Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Карвальо (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
La rosa de Alejandria, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране и форматиране
Еми (2017)
Корекция
plqsak (2017)

Издание:

Автор: Мануел Васкес Монталбан

Заглавие: Александрийска роза

Преводач: Нева Мичева

Година на превод: 2008

Език, от който е преведено: Испански

Издание: Първо

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: Роман

Националност: Испански

Печатница: „Инвестпрес“ АД

Художник: Стефан Касъров

Коректор: Любов Йонева

ISBN: 978-954-529-589-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2519

История

  1. — Добавяне

На високото, където е Алманса, дверите на вятъра се разтвориха и през цялото спускане към Албасете и Ла Манча отчаяни сухи трънаци се завираха под колата на Карвальо, подмятани от вихъра. Зимно цинковият цвят на небето и земята предвещаваше студ и копнеж по топлина, уют, сън, тежко вино. Пейзажът сякаш се беше отказал да чака чудото на все още далечната пролет и се отвръщаше от погледа на странника, затърсил намек за нежност у природата. Голееха малобройните дървета, храсталаците стърчаха вкочанясани, гъшата кожа на пръстта преливаше от охра в пепеливо, покривите бяха землистокафяви, белите стени — посивели от зимната светлина. И така — чак до края на дългия коридор с еднообразни хоризонти, до лелеяното Албасете, самото Албасете, преждевременно притъмняло под похлупака на облаците. В „Бристол Гран Отел“ го чакаха стая и бонус, ресторантът „При Ортега“, управляван от самия Ортега, лаборатория на новата кухня на Ла Манча, ако можеше да се вярва на онова, което бе чул веднъж по радиото, все едно кое. На рецепцията клиент с вид на търговски пътник трескаво прибираше билетите си за футболен мач. Беше неделя. Неделя в Албасете, оповести наум Карвальо, когато се сдоби с четирите стени на самостоятелна стая с изглед към вътрешния двор и възглавница с изглед към тавана. И от тавана очите му се наляха с депресия и желание да изхвърчи като тапа, в която и да е посока.

— Кой играе?

Объркването на рецепциониста продължи няколко секунди, колкото трая мълчаливото му замисляне до извода, че тази вечер трябва да е Албасете срещу Херес.

— Само че свърших билетите. Ако побързате, можете да си купите на стадиона.

Последва указанията на рецепциониста, тръгна нагоре по улица „Маркес де Молинс“ и в Парка на мъчениците настигна изостаналия и забързан ариергард на албасетските запалянковци. Бяха се навлекли като самоеди, в такова време нямаше друг начин. Приличаха на единствените оцелели в града, разделен на две между телевизора на топло и футболния мач от втора „Б“ дивизия, втора група. Дали заради размерите на игрището, дали заради близостта на трибуните, Карвальо почувства, че се връща към мачовете от детството си, онези славни футболни срещи на трийсетима срещу трийсет други, с топка от намачкани вестници и канап или от гума, изтърбушена от следвоенните обуща с подсилени с налчета носове. От втора дивизия надолу играчите повече гонят топката. Тази обективна истина го осени при гледката на многобройните крака, погнали зверчето, което се търкаляше насам-натам в опит да се измъкне от мускулестата им хайка. Чуваха се тропотът на играчите, звукът от ритниците по кожата на кълбото и по чуждите крака, задъхването на крайните бегачи и ругатните пред грубостта или неуспеха. Дори се чу една попържня по нечии мъртъвци, чийто произход Карвальо не успя да определи, макар да предположи, че е дошла от редиците на хереския отбор. Основната трибуна беше разделена на два сектора: един по-централен, наполовина зает от вялите и не особено ентусиазирани от зрелището градски патриции, и остатъкът, където се тълпеше дребнобуржоазната агитка, със селска жилавост в телата, а в обноските — с всеизвестната сдържаност на хората от Ла Манча. Ще, не ще Карвальо бе застигнат от посланието на рекламните пана, опасали терена: „Информатика Албасете“. Нищо чудно някой вече да беше изобретил изчислителна машина за пресмятане на точното съотношение между овчето мляко и кръглата форма на ламанчския кашкавал.

— На Мансиля днес не му върви.

Гласът се чу изпод един шал, чийто собственик триеше длани и тропаше с крака по циментения под на реда, сякаш очакваше в отговор от недрата на земята да го лъхне жега.

