Мануел Васкес Монталбан
Александрийска роза (38)

— Вече не приличам на ваксаджия, Пепе. Замязал съм на просяк, на един от тия модерните просяци, Пепе, дето даже не са просяци като някогашните. Помниш ли след войната какви страхотни ги имаше? Чолаци, патрави, безкраки, кьорави, еднооки, но един път, Пепе, не като тези кирливи днешни крънкачи, които всяко подаяние оправдават с преструвка, че ти чистят предното стъкло, или ти разправят, че са безработни и децата им измират от глад. Това не са ти онези, истинските просяци, а модерни. А аз съм тъй старомоден, Пепиньо, че като ме видят хората с кутията в ръката, ме вземат за излязъл от музея. Всички вече си имат вкъщи от онези пръскала, с които се освежават обувките, пък и едновремешната любов към чистите чепици ходи я търси. Ти виждал ли си какво носи младежта? „Кецове“ или както там им викат. Е, как се вакса такова нещо, Пепе?

— Можеш ли да ми издириш един адрес по телефонния му номер?

Бромида спря цигулчения лък на намазаната си с боя четка и изложи Карвальо на визуалната опасност от своите щърби, гнили зъби, жълтите си, подпухнали и сълзящи очи, плешивината, обсипана с наноси от атмосферно замърсяване и черни точки, вбити дълбоко, като гвоздеи.

— А така, друже. Това се вика въпрос от добрите стари времена. Ето как се подхождаше към нещата някога. Даже може и да съм ти от полза, защото още имам връзки и за някои хора, макар и малцина, легионерът^[1] Франсиско Мелгар продължава да си е легионерът Франсиско Мелгар.

— Кой е това?

— Аз.

— Не знаех, че си си сменил името.

— Ти какво мислиш, че съм се родил Бромид ли? Че още татко и дядо са се казвали Бромид? Ти майтапиш ли се с мен бе, Пепе? Ама че дивотия.

Карвальо му връчи една бележка, която Бромида пое внимателно, за да не я изцапа с мърлявите си ръце. Отдалечи хартийката от очите си, за да различи цифрите.

— Пепе, да ти се намират очила?

— Не.

— Щото аз си изгубих едни, дето ги бях купил преди години и сега нищо не виждам. Трябва да си купя други, но все нямам време да мина през битака на „Пласа де лас Глориас“, там има всякакви очила, на купчини. Само търпение да имаш. Пробваш, додето ти станат. Нямат грешка, хем са по-евтини, хем си спестяваш очния лекар.

Карвальо му остави две хиляди песети върху дървената кутия, кафеникава на цвят, забележително лъскава за възрастта си и допълнителната си функция на патерица за самочувствието на предпоследния ваксаджия южно от Рамблите.

— Щедро. Щедър човек си ти. Няма вече джентълмени като тебе, Пепе. Истинско удоволствие е да ти услужа. Ти и два чифта обувки ми останахте. И туйто. Добре, че ми стига малко вино и един сандвич с калмари, за да издаяня.

— Защо не си оправиш пенсионирането?

— Не съм плащал осигуровки като ваксаджия.

— А като легионер? Или дивизионер от Синята дивизия^[2]?

— Като легионер постъпих под името на един от чичовците ми, а на дивизионерите не вярвам да се дава пенсия, пък и там са ме отписали.

— Как са те отписали?

— Ей така, Пепе. Отидох да си изкарам карта преди няколко години и ми казаха, че съм умрял при форсирането на една руска река. Аз, дето не знам да плувам. Като не знам да плувам, къде ти ще се натреса в някаква руска река? Ти разбираш, но оня тип от службата — не. Вие именно заради това сте се удавили, защото не сте знаели да плувате, вика наглецът, баш както ти го разправям. Ей, вие, му викам аз, случайно да ви приличам на умрял? Да не мислите, че ако се бях удавил, щях да съм тука? Не. То се знае. И щом съм тука, то е защото, тъй като не знам да плувам, мен никога никой не е бил в състояние да ме вкара в река, камо ли руска, ако ще самият генерал Муньос Грандес лично, при цялото ми уважение към него, защото човекът беше най-великият генерал в Испания от Наполеон насам. Ти разбираш. Но оня писарушка продължи да е убеден, че съм умрял поради незнание да плувам. Може пък социалистите сега да го уредят, Пепе. Дали ще се зарадват социалистите на един бивш дивизионер от Синята дивизия?

