Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Карвальо (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
La rosa de Alejandria, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране и форматиране
Еми (2017)
Корекция
plqsak (2017)

Издание:

Автор: Мануел Васкес Монталбан

Заглавие: Александрийска роза

Преводач: Нева Мичева

Година на превод: 2008

Език, от който е преведено: Испански

Издание: Първо

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: Роман

Националност: Испански

Печатница: „Инвестпрес“ АД

Художник: Стефан Касъров

Коректор: Любов Йонева

ISBN: 978-954-529-589-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2519

История

  1. — Добавяне

— Колодата е нова, голям кеф е да се почва с нова колода. Слушай какъв звук.

Басора сечеше, а останалите се готвеха за играта и час по час поглеждаха към часовника или затулените от нощта илюминатори.

— На мен ми стига за днес.

— Ама колодата е нова. То е като да си почнеш живота начисто.

— Остави.

Херман наля от бутилката ром от Мартиника и отпиха.

— Трябва да ида да хвърля едно око.

— На машините?

— Не, на капитана. В случай че му хрумне да направи обиколка и му потрябвам. — Мартин, машинният офицер, тръгна да става, но Басора го задържа за ръкава.

— Накрая всички ще се смахнем покрай тая откачалка. Не са ли долу Мендоса и Дърдорко?

— Да.

— Какво тогава?

Захвърли картите и се протегна.

— Мамка му стара. Започва същинското плаване. Минахме Бермудските острови и отсега нататък ще е едно и също чак до вкъщи. Корабът си върви сам, а на мен ми е писнало от такива кораби, да не говорим с капитани като този. Да знаете, че това ми е последното пътуване.

— Да не се оттегляш в крайградските си владения?

— Владения, да бе, владения. Аз една саксия нямам. Но това еднообразие не го трая вече. Чака ме товарен кораб в Мапуто. Мозамбик. Там поне ще е интересно. Там се плава на око и на ръка, не като тук.

— Негрите ще ти джиросат някой съд, дето не става дори да разкарваш курортисти с него.

— Корабът е немски, на трийсетина години, съвсем си е добре.

— Значи работата е сериозна.

— Абсолютно.

Тримата му колеги бяха еднакво заинтригувани, но Басора продължаваше да държи ръце зад тила, сякаш щеше още да се протяга, и ги гледаше усмихнат и занесен.

— Транспортът там е почти изцяло морски или речен. Ще трябва да газя покрай брега и понякога да навлизам в естествени делти. Като се установя, ще ви се обадя. Договорът е за две години. С опция за подновяване. И за две години ще спестя толкова, колкото за десет тука. Пък и сегашният ни маршрут не предразполага към пестене. То кой ли пести в Испания? А в Мозамбик няма нищо или почти нищо за купуване. Идеално е.

— Можеш да спестиш още повече, ако постъпиш на сондажен кораб или на нефтена платформа, имат нужда от моряци, хора, които няма да клекнат, като видят бурно море. Предишният ни механик, Коломо, е на плаваща сондажна кула, която впрочем се намира точно срещу Тринидад, Хинес. Забравих да ти кажа, можеше да го навестиш. Оня ден по радиото вика, не пътувам, управлявам, и си умира от смях. Понеже е един от малкото, които са плавали, знае кое как е. Хинес пък искаше да оглави малък товарен кораб и да почне турове из Карибско море.

— Ами човек трябва да се размърда. Да плаваш на кораби като „Александрийска роза“ е все едно да бачкаш в завод на „Сеат“, но в открито море.

— Значи всички си вдигате капите.

Мартин гледаше изумен Басора.

— Ти си тръгваш, тоя искал да се махне, капитанът изкуква. Тогава аз ще се явя на изпити за водолаз в родния ми град, там има пристанище.

— Че ти не знаеш да плуваш.

— Какво значение има плуваш ли, не плуваш ли, когато ще се гмуркаш? Спускаш се с един шнур и те дърпат. По е безопасно да си водолаз, отколкото маратонец.

