокалов цвят и тялото му се настървеше за юг. Сега обаче беше влязъл в режима на търговски пътник — неотклонно нащрек за хода на дневните и на часовника си, който в момента се бореше срещу падащия мрак. Искаше да пристигне в Агилас по светло, а пътят му беше непознат.

— Не е лош. Всички по него минават, за да стигнат до Агилас. Има и друг, но е ужасно заобиколен, спуска се откъм Картахена и Масарон през планината Кантал, завой след завой.

След като Карвальо пресече шосето за Масарон, преходният пейзаж се промени. От Лос Естречос нататък се разгърнаха в целия си геологически блясък същински бедуински земи, такива, с каквито въображението бе приучено да си представя Африка с нейните проядени от дълбоки ръждавини скали. И ненадейно — долчинки с палмови гъсталаци или, на фона на залеза, фотогенични силуети на самотни палми върху бабунки, обсипани с камъчета, като сладкиши, поръсени с ядки. После километри и километри доматени насаждения, защитени с найлоново покривало, дълго и широко като течението на Рамбла дел Чаркон. Тук и там земята причудливо се издуваше във форми, през които сякаш издишваше все по-соления въздух наоколо, чудати призрачни издатини, паметници на невидими старчески болежки. Сетне, иззад един завой — тройният сърп на заливите и бялата гърбина на прилепения о морското равнище град. По шосето от Лорка колата плавно се вля в пътната мрежа на новите предградия и съгласно указанията се придвижи към пристанището по улица „Карлос III“, през площадче с палми, чак до излаза към вълнолома, закотвен посред първите тъми на спусналата се нощ. Беше стигнал до един от първоизточниците на Чаро, една от безизходиците на Испания, затова в чест на своята приятелка паркира колата на пристанищната еспланада и вече спешен тръгна без друга цел, освен да нагледа спомените, с които горката Чаро се беше сдобила назаем. Кръглият площад си беше на мястото, с все потъналия в зимен сън фонтан и вкочанената растителност. Ала липсваше бикоборската арена.

— Арената ли? Бая време оттогава… Преди повече от двайсет години я събориха, таман до пристана беше, сега на част от землището й направиха градинка. „Канерия Алта“? Ами това е в най-високата част. Трябва да се качите по „Сагаста“ и после все нагоре, нагоре, към мелницата, и ще я намерите. Тясна уличка е, много дълга, ей тъй върви, кат’ седмица с опашка.

Дядото грееше в летни цветове, въпреки че беше нощ и зима.

— Абелянови ли? От тях малко останаха. Изпозаминаха. И не мисля, че тези, дето останаха… Ама вие питате за хора от моята младост. Да не ги познавате? От Барселона ли сте? За там заминаха едните, пък другите си останаха или се преселиха другаде. Я по-добре не ме слушайте, някога тук живееха малко хора, сега обаче през лятото става лудница и човек на моята възраст лесно се обърква. Видяхте ли новите къщи, дето ги построиха навсякъде? Агилас заприлича на областен център, и то без чужда помощ — Мурсия ни недолюбва, нула внимание не ни обръща и мен така ме доядява по някой път, че като ме попитат дали съм мурсиец, отговарям например: не, уважаеми, андалусец съм. Например. Защото мурсийци на агиласци открай време само зулуми правят. Все едно се гнусят от нас, разбирате ли? Ама и на вас как ви дойде на ум да дойдете зиме, като тука е истинска красота от март нататък? Та винаги малко така с погнуса са се отнасяли и слава Богу, че от 1890 година си имаме железница, че без нея щяхме да сме за никъде. Видяхте ли паметника на железниците? Непременно да идете, много е интересен. Макар че вас, като сте от Барселона, надали нещо ще ви хване. Само климатът. Но не и днес.

Дядото недоволстваше, че Агилас не е в състояние да предложи на Карвальо най-доброто от себе си. Карвальо се сбогува с него в момента, в който той взе да му разказва за някакъв кей за минния добив. Последва съвета му и скоро се озова пред нещо като автентична казба с варосани фасади, нашарени от светлинките на разлюлени от вятъра електрически крушки в нощта, която обещаваше да е тъмна като в рог. Един сокак се оплиташе лабиринтено в другия и всички заедно се катереха към енигматичния си зенит през калдъръмища, рампи и стълбища, схлупени едноетажни къщички и старици в траур — свити на вид, но с прям и любопитен взор към пришълеца. Най-горе беше „Канерия Алта“, улица с изглед към стария град, на самия връх на хълма, от който сградите се изсипваха надолу към западния плаж и към източния, а насреща се виждаше краят на един вдаден в морето нос, украсен със замък.

