Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Анастасия Каменская (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Убийца поневоле, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране
analda (2017)
Разпознаване и корекция
egesihora (2017)

Издание:

Автор: Александра Маринина

Заглавие: Неволна убийца

Преводач: Здравка Петрова

Година на превод: 2001

Език, от който е преведено: руски

Издание: Първо

Издател: Издателска къща „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2001

Тип: роман

Националност: руска

Редактор: Валентин Георгиев

Художник: Владимир Сорокопуд

Коректор: Ева Егинлиян

ISBN: 954-459-867-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2532

История

  1. — Добавяне

2.

Застанала в един вход срещу блока, където живееше Дмитрий Сотников, Лиза нетърпеливо погледна часовника си. Но къде ли е той? Занятията в художественото училище са завършили преди два часа, а Дима още не се прибира. Днес не е четвъртък, но въпреки това тя стои тук и чака, макар да разбира, че той най-вероятно ще закъснее доста. Или няма да се прибере сам. Или изобщо няма да се прибере. Но тя стои и чака.

Тя извади от чантата си пластмасова кутийка, взе две таблетки и ги пъхна в устата си. Прибра кутийката, извади плоско шише, отвъртя капачката и отпи голяма глътка. Алкохолът вече не пареше гърлото й, тя почти не усещаше вкуса му. След няколко минути ще я обземе „нирваната“, без която тя не може да живее.

Лиза отдавна вече не се задоволяваше с лекарствата, които лекарите й предписваха в изобилие. Отначало тя просто увеличаваше количеството на таблетките, като ходеше при различни лекари и от всеки редовно получаваше рецепти за психотропните препарати. После чу отнякъде, че добър ефект давало съчетаването на таблетките с алкохол. Ефектът наистина се оказа добър, но лекарите едва ли биха се съгласили с това. Много скоро тя се превърна във вяла и безволева наркоманка, обзета от идеята за мъст заради разрушеното щастие, която не се интересува от нищо друго. „Мога да зарежа таблетките винаги когато пожелая — казваше си тя, — и ще го направя, когато всичко свърши, когато и четиримата ги няма на този свят. Трима вече ги няма. Скоро и четвъртия няма да го има и тогава спирам.“ Самозалъгваше се и свято вярваше в собственото си залъгване.

Отдавна вече не обичаше Дима Сотников, нейното страстно, силно влюбване отначало се притъпи, а после умря, разядено от ръждата на силните успокоителни лекарства. Но Димка беше част от онзи живот и тя не можеше да спре да ходи при него. Не можеше и толкоз. Лиза разбираше, че не бива да ходи, но го правеше всеки четвъртък, скучно му се отдаваше, нетърпеливо очаквайки момента, когато ще могат да си поговорят за Андрюша, да си спомнят неговите думи, постъпки, стихове. Баща й не поддържаше разговори за сина си, отмъщението спрямо убийците го тормозеше прекалено много. Майка й съвсем откачи и говореше само за душата на Андрюшенка, която витаела над тях и не намирала покой, докато тези „изверги“ ходели по земята. И само Дмитрий разговаряше с Лиза за брат й така, както искаше самата тя, отнасяше се внимателно към спомените й.

Огромна тежест лежеше на душата на Лиза. Това беше осъзнаването на факта, че през всичките тези девет години тя оплакваше не брат си, а онзи прекрасен ярък живот, който не се състоя, защото Андрей загина.

… Тя беше на четиринайсет, когато една прекрасна сутрин, когато отиваше на училище, чу зад гърба си:

— Виж, виж, та това е сестрата на Вакар!

— На оня същия ли?

— Ами да, на вундеркинда.

Тя се извърна и видя две ученички от по-горните класове. Модерно облечените ярки красавици гледаха Лиза с нескрит интерес. И освен това — със завист. Представете си само, тези мадами завиждаха на нея! На нея, на Лиза Вакар! На тази незабележима, неизпъкваща с нищо, посредствена осмокласничка. Единствената й отлична оценка беше по физическо, а по останалите предмети едвам я караше на тройки и четворки.

За пръв път я докосваше нежен лъч от славата на Андрюша и момичето усети неговата вълшебна, но коварна топлина.

Скоро тя започна да забелязва и заинтересования шепот на съучениците си, и по-доброто отношение на учителите към нея. Оказа се, че е много приятно да си сестра на Андрей Вакар. Когато водеше брат си в художественото училище — а там всички го познаваха — Лиза като упоена попиваше погледите на симпатични момчета с художнически папки, а също и на наконтени с кожи майки, които чакаха рожбите си в бляскави автомобили. Тя ходеше с гордо вдигната глава и здраво стиснала ръката на братчето си, а целият й вид говореше: „Какво като имате разни неща, които аз нямам, след време и аз ще имам всичко това. Обаче вие никога няма да имате такъв гениален Андрюша.“

Тя нито за миг не се съмняваше, че Андрей ще стане световноизвестен и тя ще ходи с него на изложбите му в чужбина, и ще има слава, почести и следователно — богатство. Пари. Автомобили. Кожи и брилянти. И мъже, които ще се интересуват от нея. Тя може дори да се омъжи и да живее в чужбина в собствена къща с басейн и прислуга.

