Александра Маринина
Неволна убийца (58)

3.

Бокър внимателно караше след бялата жигула на генерал Вакар. Слава богу, генералът явно не смяташе да осъществи зловещия си замисъл днес. Наближаваше полунощ и той бе поел към къщи.

Обикновено Владимир Сергеевич паркираше колата си в двора, под прозорците на своя апартамент. Бокър вече знаеше това, тъй че реши да не влиза в двора. Когато бялата жигула свърна под арката, той спря своя Москвич, заключи го и тихо закрачи към мястото, откъдето бе успял да изясни, че се вижда входът към апартамента на Вакар. Ще погледне как генералът ще си влезе вкъщи и ще стои и ще наблюдава входа, докато не получи сигнал, че и Ерохин се е прибрал. Чак след като се увери, че потенциалната жертва си е у дома, Бокър ще може да прекрати наблюдението над преследвача.

Той стоеше, подпрян на стената на блока, дребно човече с дълго сиво палто и сива скиорска шапчица. Във вечерния мрак на фона на мръсната стена той не се виждаше дори от три крачки. Вакар заключи колата, подръпна вратите, провери заключен ли е багажникът, извади цигарите, запали. Дори в тази минута той стоеше силно изопнат, без да отпуска гърба си и без да пристъпва от крак на крак. Пушеше и гледаше към прозорците на своя апартамент.

Ето, хвърли фаса и тръгна към входа. И в същата секунда Бокър видя сред множеството коли в двора светлокафяв мерцедес. Точно такъв мерцедес бе виждал да кара Виктор Костиря. Бокър се втурна към двора и светкавично стигна до познатия автомобил. Точно така, и номерата бяха същите.

— Спрете! — викна той подир Вакар, който вече затваряше вратата. — Чакайте! Вакар! Чакайте!

Викаше много силно, генералът сигурно го чу, но не успя да реагира. Чу се изстрел, в следващия миг от входа изскочи Ерохин. Още един изстрел, и още един…

Моторът на мерцедеса изрева, той излетя към проспекта. В безлюдния двор върху мръсния мокър асфалт остана да лежи дребно човече с дълго сиво палто.