— Абелянови ли? Леле, Абелянови. Бая време оттогава… Кой ги знае къде са сега. Енкарна? Кръстнице, помните ли Енкарна Абелян, на госпожа Хосефа момичето? Да знаете, че ако кръстницата не се сети, няма кой, че на нея и годинки, и памет не й липсват.

Бабката изглеждаше смачкана под тежестта на вълнената си забрадка, но очите й изразяваха удоволствие от възможността да бъде полезна с единственото й живо притежание, спомените.

— Енкарнита, да, Енкарнита. Взеха се с един господин от Албасете. Много добре се задоми в Албасете.

— Видяхте ли? Аз ви казах. Няма нещо да не помни моята кръстница.

— Енкарна Абелян е била много близка с някоя си Пака, вероятно нейна връстница. Сега да е към четирийсетгодишна.

— Кръстнице, помните ли с кого си дружеше Енкарнита?

Голите венци на бабката примляснаха, а очите й фокусираха дължината на предстоящото й пътешествие към дълбините на спомена. Около нея настана напрегнато очакване, дъщеря й, на поне седемдесет години, изглеждаше най-равнодушна; не по-младата й племенничка не спираше да повтаря „леле, боже, божееей, каква памет, нищо не забравя тази глава“; а дъщерята на племенничката, петдесетинагодишната посредничка на Карвальо, намали звука на тумбестия телевизор, завладял помещението, едновременно антре и хол, с мебели от зестра за старовремска сватба, за която впрочем свидетелстваше една внушителна фотография на селска двойка, кротки младоженци с усмивки на английски лордове в деня на победата на техния кон на епсъмското дерби.

— Пакита от Лариосови. Не ще да е друга.

— Видяхте ли? Видяхте ли каква ни е паметлива?

И като следствие от така обработените в машината за спомени на старицата данни се отприщи вълна от ласки и целувки по висналите бели бузи на жената, а тя се задърпа без желание да се дърпа, и се засмя като тържествуващ бикоборец.

— Ясно. То нямаше коя друга да е, освен Пакита Лариос.

— Онази с двете руси момченца, големи пакостници, дето веднъж задръстиха на баба си тоалетната с една умряла котка.

— Ние, господине, не се знаем много с това момиче, но ми се струва, че някога работеше в консервната фабрика в Пуерта де Лорка. Както и Енкарнита, и куп народ още, то и аз там работих десет години, а гледайте сега — сякаш никога не я е имало. Бутнаха я, за да строят жилища.

— И после се омъжи за оня бръснар.

— И отвориха нещо като бръснаро-фризьорски салон, заработиха и мъжът й, и тя в новите блокове на квартала край гарата.

— Накупиха си четири, пет апартамента, защото през лятото не оставаха без работа.

— Да бе, вярно, да, Пака, толкова беше надута като малка, че чак изглеждаше глупава. Спомням си как влизаше в бара на улица „Еспартерос“ с една порцеланова каничка и поръчваше кафе за десет сантима.

— Абе глупава, глупава, ама излезе хитра като лисица. Глупав беше баща й, милият, викаха му Хуан Кубето, защото никой не го беше виждал с коса на главата.

Жените си прехвърляха една на друга историята на Пака Лариос, забравили странника, който необезпокояван присъстваше на този удивителен от всяка гледна точка обмен на информация.

— Като момиче опъваше гладни уши!

— Че кой не е гладувал в онези години?

— Ами у нас може и да е липсвало това-онова, но чак да сме ходили гладни, не сме.

— А, разбира се. В най-голямата немотия ходехме по едни хасени престилчици, но пък всеки ден имахме рибен бульон на масата.

Жените от клана бяха особено горди от своето минало. Но въпреки че знаеха толкова много за младежките години и издигането на Пака Лариос, настоящето й не им беше известно.

— То, да знаете, от години не се е мяркала насам.

— Сигур нещо лошо се е случило. Беше се запиляла из Харавия.

— Но имаше роднини, които живееха към пристанището, някъде около пенсионерския клуб, дето ходят старците да играят на карти. Все едно де, няма да се изгубите. Питайте за пенсионерите и ще ви кажат.

На Карвальо му бяха дошли в повече дългите километри със задник на неудобната седалка и като се върна на кръглия градски площад, първото, което направи, беше да си вземе колата и стая в хотела, който му бяха препоръчали на улица „Карлос III“. Даже не му се вечеряше. Откъслечни образи и мисли блокираха мозъка му и блокажът включваше деликатните, тайни връзки на ума с небцето.