— Много. Те искат да се сдобрите.

— Че аз не съм се карал с тях. Може да пиша на Алфонсо Гера^[3], той ми е най-симпатичен. Ще знаеш, Пепе, в този Гера има нещичко, дето ми напомня за генерал Муньос Грандес.

Карвальо се откъсна от Бромида и пое към пристанището покрай ресторант „Амая“. Настигна го гласът на ваксаджията, който му обещаваше информация веднага, щом се сдобие с нея. Часът бе ангелски — „… ангел Господен се вести на Мария…“, както биха казали по радиото^[4], — но по тротоарите на Рамблите вече се бяха изсипали ранобудни курвички, млади като глада си за храна и живот, момичета, преоблечени като евтини пачаври или може би дори наистина такива, на разположение на сутрешните потребители, пришпорени от нагона си посетители на града, които не можеха да дочакат паравана на вечерните сенки. Чаро тъкмо ставаше. Лицето й белееше от маска, косата й беше прибрана в забрадка. В мивката — две чаши за уиски с разтопени бучки лед и пепелник, пълен с угарки от цигари и две от пури. В апартамента — миризма на лютив дим от лоши пури и на застояло, миризма, която се разстла над вътрешния двор на блока, когато Карвальо отвори кепенците и мекото слънце неохотно влезе в стаята.

— Отвори, че мирише на кочина. Толкова е влажно край пристанището, че винаги вони на спарено, а не е като да не проветрявам.

Гостуванията на Карвальо не бяха чести, затова оправданието, че с посещението си печели време между разговора с Бромида и нещо си, което трябвало да свърши, но му беше трудно да обясни, не беше приспало бдителността на Чаро. С ръка в едно легенче, за да й се размекнат кожичките около ноктите, Чаро редуваше грижата за маникюра си с погледи към умълчания Карвальо, който отпиваше ситни глътки от голяма чаша кафе със сух чинчон^[5].

— Не знам как можеш да се наливаш в тоя ранен час. Карвальо не искаше да я разпитва за работата й и въпреки това разсеяният оглед на стаята му подсказваше само работни въпроси, които преглъщаше в мига, преди да му се изплъзнат от устата.

— Имаш ли някаква представа от бюрата за запознанства?

— Брачните агенции ли?

— Не точно брачни.

— А, сещам се какво имаш предвид. Ами да ти кажа — споменаваш въже в дома на обесения. Покрай тях се появи една конкуренция, с която няма справяне. Не знам какво ги е прихванало мъжете, но лапат тая въдица като шарани. Виж ей там страниците от вестници, дето съм изрязала. Виж където пише „Контакти“, да не пропуснеш и „Отдих“, а после кажи честно ли е. Какво безочие в днешно време, какво неуважение към всичко.

Госпожица 22 години хубава непрофесионалистка стюардеси модели и млади компаньонки право от университетските скамейки…

— Няма да я бъде да се впиша аз в раздела „над двайсет и пет“…

… луксозни частни апартаменти визити в хотел и по домовете кредитна карта…

— Ти представяш ли си, Пепиньо, че има клиенти, които искат да се разплащат с кредитна карта?

… Мария 24 години консултантка бутик 1,65 маняшка фигура…

— Маниашка с „я“.

— Че то с „иа“ ли се пише? Още по-зле тогава. Обяви в печата ще ми пуска неграмотницата.