— Не. Не му върви.

— А като рече, може.

— Сигурно.

Съдията изсвири край на първото полувреме и Карвальо излезе от трибуната и от стадион. Посрещна го уличен пейзаж, наежен от здрачните студове откъм облачния запад. Градът изглеждаше обезлюден, вятърът вееше тенти и изпокъсани афиши, но беше безсилен пред вцепенението на примрелите дървета, настръхнали скелети. Приличаше на новопостроен, от пораженията тук-таме се бяха спасили броени сгради в стила на късния, високопарен модернизъм, с оня вторично придобит чар на вехториите, оставени на своя инат за оцеляване. Сив модернизъм на улегнал град, нарушен от шаренията на едно военно здание, досами което клонът на валенсианска банка бе издигнал някакъв напън за ламанчски небостъргач. Светът се е смалил до размерите на Дисниленд или Дисниленд се е разраснал до размерите на света. „По-добре марксистките шамари от прегръдката на наште десничари“ беше написал на една унила фасада млад песимист. Ножарски работилници. Ловно дружество. Старото казино. „Коледарски песни ’83, XVI конкурс, Спестовна каса Албасете.“ А на същата фасада, от север на юг: „Военна подготовка“. „Кариера в държавната администрация.“ Испанско радио. Национално радио и телевизия. Печени кестени в походната пещ на малък локомотив, спрян на чомпе до красива класическа сграда, орнаментална, напусната, очукана, увита в милостивия саван на стари и нови филмови плакати. В окото на паметта му се запечатаха градските забежки в литературната територия на Дон Кихот: бар „Алдонса“, сладкарница „Дулсинея“, а по надолнището към хотел „Албасете Релихиосо“ — сборници с народни умотворения и книги от издателство „Планета“, универсални гипсови светци, шестструнни китари, четириструнни китарки, лютни, жития на светци и блажени. Почти врата до врата с хотела — предложение: „Продупчване на уши и антиалергични обеци, гаранция“. При това студиото работеше не как да е, а „по системата Стези-куик“: „Напълно стерилна, бърза и сигурна“. Карвальо се почуди доколко пънкарското движение се е разпространило и из Албасете, после заключи, че поканата за пробиване на ушите е отправена главно към невидимите засега албасетски жени. Подмина входа на хотела си, устоя на изкушението на топлата стая с отцеждащия унес таван, прекоси някогашния площад на Каудильото[1] в търсене на прочутата катедрала и се смеси с първите излезли на вечерна разходка и потоците от младежи, които се вливаха и изливаха от кината, решени да изживеят наситено каквото им остава от невъзможния осми ден на седмицата. Увери се със собствените си очи, че фирмата „Информатика Албасете“ съществува и свърна в началото на една озеленена улица, над която царствено се издигаше нещо, което спокойно можеше да се вземе за паметник на сиамската мелница — две неголеми мелници, слепени завинаги, недвусмислено свидетелство за ролята на повторението в конструирането на колективната памет. Имаше живот по баровете, клиенти на крак, с кашкавалени хапки и думи в устата, технорок в джубокса и отговор за Карвальо, когато ги попита за резултата от мача Албасете — Херес:

— Три на едно.

Беше победил отборът на Албасете, след решителен превес в средата на терена.

— Тея от Херес никакви ги нямаше в центъра — обади се един от събеседниците и никой не възрази, може би защото всички бяха заети с разглеждане на другоземеца, който се присламчи към тях и с необичайна компетентност по отношение на местните вина поръча червено от Естола на бармана.

— Не съм от тук, днес пристигнах. В неделя май няма много хора по улиците.

— Още е рано, пък и е студено. Идете след половин час из пешеходните зони… „Майор“… „Консепсион“… или по „Маркес де Молинс“ и няма да можете да се разминете.

— Мъча се да издиря господин Родригес де Монтиел. Имам някакъв стар адрес, но той изглежда вече не живее там. Случайно да го познавате?

— Родригес де Монтиел не са един и двама. Рода им всеки го знае по тези краища.

Разговаряше с няколко трийсетинагодишни, леко трътлести ергени, които го дистанцираха с поглед, сякаш го теглеха на кантара на уместното и неуместното.

— Луис Родригес де Монтиел.

