Александра Маринина
Неволна убийца (39)

3.

Виктор Костиря следваше Даша Сундиева по обичайния маршрут от университета към дома й. Как не я е страх да се прибира сама толкова късно, чудеше се Виктор, който за пореден път „изпращаше“ момичето по тъмните, зле осветени улици. Хем каква кал е по тротоарите, не можеш и да се затичаш в случай на опасност: постоянно трябва да гледаш къде стъпваш. И след единайсет по улиците няма никакви хора.

Днес момичето не беше спокойно, както преди. Обикновено то се движеше със средно темпо, не бързаше, не се озърташе и Костиря беше убеден, че не проверяваше дали не го следят. А днес походката й беше колеблива, сякаш нещо я безпокоеше, но впрочем причината може да бяха неудобни обувки или пък лошо настроение.

Виктор вървеше на доста голямо разстояние от Даша, защото зрението му беше прекрасно. Една кола, префучала покрай него с висока скорост, го опръска с отвратително мръсна вода и той просъска подпре й една точно толкова мръсна псувня. Внезапно замря на място. Изскриптяха спирачки и колата спря точно зад момичето. Даша ускори крачка, но от колата изскочиха двама здравеняци. Единият я стисна за шията отзад, другият извади от джоба си пистолет и притисна дулото до корема й. Всичко стана бързо и абсолютно безшумно, тъй че на Виктор му се стори, че гледа ням филм. Притиснал гръб до стената на близката сграда, стараейки се да бъде невидим, той впи поглед в разигралата се сцена. „Не ни трябват свидетели. От очевидеца до покойника пътечката е къса…“ Той прекалено добре си спомняше думите, които му бе казала онази странна жена с червен костюм, за да рискува да го зърнат.

Натикаха Даша в колата. Затръшнаха вратите. Всичко приключи.

Виктор изчака още малко и предпазливо пое напред. Спря на мястото, където току-що беше Даша, извади джобното си фенерче и освети земята. Там имаше кръв. Никакво съмнение, кръв беше. Защо тогава не беше чул изстрел? Защото пистолетът е бил със заглушител? Да, вероятно. Ама че история…