… пищна омъжена 30 години икономически затруднения търси закрила платежоспособни господа. Лъжи жена си само ако си струва! Каталонски вдовици зрели и загорели. Бижу на 19 години стига да можеш да си го позволиш. Частен клуб свободомислеща дамска компания непрофесионалистки. Гарантира изискани запознанства с госпожи и госпожици от класа на дискретни господа с отлични финансови възможности. Джесика 22 години чувствена русалка най-добрите гърди за турска чекия. Опитай най-палавия език! Три госпожи от Андалусия те очакват на „Пелайо“ 52…

— И какво общо има, че са от Андалусия? Все тая и от Реус^[6] да бяха.

— Това е закачка със земляците им. Поощряване на съешаването по признак автономна област.

— Не и не, Пепе, не, цялата тази рекламна конкуренция подлива вода на нас, сериозните. Порови се, порови се хубаво. Даже има нещо от сорта на: майка и дъщеря за няколко дни. Побира ли ти го главата? Един мой клиент взел, че отишъл и им поискал личните карти, за да се увери, че са майка и дъщеря, и според картите излязло вярно. Ами всички тези идиотщини с двойка лесбийки, задна прашка, еротичен масаж, аналингус, къде ще им излезе краят? На моите клиенти съм им казала веднъж завинаги: ако смятате, че тепърва ще се уча на всички мръсотии, дето се навъдиха напоследък, много бъркате. Аз съм по класическото изпълнение. Така го чувствам и така ще го чувствам, докато не се оттегля или не умра. Останалото е за разгонените и извратените. Хубаво е един мъж да търси и да намира нещата, които обикновено не му предлага неговата съпруга, но майка с дъщеря или продавачка от „Амаркорд“ си е жива перверзия. И какво, питам, предлага тая, дето се представя за продавачка от „Амаркорд“?

— Интересуват ме главно запознанствата. Как стават. Кой посредничи.

— Ами не им е много чиста работата. По принцип може да е някоя оправна мадама, която вече е ползвала апартамента си като дом за срещи под някакво прикритие и полека-лека си е подбрала постоянни питомки, за да ги пласира като женени с материални или други проблеми, уж че се занимават с това само за няколко седмици. Само че историите често са нагласени. И стой, та гледай — мъжете прочитат, звучи им хубавичко и се хващат. Един мой клиент, голяма капия милият, тукашен е, близо до Тарагона живее, се записал на майтап и му дали адреси. И всяка среща била мижи да те лажем, разигравали му какви ли не комедии, за да го оскубят — ако искаш наистина да си легнеш с някоя, трябва да минеш през повече изпитания, отколкото в мистериите на Фу Манчу^[7].

Личеше си, че Чаро е от друга епоха. Някоя по-млада щеше да даде за пример „Междузвездни войни“, но Чаро си беше останала при Фу Манчу и не разбра защо по лицето на вечно сериозния Пепиньо изведнъж плъзна усмивчица.

— На мен ли се смееш? Да не мислиш, че си фантазирам?

— Чакай малко. Ако една жена търси контакти за определен период от време, който тя си е избрала, може ли след това да скъса с агенцията, когато пожелае?

— Зависи. Ако не е затънала до шията с някой сводник — да. Обаче ако са я разкрили коя е в действителност, може да почнат да я изнудват, за да продължи. То си зависи дали й стига пипето на жената.

— Значи не е изключено да се стига и до разчистване на сметки?

— Предполагам, че се е случвало неведнъж.

— Но не знаеш конкретно.

— Не знам, защото не си пъхам носа, където не ми е работа. На моите приятелки, които ми предложиха да се включа в този бизнес, в който хем се печели по-прилично, хем се отнасят по-човешки с тебе, защото не предполагат, че си онова, което си, им казах, че по никой начин няма да стане, на мен ми е неудобно да правя театро. „Да се срещнем в еди-колко си часа, защото мъжът ми излиза от работа в седем.“ Или да се преструвам на чиновничка, която свършва чак в девет. Или „обади ми се в службата, но само между два и три, че тогава шефът ходи да яде сандвич“. Това е театър. Не е сериозно.