Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Карвальо (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
La rosa de Alejandria, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране и форматиране
Еми (2017)
Корекция
plqsak (2017)

Издание:

Автор: Мануел Васкес Монталбан

Заглавие: Александрийска роза

Преводач: Нева Мичева

Година на превод: 2008

Език, от който е преведено: Испански

Издание: Първо

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: Роман

Националност: Испански

Печатница: „Инвестпрес“ АД

Художник: Стефан Касъров

Коректор: Любов Йонева

ISBN: 978-954-529-589-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2519

История

  1. — Добавяне

Кормчията направляваше кораба към разширението на фарватера между Барбадос и островите Барловенто. Веднага щом излязоха от Устите на змея, ветровете започнаха да затихват и накрая съвсем отшумяха, сякаш до този миг упоритото лошо време бе вилняло специално над Тринидад или над Хинес. Прегледа курса, определен от капитана, с ясното съзнание, че вниманието и движенията му се подчиняват по-скоро на някакъв ритуал, отколкото на потребността да установи нещата, които знаеше наизуст от друг път, само и само да не се включи в разговора между Тоурон и Херман за близостта на остров Гренада и вероятността да срещнат патрулиращи американски военни съдове. Когато капитанът напусна командния мостик, за да проверял нещо си, което нямаше смисъл да проверява, Херман запя драматично и гръмогласно:

Сбогом, Гранааааааада,

Гра-на-да моооооооя![1]

Беше се помъчил да ги разприказва за събитията в голямата карибска лагуна, но — все едно Атлантикът изискваше да са особено нащрек, след като преодоляха визуалното препятствие на Барбадос — Хинес се беше загледал през десния борд, а Херман бе вперил очи през левия, към островите Барловенто, докато отговаряше с половин уста.

— Какво си се хванал за картата? През януари никога нищо не се случва по тези ширини. При преход като нашия най-много да трябва да си сложим пуловери, като минем трийсетия паралел, това е.

Използваше безсмисленото съзерцание на начертания курс, за да оправдае разсеяността, с която следеше думите на Херман.

— Очаква се вълнение точно когато минаваме покрай Саргасово море.

— Както винаги, чудо голямо. Ще отклоним леко курса и готово. Да не си забравил как се прави? Вземи картите с прогнозите за януари и приятно изкарване.

Херман го остави пред океан от разчертана хартия, молекулярно поделена на кутийки от по пет градуса ширина на пет градуса дължина. Нямаше и помен от щормове, циклони, мъгли, поне не и преди ширината на Бермудските острови, когато курсът на кораба щеше да потърси извивката на Гълфстрийм, за да се слее с нея. Като остана сам, спря да проявява интерес към онова, което не го интересуваше, и насочи бинокъл към вече подминатия северен край на Барбадос. Морето се диплеше с привидна лекота чак до хоризонта. Предел, просто лъжлив предел, безнадеждна линия. Меки пасати ги тласкаха към измамната граница на Тропика на Рака, към истинската граница на зимата. Излезе от командната зала, бавно се смъкна по трапа на мостика до безлюдната горна палуба и се отправи към носа покрай отворените към кипежа на скрития корабен труд светлици. Вървеше към напористия, самоуверен нос на кораба и си се представяше като нищожна отломка по вълните, устремени към гигантския си водосток, онова, в което щеше да се превърне преди няколко дни в Маракас бей, ако не се беше отзовал на спасителските свирки. Облегна се на вдигнатия метален капак на кърмовия вход, с гръб към морето — зад близката товарна стрела командният мостик приличаше на край на кораба, като главата на животно, която скрива остатъка от тялото. Той беше неговото работно място, кабинетът му, финалът на ежедневния му маршрут от кърмовата надстройка, в чиято отвъдност спеше, през твиндековете от товарна стрела до товарна стрела, от люк до люк, докато се добере до службата си. Книжа, копчета, правоъгълни командни пултове и електроника, иззели процесите на вглъбено пресмятане и управление от офицерите и принизили ги до обикновени опекуни на иначе самостойното електронно чудовище.

— Ще дойде ден, когато корабите ще се управляват дистанционно от сушата, от един-единствен централен електронен мозък, общ за всички съдове в океана.

— И ако този мозък се развали, всички ще корабокрушират. Ще се сблъскат помежду си или с вълноломите, или с рифовете. И най-тъпото е, че дотогава океанът и без това ще е станал една безбрежна септична яма. Край на приключението. Отвратителен край за красивото приключение, което преди векове е родило фраза като: „Може и да не се живее, но да се плава е необходимо“[2].

В отговор на песимизма на Хуан Басора, лоцман и творец, Херман посочи небето като индийския таксиджия от Порт ъф Спейн. Там, там щеше да продължи приключението.

— Кое приключение?

— Космическата надпревара!

— И ти наричаш „приключение“ програмираните с компютър пътувания на някакви смешници, дето се преобличат като водолази и даже не могат да си извадят чурката да се изпикаят?

— Да, ама тебе няма да ти стиска да увиснеш в небето с главата надолу.

— Много по-рисковано е при ураган, когато излезеш на лов за сардини, а вятърът мине осемдесет възела.

— Ти пък кога си ловил сардини?

— А ти какво знаеш за мен, пич? Да не сме женени?

— Единствените сардини, които си виждал през живота си, са от испанското крайбрежие, и то добре изпечени.