Спогледаха се и размениха по някоя дума. Да бе, от онези от Ел Бонильо, оня с жената… и като казаха „жената“, на всички им стана ясно за какво иде реч и се обърнаха към Карвальо, да видят и той ли е в течение.

— Именно. Същият, чиято жена претърпя злополука.

— Оттогава сякаш не се е мяркал насам. Ти да си го виждал?

Не, не го беше виждал.

— Е, щом и той не го е виждал… Работи в Централната банка, а Родригес де Монтиел са много вътре в банковите въпроси.

— Много. Толкова са вътре, че повече няма накъде. Той, уважаемият Луис, даже беше съветник на съвета на директорите и май още е.

— И не се вясва в банката?

— От месеци не съм го виждал. Разправят, че имал ядове със здравето. Ама де да го знаеш, той и преди изкарваше повече време в Мадрид, отколкото в Албасете. Както всички тях, впрочем.

— Кои „тях“?

— Как кои. Мангизлиите. Половин година живеят царски в Мадрид, а другата половина идват в Албасете да осребрят каквото е родила земята, да пострелят из бранищата или да потичат по фусти из околностите.

— Абе знам те аз защо се палиш.

— Какво знаеш? Да не би да не е истина? Даже сега, откакто спечелиха социалистите, почнаха още по-рядко да се появяват, защото ги гложди, че града са го взели червените.

— Я пък ти, какво говориш бе? Върви в Старото казино или в клуба за стрелба по гълъби, или в „Кантабрийско море“. Всичките ще ги намериш там, накуп, до последничкия. Кой ще им накриви капата на тия?

— Аз ти казвам, че откакто спечели ИСРП[2], по-малко се появяват.

— Стига бе, печен. Ще ти се. Ама ти е крива сметката. Не го слушайте, не стоят така нещата. Вярно е, че богатите семейства ги тегли към Мадрид, само че не изпускат от око кокошката със златните яйца и си се грижат за своето. Идете да погледнете житата и лозята. Всички минават на напоителни системи, защото в областта имаме колкото щеш подпочвени води и по-отворените стопани си монтираха кръгови системи, дето им викат, хваща се водата централно, и паричките потичат. И при Франко, и след Франко никой една стотинка не им е отнел, и досега си живеят както някога. Нашият тука се е размечтал. Вярва си, че такива като тях от нещо ще се трогнат.

— Родригес де Монтиел много ли са богати?

— Много.

— Бяха.

Преди били богати, беше преобладаващото мнение, подкрепено с кимания. На Родригес де Монтиел главите им били прекалено заети с хералдически фантазии и малцина от новото поколение имали с какво да компенсират това положение. Отнесли се, пропуснали да влязат в крачка. Сега живеели от продажбата на онова, което им оставало. Но пък разполагали с още много за продаване.

— Иначе тук се намериха много оправни хора, някои даже си купиха вертолети и си ходят на стопанството по въздуха — не се предаде банковият чиновник.

— Нали си гледат работата и никого не закачат.

— Ти мислиш ли, че не заговорничат? Много десняшки надписи виждам из града напоследък.

— На някакви хлапетии им се е придращило по стените. Важното е, че в кметството влязоха социалистите.

За малко да каже „в кметството влязохме ние“, но предпочете по-скромния начин да заяви принадлежност.

— А те как го приеха?

— Въобще не им пука. Никога не са се бъркали пряко в политиката. Навремето са си служели с подставени лица, а сега наблюдават левите отдалече. Не се пречкат, но и не помагат.

— Луис Родригес де Монтиел, нещо за него да ми кажете?

— Малко го виждаме тука. Което си е бая странно, защото обикновено не минава незабелязан. Преди не отиваше да спи, преди да е затворил и последният бардак в Албасете.

— При това го затваряше той, отвътре.

Всички се разсмяха. Карвальо им благодари и се върна в хотела си през вече непрогледния, но по-населен Албасете, даже малко трескав, нервно изпращащ последните часове на неделята. Като мина пред социалистическото кметство, видя в горния край на помпозното стълбище пъстроцветното и покровителствено надвиснало изображение на едно огромно и окървавено Свето Сърце.

Бележки

[1] Каудильо (исп. caudillo, „вожд“) е титла на диктатора Франко, по подобие на италианското „дуче“ и немското „фюрер“. — Б.пр.

[2] ИСРП (PSOE, исп.) — Испанска социалистическа работническа партия. — Б.пр.