Мануел Васкес Монталбан
Александрийска роза (32)

Събуди го кукуригането на личния и несподелим петел в главата му и отворените му очи го информираха, че е много рано сутринта. Никак не го блазнеше да остане в спретнатата и студена двойна стая, затова слезе в хотелското кафене, за да уталожи усещането за самота, което му свиваше стомаха. Двама-трима търговски пътници от Валенсия дебнеха сервитьора с движения на диригент на кафеник и ако се съдеше по отегчението в погледите и жестовете им, вероятно бяха на път от часове наред. Като стъпи на тротоара, се наложи да даде път на едно рижо детенце, повело слепец, който го следваше с ръце на раменете му. „Иде Торерото“, каканижеше слепецът и приличаше на вагон, теглен от сериозното детенце-локомотив. Опашка от пенсионери чакаше на вратата на някаква банка, единствено естетическо опущение в хармонията на кръглия площад с изографисани къщи пред рухване и очукани табели. Безметежността на почти топлата сутрин приканваше към разходка и отведе Карвальо в пазарската зона: „Хранителни стоки Шафран“, „Хлебарница Езерце“, „Лейди Пепа“, шафран и дюкянчета, купища неизсушени люти чушлета ньорас върху един от тезгясите на почти празния пазар. Разходка със слънце и води от еспланадата на пристанището нататък, покрай морето, което изпълняваше дремливи водораслени движения: в ранния час наоколо се виждаха единствено самотата, няколко деца и жени, поели към рутинните си задължения, и локомотивът, превърнат в паметник на железниците, както гласеше надписът на пиедестала: „Паметник на железниците, 1969 г., причина за благоденствието на този град“. Зимата превръщаше моряшкото кътче във вехта картичка, избеляла от забрава между страниците на рядко четена книга. При все това стърчащите тук-таме кубични почивни станции загатваха за лятото. Някои подробности почти съвпадаха със спомена, който Чаро бе наследила от майка си. Слънчево местенце с палми в един край на света, отворен към хрисимо море, и хоризонт, обрамчен с ръждиви чела на скали — нос Копе, канарата Агилика. Присети се за още нещо, което му беше говорила Чаро, за витрината на фотографа Матран, и се впусна да я търси, докато един туземец не му каза, че няма смисъл.

— Студио „Матран“ вече не съществува. От години.

— Казаха ми, че на витрината имало снимки на Пако Рабал^[1] на кон.

— Имаше. А сега можете да го видите лично, купи си къща в Калабардина, няма да я сбъркате с друга, с едни ей такива арки. И не е само през лятото да идва. Понякога изкарва доста дълго. Наскоро беше тука, като му присъдиха една награда. Някаква важна награда, за цяла Испания, така де, национална. Каква суматоха настана, да не ви разправям.

Беше влязъл в малко магазинче за вестници, списания, книги, близалки и пластмасови играчки. Надяваше се да попадне на някой дребен сувенир от никога непреживяното лично минало на Чаро, който да й занесе, и попита за нещо в духа на градчето от младините на майка й.

— Има една книга, която се казва „Агилас във времето“, на един тукашен писател, дон Антонио Сердан му е името. Но се съмнявам, че ще я намерите. Бройките се изчерпаха. Може би в общината или в бюрото по туризма.

В общината имаха малка карта на градското ядро на Агилас, която ставаше само за гледане под микроскоп, и друга, топографска, където общината приличаше на кълбо от топонимии, пресечени тук и там с въображаеми пунктирни граници. По-добре, отколкото да се върне с празни ръце, току-виж Чаро успееше да открие човешка плът или памет сред купищата означения. В бюрото по туризма действително имаха книгата, но само в един екземпляр, който си пазеха, за да доказват съществуването й на проявяващите интерес. Карвальо я разлисти и узна, че според най-старите местни рибари техните дядовци били виждали на дъното на морето някъде на запад загадъчен градеж, който нарекли Крепостната стена и който вероятно бил останка от древния Урси, люлка на Агилас. Върна книгата и тръгна да търси Пака Лариос, пришпорван от умората си от това пътуване, което грозеше да свърши както е почнало, с едното нищо.

Жена със светлокестеняви коси, сини очи и по едно хлапе във всяка ръка му каза, че леля й Пакита вече не живеела в Агилас.

— Купиха си хотел край Терерос, но карат зимата в Харавия. Не в самата Харавия обаче. Живеят в една вила, която се казва „Шафранен цвят“.

Докато вървеше към колата си, отново попадна на слепеца и детето локомотив — слепият повтаряше „Иде Торерото“, а купувачи на лотарийни билети се отбиваха при него най-естествено, като в ежедневен ритуал. Улицата, на която беше хотелът, излизаше на шосето за Алмерия, Терерос и отклонението към Харавия и Пулпи. Покрайнините на Агилас приличаха на тези на което и да е друго градче, набъбнало от нови квартали с перпендикулярни улици, но на Карвальо му се стори, че разпознава в края на Касита Верде зелената къщичка, на която беше кръстен плажът^[2] — едноставна постройка с островръх покрив, боядисана в зелено и саможиво застанала встрани от всичко, като монумент на агиласката тъга по миналото. После започна незастроената периферия: тук обрулени терени, там — палми, вдясно — отново хоризонтът с ръждиви и жълтеникави земи, плъзнали към планините, вляво — тъмни заливи за питомното море и паркирани каравани, от които слизаха чужденци с леки дрехи, повечето — стари пенсионери от заможна Европа в търсене на евтини предпоследни слънца и морски бани за своя живот. Табелите, насочващи към хотел „Вердемар“, се заредиха покрай пътя от зелената къщичка нататък и току на разклона за Харавия и Пулпи изникна блокче със затворени прозорци и бригада работници, които преасфалтираха площадката пред входа.

