Мануел Васкес Монталбан
Александрийска роза (47)

— Първо си викам: върви му телеграфирай на този нещастник. Предупреди го. Може да успее да избяга или да си намисли обяснение, което да му послужи за буфер, защото така, както идва, тая история ще му се стовари отгоре в цялата си мерзост. Ще го емнат всички — и полицията, и пресата. Отсега виждам заглавията: след месеци тежко, неуморно издирване, полицията залавя гнусния убиец, разфасовал своята жертва. Но какво от това? Само щях да си рискувам разрешителното за работа, а аз си държа на разрешително за работа: хем нямам друго, хем така се сложиха нещата, че и друга работа нямам, освен ако не патентовам тоя спанак по моряшки, дето се опитвам да ти направя, и някой не открие система за промишленото му производство в консерва с аромат на кренвирш, та да плюскат настоящите и идни поколения роби на хотдога. Освен това си помислих, че телексът ми ще стигне до него в открито море, а полицията сто на сто ще ме е изпреварила. И накрая, рекох си, теб лично какво те грее? Да не си му майка или бог? Голямо момче е, сам да се пребори за времето си, малко му остава на свобода оттук нататък. Само дето ме е яд, че ще плаща и за онова, което не е извършил.

— Нещо обаче е извършил.

— Елементарно, скъпи Фустер.

Вдигнатите вежди на адвоката с тъмносиня фуражка на гръцки матрос и прошарени кичури, които придружиха навеждането на главата му над тенджерата, където Карвальо довършваше гозбата, изразяваха всичко, но не и скептицизъм.

— Какво празнуваме с тази непредвидена вечеря?

— Невъзможността да празнуваме каквото и да било. Почувствах се щедър или просто стар и предложих на Чаро да се пренесе у нас, пробно, за известно време, да видим как ще върви. Но тя разсъди има-няма половин минута и отказа — тя си била тя, аз съм си бил аз, готвела по-зле от мен, държала си на личния живот. И си тръгна. А и идиотската идея да ставам спасител на този убиец, който, както и да го погледнеш, е умряла работа, безнадежден случай. В такива моменти нищо не помага по-добре от това да идеш в „Бокерия“ и да накупиш разни неща, които стават за обработване и превръщане в други: зеленчуци, морски дарове, риби, меса. Напоследък си мисля за ужаса на яденето, свързан с ужаса на убиването. Кулинарията е алиби за разюздани убийства, понякога извършвани в условия на дива, човешка жестокост. Защото най-силното прилагателно, което върви с „жестокост“, е „човешка“. Например птичките, дето ги давят във вино, за да добиели по-добър вкус.

— Отлична тема за предястие.

— Хиляда деветстотин осемдесет и четвърта едва започна. Планетите ще се строят в редичка и ще ни разкатаят фамилията една след друга. Ще бъде лоша година според астролозите. Затова и заради какво ли още не отидох да напазарувам в „Бокерия“, решен да сготвя.

— За себе си и за Фустер, опитната мишка.

— Твоя воля, ако не искаш да опиташ. Само не отказвай първото, защото е истинска среща на културите: леко задушен спанак, отцеден, нарязан и съчетан с едно произволно и абсурдно творение, както всички кухненски творения впрочем. В масло се пържат няколко скаридени глави, после се изваждат и с тях се вари зеленчуков бульон. В така овкусеното масло се запържват наситнен пресен чесън, парченца скариди и миди, извадени от черупките и поръсени със сол и пипер. Следва лъжичка брашно, мускатово орехче, половин бутилчица сос от стриди, две-три разбърквания и бульончето от скаридените глави. Тази заливка се сипва върху спанака и всичко заедно се оставя на огъня, но не много, а колкото да се ароматизира и да добие оная мазна влажност, която пълни очите. После бутчета от козле със сливи. Просто, донякъде рутинно: бутчета, позлатени в свинска мас, в компанията на лучена глава, набучена с карамфилови пъпки, един домат, смес от мерудии. Върху тази основа се добавят нарязан бекон и течността от бланширането на няколко сливи ренглот и се прави сос, който напомня испанския^[1], но с предимството на карамфиловото ухание и захарите, изпуснати от козето месце и бекона. Бланшираните сливи се нареждат върху бутчетата, сосът се излива отгоре, кратък престой във фурната и вечерята е готова. Една-две бутилки ремелюри от Лабастида, реколта 1978-а и сме готови да остареем достойно.

— Плащат ли ти за неразрешените случаи?

— Винаги ги разрешавам. Винаги успявам да узная почти толкова, колкото и убиецът, и да го обясня на клиента си. Включително сега, когато излезе, че клиентът знае повече от мен и до края ще знае повече, дори от убиеца повече, колкото и да е невероятно.

