Мануел Васкес Монталбан
Александрийска роза (4)

— Няма да ти пречим. Само минутка.

Чаро произнесе встъплението с усмивка, но без да гледа Карвальо в лицето, за да не прочете по него раздразнение или досада. Зад нея се гушеше очевидната й братовчедка Марикита, петдесетинагодишна, със студено къдрена коса и миловидните едри черти на набита, мургава и преждевременно изхабена жена. И сякаш жените бяха препятствие, което може да се преодолее само със заобикаляне, покрай десния и левия им фланг в кантората се шмугнаха двама младежи. Единият приличаше на концертиращ виолончелист от нов тип, с къдрави коси и кукленски очилца. Другият имаше вид на счетоводител от романтична банка, с папийонка и руса крееща косица, късоглед и пълнолунно блед. Виолончелистът извърши оглед на мястото, сякаш инвентаризираше с очи наличните предмети, но прескочи Карвальо, като недостоен за внимание детайл. Счетоводителят пък си потърси стол, отнесе го в единия ъгъл на помещението и седна, преметна крак връз крак и започна да се озърта във всички посоки, с изключение на една-единствена — тази, в която се намираше Карвальо. Детективът щеше да започне от него, когато гласът на Чаро зададе тона на събирането.

— Братовчедка ми Марикита, Марикита Абелян, нямаше да те безпокои, ако не ставаше дума за нещо крайно сериозно. Това е Андрес, синът й, това — Нарсис Понс, един приятел, който много помогна досега.

Мнимият счетоводител леко разтегли цепката на устата си и усмивка пропука лицето му от светложълт мрамор.

— Взела съм момчетата, защото на мъжа ми не може да се разчита.

— На мъжа й не може да се разчита.

На мъжа на Марикита явно не можеше да се разчита. Обаче Карвальо нямаше никакво намерение да им улеснява задачата и продължи да следи невъзмутимо какво се случва оттатък бюрото. Чаро търсеше столове, а Марикита си хапеше ли, хапеше устните. Сега Андрес вече гледаше право в него и тактът на мислите му се отмерваше от вдиганията и спусканията на огромна адамова ябълка. Счетоводителят си придърпваше края на панталона, за да намали очебийността на своя кльощав, бял, кьосав и оплетен във вени прасец, който се провиждаше между подгъва на тъмносивия крачол и прежулената граница, отдето почваше необяснимо кафяв чорап.

— Мъжът ми трябваше да се заеме с това — изстреля братовчедката на Чаро на един дъх, все едно гълчеше отсъстващия за държанието му.

— Направо ми се дощя да се запозная с тоя човек. Изглежда голяма работа — подметна Карвальо към книжата, които разместваше по плота.

— Не е в ред. Мъжът ми не е в ред.

И Марикита завъртя показалец до слепоочието си.

— Много мисли, а многото мислене не е на добро, особено при толкова свободно време. Той е безработен.

— Какво беше, а какво стана.

Чаро си намери стол и седна по-близо до Карвальо, отколкото до своите спътници.

— Да го беше видял преди няколко години, Пепе, жива хала. Шегобиец, веселяк, мъжище… А като си изгуби работата, се срина.

Марикита извади носна кърпичка и прокара ъгълчето й през крайчеца първо на едното, после на другото си око, за видимо неудоволствие на своя син, който поклати укоризнено глава и заби поглед в стената, сякаш не искаше да става свидетел на майчините си вълнения.

— Вече ти казах за какво става дума, Пепе. За една братовчедка, една от сестрите на Марикита, братовчедката Енкарнасион. Споменавала съм ти я понякога.

Карвальо не смяташе да си признае, че е така, но и Чаро не се предаваше.

— Тя е по-малка от Марикита, сещаш се, и животът й се сложи съвсем различно. Задоми се много добре в Албасете, нищо че родът ни е от Агилас, така де, от околността, Агилас, Картахена, Масарон. Но Енкарнита случи с един заможен господин от Албасете и заживя там. Те, сестрите, не държаха много-много връзка.

— Почти никак. Грях ми е на душата — прекъсна я Марикита с очи, наболели от паренето на едва сдържани сълзи.

— Както и да е, не е това проблемът. Работата е там, че преди няколко месеца… Ама хайде разправи го ти бе, жена, че по-добре знаеш какво точно се е случило.

Марикита въздъхна и попита сина си с гъгнив глас.

— Искаш ли ти да обясниш, маме?

— Нали знаеш, мен това не ме касае.

— Не го касаело — повтори Марикита към Карвальо с горчива насмешка, в търсене на съчувствие за нежеланието на сина си да се ангажира. — Мене са ме учили да уважавам покойниците — викна към обърнатия гръб на момчето. То кимна, но не я погледна. — Откакто стана тая беля, не мога да спя. Всяка нощ ми се явява мъртвото тяло на сестра ми и вика: Марикита, Марикита, помогни ми, мира нямам, мира нямам, Марикита.

Избухна в сълзи и сред заеквания и задъхвания изплака кръста си на сама жена, практически сама пред такова непоносимо изпитание.

— Горкичката. Как ми я съсипаха. Майчице мила моя. Как ми я съсипаха. Горкичката.

Бискутер се появи на прага между кабинета и кухничката, привлечен от неудържимите ридания на жената. Бършеше си ръцете и не знаеше нито къде да гледа, нито кой е виновникът за такова отчаяние.

— Ох, Пепе, да знаеш каква страхотия… — намеси се Чаро и затвори очи и уста.