— На нас проблемът ни е, че сме станали моряци, защото сме чели много книжки като малки. И какво излиза — всичко е автоматизирано. По телекса ти съобщават какво ще се случи и какво да направиш. Натискаш копче, корабът се обръща ляво на борд. Натискаш друго — дясно на борд.

— Аз като малък не съм чел. Станах моряк заради един филм, който гледах, „Шехерезада“. Разправяше се за някакъв руски музикант, казваше се Корсаков и беше моряк, и участваше в дуел с бичове. Единственият дуел с бичове, който съм гледал през живота си. Лелеее. Как се нашариха Корсаков и оня другият, един мургав пич с бакенбарди[1]

— А ти, Хинес? Ти — какво? Оставаш ли?

— Той щял да ходи в Босфора. Онзи ден ми каза.

— И за чий ще ходиш в Босфора?

Мартин вече нищо и никого не разбираше, но Басора свали ръце от тила си, облегна длани на масата и посвети цялото си внимание на Хинесовото желание.

— Защо точно Босфорът?

— Бях там веднъж. Пресякохме Дарданелите и стигнахме до Истанбул. Останахме два-три дни в града и се възползвах от случая да обиколя двата бряга на Босфора, до Черно море. Тогава си го наумих. Знаеш как е. И да не знаеш, все едно. Харесва ми, когато нещо някъде свършва. Идва един момент, в който почва да те дразни мисълта, че Земята е кръгла, че всичко започва отново и отново, винаги.

Басора посочи Хинес, сякаш той бе доказателството за собствените му намерения.

— Чухте ли го? Същото, което очаквам от Мозамбик. Предел. На предела има тръпка. Отказвам да плавам на разни напредничави кораби, защото този напредък е лъжа. Както е тръгнало, ще им слагат все по-завъртяни и по-завъртяни машинарии, докато накрая не станат хвъркати и сгъваеми. Ще видите, че един ден ще ви натресат дори кораб за междузвездни плавания, не се хилете, мамка му. Е, аз тегля чертата на тая работа и потеглям със стар немски товарен кораб покрай бреговете на една страна на гъза на географията. Той пък иска да иде на гъза на морето, защото оттатък Босфора е краят на морето, единственото задънено място в световния океан.

— Добре бе, добре бе, друже, не се пали чак толкова, че и на мен ми подпуши главата.

Херман прекъсна ироничните и дълбокомислените фантазии на колегите си с жест, с който сякаш ги приканваше да намалят звука.

— Хайде подред. На тебе, господинчо, не ти е до никакви предели, антитехнологии и прочее врели-некипели. Засилил си се за Мозамбик, за да спестяваш за старини.

— Какви старини бе? Ти си поне десет години по-голям.

— А ти, ти, беглецо, ти, човече безумен, защото си обезумял, това е, ние тука ръфаме Тоурон, ама пред безумието на Лариос всички други бледнеят, е, любезни, ти отиваш в Босфора, Босфорът, доколкото ми е известно, отвежда в Черно море, а през Черно море се отива в СССР. Значи крайната ти цел е СССР, а какво си тръгнал там да търсиш, дявол знае.

— Той отива на края на морето бе.

— Глупости. Отива баш в СССР, за ваше сведение. Аз съм бил в Одеса и трябва да ви кажа, че в Одеса няма нищо, което да липсва в Барселона или Генуа. Даже там е много по-бедно от другаде, а съветските другарки са като монахини в клаузура[2]. Та ако ще ходиш в СССР, да ти е сладко, аз съм пас.

Тримата взеха да се надприказват, а Хинес се опита да се абстрахира и да потърси завет в мислите си посред тази галиматия от гласове и претенции.

— Абе, хора, Босфорът е метафора, Мозамбик също — настоя Басора.

— Какво е метафора?

— Когато нещо се каже не в обичайния му смисъл, а образно.

