Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Анастасия Каменская (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Убийца поневоле, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране
analda (2017)
Разпознаване и корекция
egesihora (2017)

Издание:

Автор: Александра Маринина

Заглавие: Неволна убийца

Преводач: Здравка Петрова

Година на превод: 2001

Език, от който е преведено: руски

Издание: Първо

Издател: Издателска къща „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2001

Тип: роман

Националност: руска

Редактор: Валентин Георгиев

Художник: Владимир Сорокопуд

Коректор: Ева Егинлиян

ISBN: 954-459-867-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2532

История

  1. — Добавяне

3.

Всички живееха наблизо, на десетина минути пеша един от друг. Игор подмина блока, където живееше Юра Орешкин, зави зад ъгъла, прекоси градинката и след няколко минути вече се качваше към апартамента на Закушняк. Отвори му грохнала старица, бабата на Колка. Ерохин се изненада, че беше още жива. Когато бяха хлапета, тя беше ужасно стара, мършава, сбръчкана, полусляпа. Странно, и сега изглеждаше досущ като тогава.

— Добър ден, бабче — бодро извика Игор. — Помните ли ме?

— Не викай, синко — с неочаквано спокоен и далеч не старчески глас отговори старицата, — сляпа съм, но чувам добре. Какво искаш?

— Аз съм Игор Ерохин, помните ли ме? С Николай бяхме в един клас.

— Помня те, Игор Ерохин, помня те. Какво искаш сега?

— Трябва ми Николай — каза той и кой знае защо, изпита някакъв страх. Изобщо не беше очаквал бабата да чува добре, че на туй отгоре и да го помни.

Бабата помълча, после тихо изрече неразбираемата фраза:

— И на мен ми трябва.

— Защо, не живее ли тук? Преместил ли се е?

— Премести се — въздъхна старицата. — Далече се премести.

— Бихте ли ми дали адреса?

Тя се обърна и мълчаливо влезе в апартамента. Ерохин остана на прага, не посмя нито да я повика, нито да влезе след нея. След минута бабата се върна и на Игор му се стори, че си е бърсала очите с кърпичка.

— За какво ти трябва Николай? — строго попита тя.

— Исках да го видя. Защо, лошо ли е? Все пак бяхме приятели.

— Има време, ще го видиш, няма защо да бързаш нататък. Ще му дойде времето да го видиш — тъжно каза старицата.

— Защо, да не е в затвора?

— Кешки да беше! Ама не е там. На онзи свят е Николай — тихо отвърна бабата и се разплака. — Убиха го лани.

— Кой го уби? — попита той и трескаво преглътна. Гърлото му беше пресъхнало и краката му пак започнаха да омекват.

— Знам ли кой… — Тя горчиво въздъхна. — Гамен беше и гамен си остана. Следователят каза, че изнудвал не знам си кого за пари, били цяла група. Все деляха нещо, пазар ли беше някакъв, магазин ли — не разбрах. Ех, има ли значение кой го е убил? Няма го вече, това е важното. А пък защо и как — то е воля Божия. Върви си, синко, не ме измъчвай.

Когато стигна до другата пресечка и приближи блока, където някога живееше с родителите си Равил Габдрахманов, Игор разбра, че го е страх. Юрка Орешкин е бил алкохолик, с него работата е ясна. Колка Закушняк — рекетьор, смъртта му беше естествен край на този начин на живот, умножен по глупавата му, лекомислена глава. Ако сега излезе, че Равил е жив и здрав, значи няма нищо страшно. Може би ще му се размине. Всичко може да се окаже случайност, някакво идиотско съвпадение. Господи, направи така, че Равил да е жив!

Никой не отвори на Игор в отговор на позвъняването му. Той постоя още малко, после звънна на съседите. Една врата се отвори, на прага застана момиченце в училищна униформа. Единият му крак беше с ботушче, другият — с домашен пантоф, явно току-що се беше прибрало от училище.

— Здрасти, сестричке — приветливо се усмихна Игор. — Габдрахманови в четирийсет и втори апартамент ли живеят?

— Не — поклати глава момиченцето, запъхтяно над ботуша, чийто цип беше заял. — В четирийсет и втори живеят семейство Петриченко, техният син е две години по-голям от мен, сутрин той ме води на училище. А вие сте приятел на чичо Равил, нали?

— Точно така, сестричке, голяма умница си — кой знае защо, зарадва се Ерохин. — А той къде е?

— Преместиха се. Чичо Равил се ожени за Роза и се размениха.

— Какво направиха? — не разбра Игор.

— Размениха апартамента, та младите да живеят отделно.

Момиченцето с делови вид повтаряше думи и фрази, чути от възрастните, но го правеше така естествено, сякаш притежаваше цялата информация за обитателите на блока и на целия квартал.

— Чакай, така ще счупиш ципа — разсмя се Игор, като гледаше как се мъчи момиченцето. — Дай да ти помогна.

Той клекна и сръчно отвори ципа.

— Ами коя е тази Роза?

— Роза е дъщерята на леля Нурия и чичо Шура-Татарина. Ама как така не познавате Роза? Целият блок я познава. Тя хранеше всички бездомни кучета. Толкова е добра, има направо златно сърце.

Игор прихна. От устата на детето това звучеше ужасно смешно. Разбира се, той прекрасно си спомняше и чичо Шура-Татарина, и дъщеря му. Всъщност той се казваше Шарафетдин, но съседите бързо съкратиха неудобното за произнасяне име на обикновеното руско Шура. Беше голям майстор, за всичко го биваше и на никого не отказваше, помагаше на съседите винаги, и то с удоволствие, затова в огромния блок не би се намерил нито един човек, който да не знае кой е Шура-Татарина. Имаше кротка, вечно бременна жена — Нурия, и цяла сюрия деца, именно най-малкото от тях беше Роза, която обожаваше животните, грижеше се за болните птици и хранеше бездомните котки и кучета. Роза беше с две години по-малка от Равил и откак се бяха запознали, Игор постоянно чуваше, че децата от двете татарски семейства били „годеник и годеница“. Всъщност Равил беше обърнал внимание на момичето чак след изправителното училище, когато беше навършил седемнайсет, а тя — петнайсет.

— Ами случайно да знаеш адреса на Равил? — попита Игор словоохотливото момиченце.

— Не. Татко го знае, но той ще си дойде довечера. Елате довечера, татко ще ви каже.

— Ще дойда — кимна Игор. — Благодаря ти, сестричке.

— Моля — важно и с достойнство отвърна момиченцето.