Един рейс траеше предостатъчно за сто сцени като тази, която се надигаше в паметта му, сякаш се беше разиграла същата сутрин в офицерската трапезария, пред подарените им от компанията телевизор и видео. А може би подобна разправия беше имало преди четири месеца. Или още не беше се случила, но непременно щеше да започне, когато настанеше часът на Атлантика и водите от матово стъкло се заточеха дни наред под слоесто-купестия потон, прихлупил звездите от Бермудите чак до Азорските острови, и ръцете се изморяха да цакат карти и да отпъждат от очите сенките на отегчението и главобола.

— Пяна навсякъде, из въздуха, над водата. Пяна, която вятърът бясно разхвърля през пребелялото като мръсно платно море. Да ги видя какво ще правят тези космически пикльовци.

Привидя му се сянката на Света Лусия отдясно на борд, но надали островът можеше наистина да се зърне при тази мъжделива вечерна светлина и разстоянието, на което се намираха. Отдаде се на видението си: облечен в бяло мъж със сламена капела и набола брада прескача от остров на остров, сякаш може да ги наниже всичките на копието си и от висотата му с една ръка да заличи пенестата си диря в морето.

— Малко на разходка?

Капитан Тоурон се появи иззад кърмовата мачта. И без да очаква отговор, тръгна напред, убеден, че Хинес ще тръгне редом с него.

— Не се ли наразхождахте? Притеснихме се, че ще ни зарежете. Херман спомена, че сте искали да останете там, да си намерите малък товарен кораб и да му станете капитан.

— Поизморих се от „Александрийска роза“. Все едно и също.

— Хем сте ерген. За женените е много по-зле. На женения моряк всеки рейс му излиза през носа, Лариос, през носа.

Приветливият тон на Тоурон го дразнеше почти толкова, колкото и неговите периодични истерични изблици, които зачестяваха, когато рейсът станеше необратим. Щом минеха една определена точка — все още далеч от Азорите, — отвъд която вече нямаше връщане назад, Тоурон се преобразяваше в непоносимо разлаяно куче и Хуан Басора беше единственият, способен да не му цепи басма.

— От друга страна, прибирането у дома цена няма. Аз вас съм ви виждал страхотно да си изкарвате след края на рейса.

— Къде?

— В Барселона например.

— Може.

— Шибан занаят — процеди през зъби Тоурон и враждебно изгледа океана. — Аз вас съм ви виждал много добре да си изкарвате, Лариос, и още как.

И се разхили, както се хилят само идиотите, съпричастни с чуждата идиотщина. Изведнъж сложи ръка на дясното рамо на Хинес и сниши глас, сякаш не искаше рибите или албатросите да чуят откровението му.

— Докато не излезем от Антилите, няма да се успокоя. Тук ще стане мазало, ако на американците им хрумне да се развихрят. Колкото по-далече от всякакви бойни действия, толкова по-добре. Така се получи, че станах свидетел на войната между евреите и египтяните от командния мостик на един нефтен танкер, с който току-що бяхме влезли в Червено море. Да ви кажа, това и на зет си не го пожелавам, а аз него не мога да го гледам. Топките ми се бяха качили в гърлото и нямаше откъде да прокарам и една хапка храна, докато не отплавах обратно с пълна пара и не се покрих в Джибути. За всеки случай съм сложил Понс на носа, с нареждането да ми докладва за всичко, което види, ако ще само комари да са. Разпоредих и от радара да не откъсват очи, докато не сложим пуловерите. И флагът да е добре вдигнат, че няма да е за сефте първо да стрелят, после да се извиняват. Из тези морета се пренасят повече товари оръжия, отколкото фъстъци.

И се засмя на шегата си. Междувременно нощта беше сгъстила тоновете си и спаси Хинес от необходимостта да отвърне дори само с усмивка.

— Я си представете…

Тоурон се обърна към него, но всъщност говореше на себе си.

— Я си представете…

— Какво?

Тоурон го измери внимателно, сякаш претегляше интелектуалния му капацитет или немееше пред обхвата на нещото, което той самият си представяше.

— Представете си, че хвърлят атомна бомба.

— Къде?

— Някъде наоколо. Рано или късно ще я хвърлят. Тук ври и кипи. Аз направих някои изчисления… Ако бомбата падне на по-малко от две мили от кораба, и рибите няма да има с какво да нахраним. Между две и четири мили бая ще ни обрули и не се знае дали ще ни бъде. Не забравяйте какво ви казвам, вече предупредих Херман, а сега уведомявам и вас, защото, ако с мен и Херман нещо се случи, корабът остава на ваша отговорност. Ако бомбата падне на разстояние, което само по себе си не е катастрофално, но е достатъчно термичната радиация да вдигне и въздушна, и огромна морска вълна, корабът трябва да се разположи с кърма към нулевата точка, в посока към мястото, където е произведен взривът. Бомба с тежест сто килотона предизвиква първа вълна, която за дванайсет секунди стига на шестстотин метра от епицентъра при петдесет и три метра височина. След нея се зареждат други вълни и това, че са все по-ниски, не е голяма утеха, защото не се знае в какво състояние ще е корабът след първата. Две минути и половина след взрива средната височина на вълните е шест метра. Не забравяйте това, Лариос, ако гръмне — кърмата в посока към гърмежа и стискаме зъби.

Бележки

[1] Цитат от сарсуелата „Емигранти“ (1905) на Томас Барера и Рафаел Кайеха по текст на Пабло Касес, в която става въпрос за град Гранада в Андалусия. — Б.пр.

[2] Navigare necesse est, vivere non necesse (лат.) са думите, които според Плутарх Помпей Велики (106–48 пр.Хр.) отправил към своите войници, когато веднъж отказали да се качат на корабите заради лошото време. — Б.пр.