Александра Маринина
Неволна убийца (55)

7.

Той слезе от колата, бляскав с генералските си звезди и орденските лентички. Униформата извънредно много му отиваше.

Влезе в сградата на станцията на метрото „Таганская“, потърси с поглед вратата, над която беше написано „Милиция“, и без колебание я отвори. В помещението имаше трима милиционери, които машинално скочиха, щом видяха генерала.

— Здраве желаем! — нестройно поздравиха те Вакар.

— Добър ден — не според устава отговори той. — Исках да науча къде е погребан вашият колега Константин Малушкин.

Единият от сержантите понечи да зададе сакраменталния въпрос: „А защо се интересувате?“, но се стресна под ледения поглед на човека в генералската униформа. Вместо това попита:

— А вие познавахте ли Костя?

Генералът не сметна за нужно да отговори на въпроса. Той мълчаливо премести поглед към лейтенанта, най-възрастния от тримата.

— Е, ще ми кажете ли?

— В Кунцево, другарю генерал — бързо отговори лейтенантът, който не издържа студа, извиращ от очите на генерала.

— Благодаря ви, лейтенант.

Вакар се обърна кръгом и излезе от помещението.

След четирийсет минути спря пред гробищата, купи на входа цветя и отиде при черквата, където беше застанала дребна, прегърбена бабичка.

— Добър ден, майко — топло се усмихна той на старицата.

— Добър ден, синко.

— Би ли ми казала къде е гробът на милиционера? Погребан е преди около месец.

— На Костя ли? Тръгни по лявата редица, чак до края, после ще завиеш надясно, там ще го видиш.

— Да не се загубя? За пръв път идвам на вашите гробища.

— Няма, синко, веднага ще го видиш, там има най-много цветя. Види се, добро е било момчето, Костя де, ден не минава, без да му дойдат млади хора. Който има толкова приятели, и да умре не го е страх, нали тъй, синко? — изфъфли бабичката.

— А, не е така? Винаги е страшно да се умира — възрази генералът.

— Че нали всинца ще идем там. Ама какво ли е да умреш, когато знаеш, че нито едно куче няма да си спомни за тебе и да те пожали? Виж, за Костя що народ си спомня, значи още дълго ще го има на тоя свят. Та тъй, по лявата редица до края и надясно. Където има много цветя, там е Костя.

— Благодаря, майко.

Той наистина намери лесно гроба на Малушкин. Но не отиде до него, спря се, защото там стояха две момчета — братята на Костя. Вакар погледна лицата им и всичко разбра. Онова, което вчера се бе опитала да му обясни онази жена от милицията, сега изведнъж се разкри пред Владимир Сергеевич в цялата си безпощадна голота. Децата не бива да бъдат жестоки, децата не бива да мразят, инак, когато пораснат, няма да могат да обичат. Жаждата за мъст изсушава душата, изпепелява я и вече никога нито едно кълнче не ще пробие дебелия пласт пепел. Тези деца ще пораснат и ще поискат да отмъстят, ако сега не го стори държавата. Ще причинят болка на някого и на свой ред ще се превърнат за някого в обект за възмездие. И така без край. Насилието ражда насилие, болката ражда болка, отмъщението ражда само отмъщение.

Той мълчаливо приближи до гроба, сложи цветята, кимна на братята и си тръгна, без да продума.