Александра Маринина
Неволна убийца (35)

5.

Владимир Сергеевич Вакар занесе в учебния отдел изпитния протокол и вече бе тръгнал към коридора, когато чу изненадания възглас на Вероника, преподавателката по методика.

— Ама че работа! Днес сте писали само една двойка! Какво става с вас, Владимир Сергеевич?

Вакар се славеше из цялата Академия към Генералния щаб с това, че абсолютно не понасяше някой да не знае предмета му. С нищо не можеха да го умилостивят — нито с протежиране, нито с ласкателство, нито с подаръци.

— Има професии, в които неграмотността води до фатални последствия — повтаряше той. — Това се отнася на първо място за лекарите, инженерите и военните. Ако поради ваша грешка може да загинат хора, вие нямате право да грешите.

Не се притесняваше да пише двойки и категорично забраняваше студентите да се явяват на изпит при друг преподавател. Ако все пак това се случеше и някой хитрец успееше да получи разрешение да се яви при всеки друг преподавател, само не и при професор Вакар, Владимир Сергеевич намираше начин да анулира резултатите от изпита и упорито разкарваше нещастника по целия материал на своята дисциплина — тактиката, докато не се убедеше, че вероятността за онази въпросна грешка е достатъчно малка.

Днес той беше изненадващо снизходителен и макар че, както обикновено, писа малко отлични оценки, двойката наистина беше само една. Днес беше забелязал, че бъдещата му жертва следи него. Днес наистина беше необикновен ден.

— Днес съм добър — усмихна се той на Вероника. — Сигурно разположението на планетите е благоприятно, та студентите даваха учудващо прилични отговори.

Когато се върна в кабинета си, той свали генералската униформа и облече цивилните си дрехи. Помисли малко, пак се съблече, окачи костюма в гардероба, облече си анцуга и слезе в залата.

— Другарю генерал! — изопна се пред него инструкторът методист.

— Добър вечер, капитан — кимна Вакар и бързо отиде в другия край на залата, където бяха бойните уреди.

Той нанасяше удари и се стараеше да убегне на многобройните имитатори на ръце и крака, които се стремяха да го ударят по главата, по рамото, по коляното. Тренираните му ръце не усещаха болка от сблъсъка с коравата дървена повърхност, краката му автоматично правеха меки, пружиниращи движения и отдалечаваха стегнатото му тяло от коварните дървени имитатори, а очите му зорко следяха всички източници на опасност.

Днес всичко се бе променило. Владимир Вакар имаше насреща си противник. Не безволна жертва, не хилав алкохолик, не глупав и доверчив мерзавец-рекетьор, не кротък и нищо неподозиращ счетоводител, а истински противник. Жесток убиец, който знае, че е преследван и е решил пръв да нападне ловеца. Вакар бе видял как Ерохин заведе младичкия офицер на територията на строежа, а излезе без него. Тогава генералът реши да не преследва повече Игор, а остана край метрото и след известно време надникна в ограденото място. Онова, което видя, потвърди подозренията му. Той не каза на никого за това поради една-единствена причина — никой да не свързва имената им и да не се разкрие тайната на трите предишни убийства. Освен това се страхуваше, че ако Игор бъде подведен под отговорност за убийството на милиционера, той, Вакар, не ще може да изпълни дълга си пред Елена и Лиза и къщата отново ще потъне във вечния тягостен траур, който толкова му бе опротивял.

Вакар удряше дървото и виждаше пред себе си омразното лице на Ерохин. Елена му отпусна четиринайсет дена, два от които вече минаха. Ако не успее, може да изгуби жена си, която в своето маниакално упорство непременно ще направи каквото е решила и ще наеме някой вагабонтин, който ще я повлече подире си на подсъдимата скамейка. „Трябва да успееш, повтаряше си Владимир Сергеевич в такт с нанасяните удари и бързите отскоци, трябва да успееш“. Сега той изцяло владее ситуацията, не чака покорно Ерохин да се накани да посети гаджето си и рано сутринта да тръгне през удобния пущинак. Не, сега може да вземе всичко в свои ръце. Щом Ерохин го следи, той може да го примами като магаре с морков където си пожелае. Да го примами на място, където най-сетне ще може да приключи с цялата тази история.

След като потренира добре, Вакар отиде в банята. Застанал под прохладните струи, той усещаше приятната мускулна умора и доволно забеляза, че ни най-малко не се бе задъхал. Генерал Вакар беше в отлична форма.