Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Карвальо (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
La rosa de Alejandria, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране и форматиране
Еми (2017)
Корекция
plqsak (2017)

Издание:

Автор: Мануел Васкес Монталбан

Заглавие: Александрийска роза

Преводач: Нева Мичева

Година на превод: 2008

Език, от който е преведено: Испански

Издание: Първо

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: Роман

Националност: Испански

Печатница: „Инвестпрес“ АД

Художник: Стефан Касъров

Коректор: Любов Йонева

ISBN: 978-954-529-589-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2519

История

  1. — Добавяне

Вътрешният двор, тайната врата, търговско-интелектуалският декор, загубила ценността си играчка, в която Нарсис пристъпи, сякаш си я възвръщаше след дълго отсъствие, а Карвальо — в търсене на завършека на една история.

— Надявах се да изчакате да си почина поне няколко часа.

— Дойдох за парите.

— Да не сте открили убиеца? Чувствам се мръсен. Оттатък имам душ. Ей сега се връщам.

Карвальо седна в ъгъла на масата, откъдето чу шуртенето на вода върху пластмасов под, прекъсванията, през които ръцете на автодидакта втриваха в тялото му очищение и свобода, и затишието накрая. Сетне персонажът се яви, поразен от скоропостижна старост в очите на Карвальо, въпреки вида си на току-що окъпан и зле обръснат пубер, намъкнат в кафяв хавлиен халат.

— Какви са им гнусни килиите. Преди няколко години ме арестуваха, защото увесих сениерата[1] от книжарница „Синк д’Орос“, бях почти дете, и оттогава нищо не се е променило. Същата смрад. Същата мизерия. Прочетох във вестника, че министърът на вътрешните работи, онзи, социалистът, бил посетил арестантските помещения. Но сигурно са му показали апартамента на най-големия шеф.

— Андрес е още там.

— Не точно. Преместиха го от съда в „Модело“[2]. За някой и друг ден. Чувствам се отговорен за станалото и ще му платя гаранцията, само първо да се върне морякът.

— Познавате ли го?

— Ясно ми е, че искате да научите всичко, което не знаете. Историята в известен смисъл е изключително увлекателна. От самото си начало беше такава, и то главно защото аз допринесох за това. Казвам ви го, защото сме тук, без свидетели. Другаде бих отрекъл. Но тази стая все едно не съществува.

Автодидактът напълни догоре чашата си с уиски. Карвальо отказа всякакво пиене. Оставен на милостта на клиента си, започна да мисли на глас:

— Енкарна е идвала в Барселона, за да избяга от живуркането си на провинциална сметкаджийка и един хубав ден се е натъкнала на своя някогашен ухажор на улицата. Случило се е каквото е можело да се очаква и тя така си е нагласила програмата, че пътуванията й до Барселона да съвпадат с пристиганията на „Александрийска роза“. Но нещо се е променило, за да се превърне това отначало едва ли не неловко и вдъхновяващо прелюбодеяние в мерзка история с проституция, престъпление и садизъм. И в тази промяна без съмнение имате пръст вие, господин Понс. Не знам как, но вие сте се свързали с нея и сте й предложили любовно гнезденце, а тя го е използвала и за сърдечните си, и за търговските си срещи…

— За сърдечните не. За тях само съвсем в началото. Но вие продължавайте, вашата версия ми действа ободряващо. После ще ви кажа моята.

— … Може би любовните им отношения са били неравностойни, както обикновено става, и морякът е бил в неведение за истината, за цялата истина за двойствения живот на Енкарна, докато един ден не я е разкрил и не я е убил. Или може би я е убил някой от нейните любовници платци. Или вие…

— Не се излагайте. Ако я бях убил аз, нямаше да помогна да се даде ход на разследването.

— … Това е друг аспект на въпроса. Вие, господин Понс, сте знаели за престъплението и сте си давали сметка, че ако полицията сама се добере до истината, вашият дял от отговорността неизбежно ще излезе наяве. От друга страна, не е вървяло вие да съобщите за убийството, защото не сте искали да личи, че ви е известно какво всъщност се е случило. От страх да не ви вземат за виновник за събитията, сте държали да минете за пасивен участник в тях, въвлечен по силата на обстоятелствата, така че когато полицията се заеме със случая, да признаете само необходимия минимум: познавали сте жертвата, предоставяли сте й терен и туйто. И за да се стигне дотам, съм ви трябвал аз, за да започна да се ровя и по един или друг канал да принудя полицията да се намеси. Затова разиграхте и чувствата на семейството на мъртвата, и мен, и предполагаемия убиец. Свалям ви шапка, господин Понс, и обърнете внимание, че сме на „господин Понс“, откакто взех да ви уважавам. Допреди няколко часа ви смятах за обикновен луд, смахнал се в драматичната си тайна библиотека, но си промених мнението. Вие сте опасен воайор.

