Александра Маринина
Неволна убийца (48)

6.

Вакар се наслаждаваше на самотата в празния апартамент. Напоследък това рядко му се удаваше. Лиза все по-често изпадаше в депресия и си седеше вкъщи, разхождаше се из апартамента като бледа сянка и току поглеждаше баща си с ням укор. Жена му не възнамеряваше повече да пази хладно мълчание, тя демонстративно разнасяше из къщата вещите и рисунките на сина им и разсъждаваше на глас върху любимата си тема за душата на момчето, която не намирала покой, и за това, че родният му баща не можел да се погрижи за възстановяването на справедливостта. Владимир Сергеевич гледаше да остава вкъщи колкото може по-малко, стоеше до късно в службата си или наблюдаваше Ерохин. Днес беше четвъртък, Лиза беше отишла у Дима Сотников, жена му беше излязла някъде и той можеше да си отдъхне няколко часа на спокойствие.

До края на отпуснатия от Елена срок оставаше съвсем малко и той вече беше премислил кога и как ще изпълни своята тежка, горестна, но необходима мисия. Днес можеше никъде да не излиза и Владимир Сергеевич спокойно огледа и оправи ежедневната си и парадната си униформа, провери шинела и калпака — в началото на ноември обикновено се провеждаше строеви преглед със зимни униформи. Най-сетне прегледа насъбралите се на бюрото му книжа, накъса и хвърли всичко ненужно, а останалото разпредели по отделни папки и грижливо надписа всяка от тях. Случайно напипа в дъното на чекмеджето старите си полковнишки пагони и за кой ли път горчиво си помисли, че нито веднъж не можа да облече кител, на който пагоните да са пришити от ръцете на Елена. Съпругите на всички негови колеги офицери с трепет следяха служебното издигане на мъжете си и смятаха за свой свещен дълг пришиването на новите пагони с поредната звезда. Само Елена никога не знаеше кога мъжът й получава поредния си чин и колко ще трябва да чака до следващия. Той получи предсрочно чин полковник, но когато някои офицерски съпруги се изненадаха, че мъжът на Елена е станал полковник само на трийсет и шест години, тя не намери по-добра реакция от равнодушния отговор:

— Така ли? Аз пък мисля, че е точно навреме. Общо взето, не ги разбирам тези работи.

Когато приключи с книжата, Вакар с удоволствие седна до разтребеното бюро и два часа се подготвя за утрешната си лекция. Имаше много нов материал, който той систематизира, обмисли методическите похвати, които щяха да го направят по-достъпен и по-лесно запомнящ се, провери картите и схемите, редактира и обнови едно-друго. И чак след това си позволи да полегне на дивана с книга в ръка. Но не му се четеше. Мислите му бяха заети с Ерохин и със собствения му чудовищно осакатен живот.

Изскърцалият в бравата ключ го накара да стане. Никога не си позволяваше да лежи в присъствието на жена си и дъщеря си.

Прибра се Елена.

— Ти вкъщи ли си? — страшно се изненада тя, сякаш единственото предназначение на мъжа й сега беше да се лута из улиците в опити да убие последния от четворицата. — Случило ли се е нещо?

— Нищо не се е случило. Отбих се да се преоблека. Сега излизам — както обикновено, кратко и сухо отвърна генералът.

Съблече анцуга, обу си дънките, облече бархетна риза и леко кожено яке, пъхна в джоба цигарите и портфейла си, взе ключовете от колата и без да продума повече, излезе от къщи. Елена не го попита къде отива и кога ще се върне, това не й беше интересно, тъй че той отдавна беше престанал да й го съобщава.

Вакар излезе на улицата и бавно тръгна към „Сушчевски вал“. Нямаше никаква цел, просто не искаше да стои вкъщи, затова си набеляза маршрут: по „Сушчевски“ да стигне до Рижката гара, оттам по проспект „Мир“ до Сухаревка, а оттам можеше да се прибере с метрото. По груби сметки трябваше да си е вкъщи към полунощ, Елена и Лиза ще са си легнали и никой няма да го тормози с приказки и упреци.

Стигна до Рижката гара и тъкмо беше спрял на кръстовището в очакване да светне зелено, когато изведнъж някой го докосна по рамото и един тих глас над ухото му произнесе:

— Владимир Сергеевич.

Той рязко се извърна като по команда „кръгом“ и видя някаква жена. В тъмното не видя веднага лицето й, само забеляза, че е висока, слаба и млада.

— На мен ли говорите? — недоумяващо попита той.

— Ако се казвате Владимир Сергеевич, значи на вас.

— Познаваме ли се?

— Не — отговори жената. — Но ми се иска да се запознаем. Хайде да отидем при фенера, тук пречим на минувачите.

Той покорно направи няколко крачки след нея и спря на добре осветеното място.

— Ето документите ми.

С тези думи тя му подаде червеното си служебно удостоверение. От снимката го гледаше същата онази кротка грозновата женица, която бе видял веднъж на улицата и вътрешно й се бе присмял с мисълта, че тя чака вечно закъсняващия си приятел. Майорът от милицията Анастасия Павловна Каменская.

Нито един мускул не трепна по лицето му. Генерал Вакар наистина беше в прекрасна форма.