— Бива, умнико, бива. Така да бъде. Босфорът може да е метафора, защото не знам нашичкият какво си е навил да търси там. Но Мозамбик не е, мене няма да ме пързулнеш с приказки. Мозамбик си е и кораб, и договор, и рейсове, и кинти, нали така? Хубави кинти — Херман дръпна заговорнически долния си клепач, корабче плува ли.

— Не може да се разговаря с хора без усет за метафора — и Басора сам се разсмя на надутата си фраза, а след него се разсмяха Мартин и Херман и показаха среден пръст, освободени така от задължението да го разберат. Довършиха бутилката и Басора предложи да се вдигнат на експедиция до каютата на капитана, да проверят дали е в сладкопойно настроение и в случай че е, да му изслушат концерта зад вратата.

— Ти чувал ли си го някой път?

— „Къпината“[3]. Със собствените си уши.

— Вие внимавайте, че ако се ядоса, ще ни забие с отрицателни характеристики в Барселона и после иди търси работа.

— Ще ни забие, друг път. Да се благодари, че не сме му вдигнали мерника и го оставяме да говори простотии и да върши откачени работи. Ще се направим, че отиваме в моята каюта, нали е до неговата.

Излязоха от каютата на Херман и се придвижиха до капитановата. Басора им припомни да пазят тишина с пръст на устните, а напрегнатият им слух позволи да доловят високите трели на капитана. Наложи се да залепят уши о студената метална врата, колкото се може по-близо до тънката пролука между нея и рамката, за да добие смисъл гласът:

Недей да ме обичаш

и не плачи за мен,

не струва любовта ми,

та ти заради нея да ходиш угнетен.[4]

Мартин се запревива с ръка на устата, а другите се уплашиха да не прихне и се юрнаха към каютата на Басора, където се накискаха до насита.

— Абе каква е тая ужасия, дето я пееше?

— Някаква песен от младините на баба.

— И пичът я пее като същински андалусец. „Дъ ходиш угнитен“ вика…

И пак ги прихвана онзи освободителен кикот през носа, който не смееше да се превърне в открит смях.

— Де да можеше да го видим отнякъде. Сигурно се размахва и се кърши като певица на фламенко.

— Това трябва да се види.

Идеята беше страхотна, Басора веднага я пое и защрака с пръсти във въздуха, сякаш призоваваше техническото решение на въпроса.

— Пичът се заключва отвътре, но все нещо може да се направи.

— Ако не отвори той, отвън няма как да стане.

— То се знае. Трябва да се намисли цака. И не виждам каква друга да е, освен да се наговорим със сервитьора да му занесе нещо и да остави вратата открехната.

— В никакъв случай — отсече Херман и явно смяташе да се оттегли радикално и от заговора, и от каютата.

— Защо?

— Защото това значи да го дискредитираме пред целия екипаж.

— Прав си — съгласи се Басора и се загледа лукаво в Херман. — Ти ще го направиш. Ти ще влезеш някоя от следващите вечери, като се разпее. Първо ще го предупредиш по телефона, че ще се отбиеш, за да не се нервира. Ще го посетиш под някакъв предлог и ще оставиш вратата притворена.

Бележки

[1] Филмът е „Песента на Шехерезада“ (Song of Scheherazade, 1947) на режисьора Валтер Райш. Действието се развива през 1865 г. и един от главните герои е кадетът Николай Римски-Корсаков. — Б.пр.

[2] Клаузурата (от лат. clausura, „затваряне“) предвижда монахините или монасите изобщо да не излизат от манастира, както и миряните да нямат достъп до тях вътре. — Б.пр.

[3] „Къпината“ (La Zarzamora) е известна сантиментална испанска песен за девойка, наречена Къпината заради тъмните си очи. — Б.пр.

[4] „Недей да ме обичаш“ (No me quieras tanto) е класическа копла с текст на Антонио Кинтеро и Рафаел де Леон. — Б.пр.