— Не можете да сте сигурен.

— … Както и да е, скоро в играта ще се включи и друго действащо лице, което до момента нямаше право на глас, морякът. Ще разкаже своята версия за случилото се и току-виж ни изненадал. Дотогава ще си имам едно наум.

— Мога да ви уверя, че морякът е убиецът. Не се съмнявайте.

— Да речем, че това е несъмнено. Нещото, което ме съмнява обаче, предвид характера на този човек и всичко, което видях дотук, е, че след убийството ще вземе да я реже. Зловещо изстъпление, не се връзва.

— Вярно. Не се връзва. Тук обаче не мога да съм ви полезен, нито на вас, нито на семейството на Енкарна, която — между нас казано — беше особена жена. Не мога да съм ви полезен от съображения за самосъхранение, въпреки че знам или поне горе-долу се досещам какво се е случило след убийството. Още съм твърде отпаднал, за да ви разкажа всичко, което ми е известно, господин Карвальо. Вие сте нов в тази история. А на мен тя ми яде главата вече от три месеца, от три години, от мига, в който случайно се запознах с Енкарна. Вярно е, че донякъде манипулирах хората, които не можеха да видят положението в неговата цялост, като мен. Но не съм се стремил към това. Сам си заслужих привилегированата позиция. Отвоювах си я със собствени усилия, никой не ми я е подарил. Започна се още със запознанството ми с Абелянови и интереса ми към тях. Той се дължеше отчасти на моята привързаност към Андрес, разбира се, отчасти и на това, че те са любопитни хора, с необичайни, изненадващи реакции, особено в чувствата, морала, емоциите. Вземете Марикита. Тя сама по себе си е културен анклав, уверявам ви, забележителен културен анклав: без да е затворен за новото човек, по същество си остава изгнаница, от онези, които докрай ще са такива. Е, Абелянови си имаха семеен мит: Енкарна, Енкарнита, роднината, която беше успяла в живота и за която се говореше със същото благоговение, с което в моето семейство се говори за прачичото каноник или братовчеда на майка, който спечелил Живо цвете[3], не помня кога и къде. Тя беше тяхната знаменитост. Обърнете внимание на това. И най-много за сестра си и за Андрес. Той включително се беше повлюбил в нея — от разстояние, защото не я познаваше, но я беше мярнал на погребението на баба си и тя му се беше сторила истинска дама, у която всичко е благоухание и финес, от дрехите до думите. Още като бяхме момчета Андрес ми показа единствената нейна снимка, която притежаваха, и митът им пусна корени дори в мен, при все че моето отношение беше леко снизходително, не съм аз човекът, който ще се впечатли от възхода на една жена чрез брак с албасетски нотариус, както можете да си представите. Мене ме впечатляваше митът в контекста на Абелянови. Енкарна беше тази с изгодната женитба, овластената от положението и парите си. И един ден ми се удаде случай да се запозная с нея. Преди три години. Андрес дойде в същата тази стая възбуден до немай-къде, направо екзалтиран, и взе да разправя, че се видял с леля си в центъра на Барселона, познал я и тя в началото хич не се зарадвала, но после проявила симпатия и го помолила да не казва на никого, че е тук, защото не искала да се вижда със семейството. Андрес й предложил да я разведе из града, поканил я на вечеря и така нататък, и така нататък. Нямаше пукната пара. Аз се проявих като банкер, но в замяна поисках да ида с тях поне на първата среща, на първата вечеря. Изиграх решаваща роля тогава, защото Андрес не само нямаше средства, но и идея къде да я заведе. Запознах се с нея и тя действително се оказа интересна особа, но не по начина, по който предполагаше нейната рода. Не само не беше важна дама. Даже дама не беше. Не и онова, което сме свикнали да приемаме за „дама“. Може и да е била нещо подобно в своята среда, но не и тук.

Автодидактът дори не поглеждаше Карвальо. Предполагаше, че е погълнат от историята, която само той можеше да му разкаже. Кръстосваше насам-натам, сякаш в търсене на твърдина под краката си, и доливаше уиски в чашата след всяко опразване.

