Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Карвальо (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
La rosa de Alejandria, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране и форматиране
Еми (2017)
Корекция
plqsak (2017)

Издание:

Автор: Мануел Васкес Монталбан

Заглавие: Александрийска роза

Преводач: Нева Мичева

Година на превод: 2008

Език, от който е преведено: Испански

Издание: Първо

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: Роман

Националност: Испански

Печатница: „Инвестпрес“ АД

Художник: Стефан Касъров

Коректор: Любов Йонева

ISBN: 978-954-529-589-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2519

История

  1. — Добавяне

Посъветваха го да хване пътя за Ейин и като стигне дотам, да кара по междуселския за Елче де ла Сиера. Ла Манча го придружи полузаспала до Елче де ла Сиера, откъдето заслабналото течение на река Мундо го преведе нататък, през долините, които водните й челюсти бяха изгризали през вековете. Колкото повече се приближаваше към началото на реката, толкова повече мекото, по зимному свенливо слънце подчертаваше ярките контрасти на планинския пейзаж — типичната за водоносни почви растителност, хвойни, борове, дъбове, тамянка, розмарин, но и оголените, плътни корони на орехите в очакване на пролетното чудо. На кръстопътя преди Молиникос спря колата, за да се вслуша в соковете на земята, и изведнъж му хрумна, че навярно се е запътил към клопка, а е пропуснал да осее пътя си с трошиците, послужили на Малечко Палечко да се прибере у дома. Молиникос се появи след малко, в една падина, заради която от шосето се отделяше локално платно. Щукна му да пита за господин кмета първата местна жителка, на която попадна край паланката. Надали си бил у дома, смяташе жената, господин кметът напоследък често пътувал до столицата.

— До Мадрид?

— Какъв Мадрид. Толедо.

Очевидно политическата карта на Испания бе претърпяла промени, за които Карвальо не беше в течение.

— Идете сам вижте. Кметът живее в първата къща, баш като влезете в селото. Нова къща. Не помня етажа, но там ще ви кажат.

Карвальо, с цялата си неуместност на другоземец, паркира пред посочения дом и на прозореца тутакси изникна млада жена да попита какво го интересува.

— Търся господин кмета.

— Ами мъжът ми го няма, но за мен ще е удоволствие да ви приема.

Кметицата беше средиземноморски тип жена с големи очи и решителен говор, родом от Валенсия. Детето й се упражняваше да щъка между мебелите с увереността, която му даваше подробното познаване на четирите посоки на апартамента, където с войнствено вирнат сгъваем метър бродеше и един дошъл да монтира радиатори майстор, на подчинение на кметицата, и някакво момиче.

— Тези нови апартаменти са ужасно студени. Луис Мигел Родригес де Монтиел ли казахте? Проблемът е, че нито мъжът ми, нито аз сме от тук. Учихме във Валенсия, там се оженихме и един хубав ден той реши да дойде да потегне старата къща на майка си в планината. Аз дойдох с него, а като умря Франко и местните села взеха да излизат от тежката си политическа летаргия, с мъжа ми помогнахме на хората да се осъзнаят и да озаптят онези, дето винаги са си разигравали коня по тоя край.

— От ИСРП ли сте?

— От ИСРП. Тук нюансите са малко. Или си от ИСРП, или от другите. Сега се сещам за това име. Родригес де Монтиел от Албасете. Мислех, че къщата им е необитаема, да ви кажа. Огромен имот, нищо че му викат Ла Касика, „Къщурката“. Досами извора на Мундо, зад варовиковото плато срещу билото на Алкарас.

— Нещо говори ли ви прякорът Лебриханеца?

— Че на кой не му говори. Той беше човекът за мръсни поръчки на всички местни деребеи. Доносник. Не един и два боя са изяли тукашните хора заради приказките на Лебриханеца. Като речеше някой да протестира, все едно за какво, Лебриханеца го обаждаше, качваха се там и бой, бой.

— Сега обаче нещата са различни.

— Различни и по-добри. Няма ги вече диващините и страха от следвоенните времена.

Карвальо се оплака колко ще му е трудно да се ориентира сам до извора на Мундо. Кметицата го помоли да я изчака да инструктира майстора с радиаторите, на драго сърце щяла да му направи компания, защото мъжът й, като член на автономното правителство на Кастилия-Ла Манча, в момента бил в столицата на автономната област. Половин час по-късно кметицата гид седеше до него в колата, на път към Риопар. Името й било Елена, му каза, и не, не й липсвала светлината на Средиземноморието, въпреки че й било трудно да свикне с вътрешността на страната и студовете горе в планината, където първо живяла с мъжа си в къщата, която още ремонтирали и в която някой ден щели да се нанесат завинаги — вече не гледала на планината като на минало или на временно настояще, а като на бъдеще.