В тишината, която последва, тъничкият хленч от стиснатите устни на жената се открои още по-силно. Синът се извърна към останалите и жално и безсилно загледа майка си. Счетоводителят сякаш изчакваше оркестърът да свири туш, за да излезе той на сцената, и се готвеше да вземе нещата в свои ръце. Поемаше въздух в дробовете си, приглаждаше пършивата си коса с две ръце, прокарваше пръст между яката на ризата си и кожата, за да даде път на кислорода от дробовете към мозъка. Но не той, а синът заговори на Карвальо.

— Леля ми я направиха на нищо. Сеч. Трупът й беше на кайма. Така лошо я бяха подредили. Така лошо. Отидохме с майка да я разпознаем и какво да ви кажа… такова нещо не се забравя. Не приличаше на човек. Така лошо я бяха подредили.

Чаро и Марикита кимаха, обнадеждени, че Андрес ще набере достатъчно смелост, за да доразкаже историята. Но момчето явно се почувства доволно от изпълнението си и отново се затвори в дистанцирано наблюдение над дясната странична стена, където Бискутер се бе превърнал в единствен пейзаж, натюрморт със строшена марионетка.

— Ако ми позволите, понеже говорим по семеен въпрос, но на вас, естествено, ви е прекалено тежко да навлизате в детайли, бих помолил да ми дадете думата — проговори бледоликият младеж и Карвальо не можа да прецени дали очите му се усмихват, или просто се опитват да изплуват от океанските дълбини на диоптрите си. Семейство Абелян охотно отстъпи главната си роля и отвори коридор от мълчание, по който напред излезе тебеширеното, остъклено лице.

— Разбрахте ли какво се опитаха да ви обяснят?

Карвальо поклати глава.

— Така си и помислих. Те говориха със сърцето си. А аз ще го сторя с главата. Като казват, че трупът й е бил подреден лошо, имат предвид, че беше открит разчленен, обезкостен. Първо се намериха гръдният кош и коремът, в един бидон в покрайнините. Останалите части били плитко заровени. В близост до общежитията „Гуел“. И те на парчета. Детеродните органи бяха изтръгнати, отвън и отвътре, тоест беше извършено едно пълно, повтарям, пълно разчистване на половия и възпроизводителен апарат.

Тънката му усмивчица беше на търпелив разказвач, който очаква от слушателите си да загубят ума и дума. Карвальо зарея поглед из кьошетата на кантората и нарочно не обърна внимание нито на видимото стягане на Бискутер, нито на усилието на Марикита да не се разплаче, което сгърчи тялото й, нито на неочаквания интерес към мравките, който проявиха очите на Андрес.

— Но това не е всичко. Бяха се погаврили и с гръдния й кош и корема, така че само сърцето, единият бял дроб, хранопроводът, стомахът, черният дроб, бъбреците и панкреасът се бяха запазили в състояние, годно за идентифициране.

— Ами, не е съвсем зле — отбеляза Карвальо след кратко прокашляне.

— Но ще повторя, тялото беше обезкостено, с невероятна вещина, с вещината на анатом. Ще се запитате как от толкова малко и осакатени елементи е могло да се стигне до заключението, че трупът е на Енкарна Абелян.

Направи пауза в очакване Карвальо да се запита. Карвальо не искаше да го разочарова и притвори клепачи.

— Сам ще се убедите, че историята е извънредно любопитна. Разговарях с патолога, защото винаги съм се интересувал от криминология и не че искам да си приписвам заслуги, но това посещение при вас се дължи главно на моите съвети, приети на драго сърце от семейство Абелян. Та патологът каза, че като се заел с останките, забелязал нещо като белег от операция върху част от плътта, по всяка вероятност от коремната област. После се разколебал, защото никъде не личали бодове от игла за зашиване, както става обикновено след медицинска намеса. Накрая, след едно по-прецизно изследване, стигнал до заключението, че белегът действително е следоперационен, при това от хистеректомия. Това не само дало шанс за разпознаването на трупа, но и действително довело до установяването на самоличността му, защото за Енкарнасион Абелян се знае с точност, че си е правила хистеректомия.

— Да не би да сте лекар или студент по медицина?

— Не — отвърна счетоводителят и замижа с блажена усмивка заради любопитството, което беше събудил у Карвальо.

— Интелектуалец?

— Не.

— Изглеждате образован младеж.

— Старая се. Аз съм автодидакт.

Мушна малката си, тясна бяла ръчица в горното ляво джобче на сакото си и я извади въоръжена с визитна картичка, която връчи на Карвальо.

Нарсис Понс Пуч

Автодидакт

Ронда де Сант Пере, 17

Карвальо позавъртя визитката и впи поглед в автодидакта.

— Значи имаме накълцан и разпознат труп. Какво още?

— Открили са я преди три месеца. Полицията още не знае кой е убиецът. Аз обаче, скромно казано, имам някои идеи по въпроса. Семеен приятел съм и следя случая от самото начало.

— И от мен какво се очаква във всичко това?

Тук Чаро предвари изразителните ръкомахания на братовчедка си и каза:

— Искаме ти да разплетеш тая бъркотия.

— Мога да ви дам няколко препоръки гратис, после — кой откъде е.

— Не щем препоръки. Искаме да поемеш случая.

— Две братовчедки, един непокорен син, един автодидакт… Липсва клиентът.

— Аз съм клиентът — заяви Чаро категорично и в същото време тупна чантата в скута си, готова да посрещне каквато и да било парична претенция на Карвальо.

Втренчиха се един в друг. Погледът на Чаро беше предизвикателен. Този на Карвальо — скептичен.