— Естествено, предимствата ми пред Андрес бяха много. Имах повече свободно време и й предложих да я придружавам. При това разполагах с пари и можех да направя престоя й по-приятен. Така поне си мислех. А тя е приела поканата ми и излизанията с мен, включително без знанието на Андрес, защото е имала намерение да ми поиска услуга. Така разбрах за авантюрата с моряка. Разправи ми за невероятната, неочаквана среща преди няколко дни на улицата. За своя кандидат от едно време, както тя го наричаше, лудата им любов, неговото неудобство да иде с нея в хотела си или да се качи в нейната хотелска стая, да не говорим пък да я заведе в почасов пансион. Беше си възвърнала някогашната любов в химически чисто платонично състояние. Помоли ме да й подскажа алтернатива за срещите с моряка, алтернатива, до която да прибягва веднъж на три месеца, в необичайни периоди от време, съвпадащи с връщанията на „Александрийска роза“. Сетих се за една стара къща, собственост на моите родители, която някой ден ще наследя: трудно може да се даде под наем, защото има нужда от основен ремонт, но пък е отлична за такъв тип виждания; едната й стая е в много прилично състояние, има и баня, а останалото е развалина. Предложих й я даром. Впрочем не, не съвсем безкористно. Опитах си късмета. Много ми костваше да се престраша, но пробвах. Помолих я в замяна от време на време, не всеки път, да ми позволява да гледам любовните сцени между нея и моряка от съседната стая, по възможно най-скришния начин. Това беше повратната точка. Ако ми беше отказала, нещата вероятно щяха да се развият другояче. Но тя се съгласи, и то с лудешки смях. Представете си само. Шестото ми чувство се разбуди. В тази жена имаше хляб за завладяващо приключение. Нейното съгласие ми показваше, че връзката с моряка дори не беше типична изневяра, а постановка. Представление. С него тя си играеше на връщане в младостта. И имаше достатъчно основания да свежда отношенията им до нещо толкова незначително. Две-три воайорски сесии ме убедиха, че морякът не е някой японски полов атлет. Беше обречен да обича платонично и така го определих пред нея по-късно. Тя не само мислеше като мен, но и правеше технически забележки в този смисъл — не просташки, разбира се, а сякаш ставаше въпрос за наскоро усвоен урок, който излага пред човек, способен да й помогне в разтълкуването и запаметяването му. Сега му е времето да ви загризе любопитството дали съм спал с нея, или не. Гризе ли ви? И така да е, ще премълчите, няма да ми доставите удоволствието да си кажете. Но аз ще бъда откровен с вас. Не. Не съм спал с нея. Страх ме беше. Щях да се представя още по-жалко и от моряка. Вместо това й предложих да разнообразим играта, да скочим с двата крака от другата страна на огледалото, на огледалото, което я отразяваше като улегнала почтена съпруга, впримчена в невъзможна любов. Двамата се позабавлявахме, първо на думи, с възможностите за развихряне на въображението и чувствеността, които предоставя проституцията. Ставаше въпрос за проституция в сигурни граници, защото нямаше да е по икономически причини. Тя прие и играта започна. Като начало престана да се среща с моряка във вилата в Сария. Разпределяне на риска, сещате се. Морякът се върна към мъчението с хотелите, рецепционистите, таксиджиите и прочее. Истината е, че Енкарна все по-малко се интересуваше от секса с него и започна под псевдоним Карол да приема във вилата клиентите, пращани й от агенцията. На всеки три месеца — три седмици с моряка и всичко останало. После — у дома. И така три години. Докато един ден не се получи онова злощастно объркване, което доведе до убийството. Отишла в пристанището, за да изпрати както винаги своя предан моряк, и си тръгнала, щом видяла „Александрийска роза“ да вдига котва. Малко след това обаче техническа авария принудила кораба да се върне на рейд и морякът тръгнал да я търси. Не я намерил в хотела. Спомнил си за мястото на първите им мирни срещи — тя му го беше представила като рядко ползван имот на семейството на мъжа си — и като наобиколил вилата, открил странното занимание на Енкарна. Вероятно са минали поне няколко часа, докато осъзнае какво вижда и влезе да й иска обяснения. И те не му харесаха.

— Откъде знаете, че не са му харесали? По интуиция? По дедукция?

— Нито едното, нито другото. Бях там. Падаше се един от дните, в които се настанявах в съседната стая и гледах страхотни спектакли от първия ред. Бях там. Видях какво се случи.

Бележки

[1] Сениера (senyera, кат., „флаг“, „хоругва“) е името на каталонското знаме: пет водоравни жълти ивици, които се редуват с четири червени. По време на Франковата диктатура то е забранено, като символ на „сепаратистките“ амбиции на каталонците. — Б.пр.

[2] Най-известният барселонски затвор, открит през 1904 г. Именно там Васкес Монталбан се запознава с баща си, осъден заради своите републикански убеждения от франкистите, при първото от общо двете им свиждания между 1939 и 1944 г. — Б.пр.

[3] Flor natural (кат.), букв. „естествено цвете“, е една от трите основни награди (тази за любовно стихотворение) на старинното барселонско литературно състезание, наречено Цветни игри (по името на посветените на богиня Флора древноримски Ludi Florensei). — Б.пр.