— Разбирате ли какво значи за нас това, че в Молиникос вече има уроци по музика? Кметството нае преподавателка за децата.

От Риопар започваше стръмен път, който се насочваше към Алкарас, но неочаквано предлагаше отбивка към Лос Чорос и началото на Мундо. Там, където свършваше асфалтираното шосе, през високопланинския хлад поемаше широка чакълена алея и смърчове се спускаха надолу към първия вир, който се предугаждаше отдалече по песента на падащата вода. След един завой внезапно се появи тумбеста канара; от нея със сила избликваше течното острие, което няколко километра по-надолу се преобразяваше в река Мундо, а тук се разпадаше на струи и облизваше издутата скала, тапицирана в зелен плюш и отразена в кротките изворни води отдолу. Невъзможно беше да не чуеш благовестния химн на земните недра, които изтласкваха на повърхността любимата си вода и я вливаха в коритото на река, наречена — незнайно как и защо — Мундо, поела отговорността да носи името на целия Свят[1] в едно затънтено кътче на една албасетска планина.

— Знаете ли защо се казва Мундо?

— Не.

Грижливо наредени дървени трупи очертаваха низходящи маршрути към по-долните вирове, а в дъното се виждаше реката — вече в обичайния вид на река, — която започваше спускането си към своя край.

— Стига ли до морето?

— Следващата й спирка е язовирът в Карамиляс, на границата с Мурсия, после се влива в Сегура, една наистина голяма река. — Кметицата посочи водната пелена. — Зад водопада има пещера. Знае се къде започва, но не и къде свършва. Преди години един французин влезе вътре и така и не излезе. Хем няколко пъти пращаха експедиции да го търсят, и помен няма от човека. А по онази пътека горе се стига до Ла Касика, ей я там, където са железните решетки и ограничителната верига. Ще трябва да оставите колата тука. Искате ли да дойда с вас?

— Няма нужда. Няма да се бавя. Ако не се върна до половин час, натиснете клаксона, за да кажа, че ме викат по спешност, и да имам оправдание да си тръгна.

— Вършете си работата спокойно, аз не бързам.

Пое напред, но не можеше да откъсне очи от удивителната гледка: водата, която извира през процепа във високите зъбери, откроени на фона на небето, като в картина от първия ден на Сътворението. Тъкмо по мярка за държава като тази — без достатъчно въздух и простор, че да си позволи някой водопад Виктория или поне Ниагара. Докато крачеше нагоре, Лос Чорос се скриха зад един завой, за да му се явят отново десет метра по-нататък, заедно с края на широката пътека: две каменни колони с вклещена между тях висока желязна порта и надпис на металната табела с олющен лак: „Ла Касика“. Оттатък портата, зле затворена с мумифициран от ръжда катинар, самотно сияеше четириъгълният двор, топло и светло убежище за магична растителност — няколко дафинови дървета, горчиви портокали и неизменния орех в оголената си старост. Квадратно заграждение, чиито четири ъгъла се крепяха от каменни колони с коринтски капители. Греди от вековечна дървесина, като тази на чардаците под стряхата с нащърбени керемиди, над галерия, към която се затваряха, вместо да се отварят широки, сводести врати. Тук и там спящи глицинии се преплитаха по стените, а всесилната планинска светлина принуждаваше очите да прозрат най-чистите контури на нещата. Нищо, с изключение на великолепието на това място, не попречи на Карвальо да стигне до една странична врата, отворена към широко каменно стълбище, което се губеше във високите тъми на сградата. Карвальо се покашля, обади се, както беше научил от книгите, че си му е редът, и като не получи отговор, се качи по стъпалата с тактична колебливост, та ако го видеха, да му простяха дързостта на навлек, какъвто се стараеше да не бъде. В края на стълбището очите му, вече привикнали с мрака, различиха площадка с тухлен под, трапецовидна дървена арка, обкована с едри гвоздеи и многобагрен ангел с овехтели, прашни цветове. До ангела имаше врата, а зад нея — дневна с камина от дялан камък, в която горяха цепеници. По средата — маса, тъмни столове, а пред прозореца, отворен към далечните върхове на Алкарас, контражур, двама мъже и една жена. Жената беше Черната, единият от мъжете — анимерото с бандурията, а вторият, малко по-нататък, с пушка в ръцете и свирепо изражение — як младок, който ту поглеждаше Карвальо, ту анимерото, сякаш само чакаше заповед да почне да стреля.

Бележки

[1] Mundo на испански език означава „свят“ (същ.). — Б.пр.