Александра Маринина
Неволна убийца (45)

3.

Виктор Алексеевич Гордеев внимателно слушаше Настя. След прекараната на крак болест той не изглеждаше много добре, под очите му имаше торбички, лъскавото му плешиво теме току плувваше в пот, често се задъхваше. Ала по навик не обръщаше внимание на разклатеното си здраве и беше все същата подскачаща Житена питка, енергична и взискателна.

Настя беше прекарала в кабинета му вече почти час, докладваше му за хода на работата по четирите най-сложни засега случая. Тя не вземаше непосредствено участие във воденето на нито един от тях, но именно на нея бе възложено да комплектува информацията по случаите, да я анализира, да предлага версии, да измисля начини за тяхната най-бърза и ефективна проверка, внимателно да оценява постъпващите сведения и да отхвърля версиите, които не се потвърждаваха. Този стил на работа беше измислен навремето от самата Житена питка и именно за тази функция той бе взел на работа Анастасия Каменская, тогава съвсем младичка, току-що започнала кариерата си в милицията в един от районните участъци. Тогава го изненада неуморимата способност на това девойче да върши пипкавата аналитична работа, както и неприсъщата на повечето хора широта на мисленето, която позволяваше на Настя да предлага най-неправдоподобни версии и да намира за тях най-невероятни обяснения. Колегите й открито се присмиваха на безумните й хипотези, а Гордеев от любопитство провери една от тях, доволно изхъмка и веднага поиска личното й досие…

— Виктор Алексеевич, струва ми се, че мога да се сдобия с информация за убийството на милиционера при станция „Таганская“ на метрото — предпазливо подзе тя, когато приключиха с официалната част на разговора.

Гордеев свали очилата си и пъхна рамката в устата си, което означаваше висша степен на внимание и готовност да продължи работа.

— Има ли връзка с хората, които ти даде твоят любезен приятел Денисов? — недоволно попита той.

— И да, и не. С тяхна помощ открих човек, който може да е видял и да знае нещо важно. Но този човек няма никакво отношение към тях, той е нещо отделно. С две думи ситуацията изглежда така: ако той нищо не знае, уви — не можем да продължим, а ако знае, по никой начин няма да ни каже, защото самият той се кани да убие оногова, който е застрелял Костя Малушкин. В първия случай нищо не можем да направим, във втория — най-вероятно, също. Но трябва да опитаме. Днес бях в 37-и участък, разговарях с хората, които се занимават с убийството на Малушкин. При тях резултатите са пълна нула, нищичко, за което да се хванат, нито една следа. Но те, честно да си призная, не ми харесаха много. Ако им дадем човека, който може би знае нещо, всичко ще развалят и няма да имаме никаква полза. Те няма да се справят с него.

— Хм, а ти значи ще се справиш?

— Страхувам се, че и аз няма да се справя. Само ако вие ми помогнете.

— Да допуснем. Имаш ли конкретен план?

— Не още. Трябва да науча за този човек колкото може повече, за да има от какво да извадя основата на плана.

— Къде се намира делото за убийството на Малушкин?

— В окръжната прокуратура. Следовател е Болдирев. Виктор Алексеевич, убийството на милиционера едва ли ще бъде разкрито. Никой не е видял как той е напуснал поста, никой не знае с кого и къде е отишъл и как е попаднал на строежа. И аз не знам тези неща, но се досещам защо са го убили. Само се досещам, нямам доказателства. И за човека, който го е убил, също само се досещам, но човекът, за когото ви говоря, може да е видял с кого Костя е излязъл от метрото и е отишъл на онзи проклет строеж. Неговите показания могат да станат доказателство и това би било единственото доказателство, което по принцип можем да получим по това дело. Целият проблем е как да измъкнем от него тези показания.

— Добре — кимна Житената питка. — Ще помисля какво може да се направи. Но всичко това не ми харесва, Анастасия. Първо, не ми харесва твоята самодейност. Второ, не ми харесва недоверието ти към детективите от 37-и участък. Трябва да им помагаш, щом си намерила такава възможност, а не да дърпаш чергата към себе си.

Настя вече се беше наканила да разкаже на началника за възможността да се разкрият трите стари убийства, но кой знае защо, премълча. Щеше да изглежда, сякаш се оправдава.

— Изобщо в цялата тази история ти не ми харесваш — продължи междувременно Гордеев, — но смятам, че трябва да се учиш от грешките си сама, а не с моя помощ, само тогава от тебе ще излезе нещо. Ако си сигурна, че никога в бъдеще няма да се разкаеш, че си използвала услугите на Денисов — добре тогава, действай. Само че после, когато той подир някое време те пипне за гърлото и поиска ответна услуга, не тичай при мене да ми се жалваш. Предупредих те. Ако си сигурна, че можеш да направиш онова, което не могат момчетата от територията — започвай, ще ти помогна. Но ако се окаже, че си сбъркала, а онези момчета са можели да свършат работата по-добре и по-ефективно — сърди се на себе си. Разбира се, ще те прикрия пред началството, но аз ще си поприказвам с тебе по съвсем друг начин.

— Всичко разбирам, Виктор Алексеевич — каза потиснато Настя.

— Е, щом разбираш, тогава започвай. Слушам те.

Настя прекара в кабинета на началника още известно време и излезе от него съвсем притеснена. Точните въпроси и безжалостните оценки на Гордеев я накараха още повече да се усъмни в своите възможности. Защо ли се захвана с всичко това? Защо ли брат й я натовари със своите проблеми?

Но тя веднага си спомни за Даша, с която можеше да се случи какво ли не, ако тя, Настя, заедно с Бокър не беше отклонила удара от нея. Помисли си и за розовобузестия Костя Малушкин, чието убийство щеше да си остане недосегаемо, ако не беше брат й със своите проблеми.