Фустер се досещаше за бурята, която бушуваше под престилката със странни птици в полет на бяло небе и остави Карвальо да си излива душата, докато първата бутилка не мина и замина.

— Отгоре на всичко са продали поляната ей там отпред и може би ще ми закрият част от изгледа към Барселона.

— Ето това наистина е лошо.

— Откакто го знам това място, много преди дори през ум да ми мине да дойда да живея тук, като ми кажеха „Валвидрера“, си представях поляната с дърветата. Същото важеше за хиляди жители на града, които всяка неделя заставаха там и надничаха към Барселона като от тераса. Но демократичната община явно не е в час и вместо да подари въпросната тераса на гражданите и на мен, е позволила да се застрои и да дозатули града. То е ясно, че всичко бива, щом си хванал закона откъм дръжката. Страната се е напълнила със законови буквоядци. А вътрешната логика на законите е като влак по релси — никога няма време да се спре, за да попита самоубийците за основанията им или да предупреди глухите. Тези общинари демократчета сигурно са от заможни семейства. Сигурно от малки летуват във вили с градини и не знаят какво е да вземеш влака специално за да идеш да погледаш час-два някое обществено дърво и колко любопитно е да се измъкнеш от комедията и да я понаблюдаваш отвън. Да наблюдаваш този град.

Втората бутилка открехна рая в сърцето на нощта и Фустер разказа всичко, което се сети за общите им познати и в частност за професор Бесер, когото веднъж бяха използвали като литературен консултант при разследването на едно социално престъпление.

— Това им е работата на привържениците на литературния реализъм. Трябва да четеш и да предприемаш физически натоварвания. Ще прогледнеш за действителността. А ти четеш, за да изгаряш, за да намериш причини да гориш, и предприемаш физически натоварвания единствено когато преследваш или те преследват. Логично е, че имаш отрицателно усещане за действителността.

— Отивам на минерални бани.

— Баден-Баден? Мариенбад? Ла Тоха? Пантикоса?

— Някъде, където е пълно с чужденци, дошли заради испанското слънце и готови да оставят в нашите клоаки всичките си излишни лайна. Готов съм за същото. Кални бани. Масажи. Очистване.

— Да не си болен?

— Не. Но имам нужда да ме докосват, сякаш съм част от природата, и да се нагълтам с чудотворни води, от онези, дето ти фрашкат черния дроб с желязо и ти смазват пикочопровода. Бял халат. Ще си купя бял хавлиен халат и така няма да има връщане назад, ще трябва да ида на бани.

— Море? Планина?

— И двете. Хубаво се разтърсих. Нямаше да е лошо да има пътеводител на минералните бани. Целият свят е станал санаториум, с броени уважителни изключения като Ливан или Салвадор. Толкова по-зле за тях. Човек трябва да си е загубил ума, за да се роди в Ливан. Искаш ли да ти кажа какво най ме вбесява в историята на убитата и моряка? Че намирисва на старо. Бях там, където е започнало всичко, в Агилас, и даже местата, където се е родила мътната страст на главните герои, вече не съществуват. Разкарали са бикоборската арена, няма го пространството, където са разпъвали шатрата за вечеринките, даже крайморската алея се е променила. Нито социалните условия са същите, нито фабриката, където жената е работила, нито оня нагон за оцеляване, който всички имахме преди трийсет-четирийсет години. И тези двама нещастници са станали жертва на остаряването на чувствата си, остаряването на добрината и лошотията си. Пазели са в себе си руините на своите личности, на онова, което вече не са били, и изведнъж са ги изкарали на преден план, презрели са всички промени, настъпили в животите им, и това е свързано с тяхната култура, подчинили са се на някакви ненужни, безполезни модели.

— Ще ходиш ли на процеса?

— Може да ме призоват като свидетел, макар че се съмнявам. Ако ме призоват, ще ида. Ако не — не. Престоят в минерални бани може ли да се отбие от данъците?

— Ако е по здравни съображения и в твоя случай на свободен професионалист — без съмнение. Това е мнението ми на експерт.

— Знаеш ли какво ще направя? Ще ида утре на пристанището. Искам да видя пристигането на „Александрийска роза“ и на моряка.

— Как си го представяш?

— Като, дето се викаше по мое време, юноша бледен. Развалина. Развалина от бледен юноша.

— А реката?

— Каква река?

— Като ми звънна да ме поканиш, каза: трябва да ти разправя за един изключителен извор, на река, която се казва Свят.

— А, да. Малко ли ти се струва? Сякаш пейзажът се е вдъхновил от Калдерон^[2]. Реката Свят.