— Няма никой. Отваря чак през април.

— Не минават ли собствениците да нагледат ремонта?

— Собственикът идва всеки ден. Но по-късно.

Хвана пътя за Харавия, натам, където далечината вещаеше оазис и палми. В дъното се издигаше жълто бакърена планина с руднично насипище и жълто влакче, което като на игра едва се крепеше по стръмното било. Колкото по-нагоре изпълзяваше шосето, толкова повече Агилас и заливчетата му се разпиляваха към Средиземно море. Отляво, тъкмо на предела на градския растеж, се откри плажна ивица с железен кей, съхранил характерния си вид на част от реквизита на един вече мъртъв прогрес, а отдясно шосето към Алмерия се впускаше в бягство от дивото, пусто крайбрежие. Между Лос Хурадос и Пилар де Харавия, няма как да го пропуснете, го бяха ориентирали работниците, ще видите алея с надпис „Преминаването забранено, частна собственост“, а по-нататък горичка и голяма къща, истински палат. Пътят тропосваше парник след парник; оазисна растителност заля като пъстроцветно петно неприветливата геология на пейзажа. Колата свърна в забранената посока и се изкачи по похабената настилка до ограда, която плачеше за нов слой боя. Две млади монахини, току-що излезли от градината пред дома, се дръпнаха да мине колата на Карвальо и извърнаха лица, сякаш изобщо не ги интересуваше кой шофира. Оттатък оградата имаше двор с каменен плочник, по средата му от обточено с баластра езерце извираше фикусов шубрак и гранитно стълбище почиваше в подножието на фасадата, по която още цъфтеше бугенвилия.

— Госпожо! Госпожо! Дойде една кола — провикна се към вътрешността на дома слугинче с тъмен мъх над горната устна и тяло, изопнато от дърпането на булдог, който бълваше лаещи откоси срещу новодошлия. — Не се приближавайте, господине, че хапе. Ухапа монахините, дето дойдоха за милостиня.

— И тебе ли хапе?

— Мене не, защото аз го храня. Но всички, дето не го хранят, ги хапе.

— Знае си работата кучето.

Първо се чу глас:

— Това момиче кола не е ли виждало, какво ли?

После се появи стопанката, осемдесет кила на ширина, четирийсет години на височина и кафяви вежди, изписани в далечния север на лицето, тъй далечен, че излизаха от орбита.

— Три коли имаме вкъщи, а ти вдигаш такава шумотевица, че дошла още една.

— Не можах да вляза да ви кажа заради кучето.

— Е, и без влизане стана.

Очите й бяха огромни, допълнително разхубавени от изкуствените си мигли и любопитството.

— Нещо да ви помогна?

— Говорих с вашите роднини в Агилас и ме препратиха насам.

— Колата ви е станала на нищо и никакво — отбеляза жената, след като гнусливо прецени външността на грохнала стара кранта на Карвальовия форд фиеста. — Лусита, я удари един парцал на колата на господина, че сигурно нищо не вижда отвътре.

— Няма нужда. Напразно.

— Страшно са ни прашни пътищата. От месеци не е валяло на берекет, само от време на време ръмва по малко и повече вреди, отколкото помага. Ама вие не сте от Агилас?

Огромните очи се бяха спрели на регистрационния му номер.

— Идвам от Барселона. Във връзка с Енкарна, Енкарна Абелян.

— Енкарна, милата Енкарна! Време беше да се обади. Ама и тя е една. Ту ме затрупва с писма, дето за цял месец не мога да прочета, ту млъква като риба. Заповядайте. А ти, момиче, остави Бронко и поизбърши с водичка колата на господина, особено предното стъкло. Не мога да трая мръсни коли, пък са и опасни — и за шофьора, и за околните.

Докато Карвальо я следваше през едно във всяко отношение претруфено антре и приемаше креслото с облегалка, назъбена отгоре като крепостна стена, в дневната с пиано и грамаден телевизор, снабден с всички удобства, нужни на водещите да пренощуват в него, обмисляше как да съобщи на добрата кастилка вестта за смъртта на нейната приятелка.

— И къде се е запиляла този път?

— Мислех, че знаете.

— Какво да знам? Какво е станало?

В определен момент от живота си Карвальо беше открил, че най-ефикасният и простичък начин за съобщаване на вестта за нечия смърт е да сведе поглед и да го провлачи по пода, сякаш не е способен да го вдигне оттам. Това и направи.

— Да не би Енкарна да е…?

Погледът му упорито се задържа на пода и чак избухналите ридания го подтикнаха отново да се задвижи и солидарно да обхване конвулсиите на загубилото контрол лице, в което сълзите, премигванията, носовите ръмжения и ожесточените търкания с върха на пръстите рисуваха бедствената картина на най-безнадеждна покруса.

— Моята Енкарна! Ах, душице, мила Енкарнита! Моята Енкарна!

На възгласите се притекоха слугинчето със слисано лице и мръсен парцал в ръката и един плешив мъжага по чехли и плюшен халат, който попита: „Какво става тука?“, преди дамата да се хвърли в обятията му и устремът й да го накара да загуби равновесие, а с него и левия си чехъл.