И всичко това започна да се сбъдва… Семейство Вакар бе поканено на прием в белгийското посолство, след като някои от картините на Андрюша бяха подбрани за подготвящата се в Брюксел изложба на картини на даровити деца, и самият културен аташе я поздрави, че има брат вундеркинд, и й целуна ръка, а някакъв англичанин се обърна към Лиза с „милейди“. На вечерта в Дома на литераторите, където брат й чете свои стихове, най-известните поети и писатели се запознаваха със семейството и един от тях, същият, по когото бяха луди съученичките й, каза на Лиза: „Едно от качествата на вашия брат е, че има такава очарователна сестра. Ако бях по-млад, щях да зная на коя дама да направя предложение.“

Списание „Огоньок“ посвети на момчето цели две страници и цветно приложение, в което помести не само репродукции от неговите картини, но и снимка на семейството. Лиза беше излязла много добре на снимката: замислена, с нежни устни и изразителни очи.

Тя се стараеше да бъде постоянно до Андрей. За да може той да почувства нейната незаменимост и да свикне винаги да бъде с нея. Та околните да не могат да си представят Андрей Вакар отделно от сестра му. За да се стопля от лъчите на неговата слава. И най-неочаквано за самата себе си Лиза откри у брат си нестандартната личност, неразбираема, но привлекателна. И после, той беше дете. Нейното братче. Кожата му нежно ухаеше на детство, той имаше леко изкривено предно зъбче и алергия от портокали, обичаше да спи без възглавница и не можеше да понася паста за зъби с аромат на мента, харесваше му да разпуска дългата коса на Лиза и да заравя лицето си в нея, вбесяваше се, ако някой преместеше кой да е предмет в стаята му. На четиринайсет години Лиза за пръв път усети що е нежност и умиление.

От този момент тя се посвети изцяло на брат си. В него беше нейното бъдеще. В него беше щастието й, благополучният, уреден живот, който никога не биха могли да й осигурят нейната скучна посредствена майка и примитивният й баща — военният чиновник. Момчето беше ракетата, в която тя щеше да се вкопчи, за да излети към огромния бляскав свят.

Съществуваше и един Дмитрий, учителят на Андрюша от художественото училище, нейната първа любов, която тя тогава смяташе и за последна.

Дойде и една покана за изложба в Париж, самостоятелна изложба на Андрей Вакар. Боже мой, колко мечтаеше тя за това пътуване!

Дойде и онзи болезнено задушен летен ден, разридал се привечер с един проливен дъжд. Тя водеше брат си към къщи след часовете по живопис. Вървяха под един чадър, плътно притиснати един към друг, и им беше толкова хубаво заедно! Тя така и не разбра откъде се взеха тези момчета.

Едното от тях силно я блъсна и тя падна, като изпусна чадъра. Тутакси към тях подскочи второ момче и няколко пъти я ритна в корема. За някакви си мигове й притъмня пред очите от болка и тя не видя как други две момчета нападнаха Андрюша с огромни ножове.

Лиза не се разкрещя. От ужас всичко в нея сякаш бе умъртвено. С автоматични движения тя, едрото и силно шестнайсетгодишно момиче, вдигна на ръце слабичкото момче и го понесе към къщи. Не се развика за помощ, не се опита да повика „Бърза помощ“, разумът й плътно бе затръшнал вратите си, за да не допусне в съзнанието страшната мисъл, че с брат й се е случило непоправимото. Това не може да бъде. Това не бива да бъде. Това просто няма право да се случи.

Тя бавно носеше брат си под проливния дъжд, почти без да чувства тежестта му. И чак когато наближи дома си, вдигна очи към прозорците на техния апартамент и видя баща си, рухна на мокрия асфалт в безсъзнание.

Оттогава всеки ден пиеше лекарства — отначало по две-три таблетки, после с цели шепи. Незрялата й психика не можа да се справи с краха на надеждите за един живот, който вече си бе представяла в мечтите си и който почти се бе превърнал в реалност.

Но имаше и нещо друго. Имаше едно постоянно, неугасващо, непритъпяващо се чувство на вина.

Тогава, преди много години, майка й често мърмореше на баща й, че изобщо не отделя време за сина си.

— Дори не можеш да се прибираш навреме от идиотската си работа, за да водиш вечер детето на уроци — караше се тя. — Хич бива ли две деца да се прибират сами по тъмно!

При тези думи Лиза изтръпваше. Тя за нищо на света не би отстъпила задължението да води брат си в художественото училище. Защото за Андрей това беше само урок по живопис, а за нея — среща с Дмитрий. Не, за нищо на света няма да отстъпи правото да вижда своя кумир, да седи близо до него, да го гледа, да разговаря с него. Когато молеше Лиза да позира, Дима я настаняваше в нужната поза, с леки движения на ръцете обръщаше лицето й към светлината, разбъркваше косата й в живописен безпорядък. От неговите докосвания момичето просто примираше. Нима можеше да се откаже от това?

— Недей, татко — казваше меко на баща си, — не обръщай внимание на мамините приказки. Вече съм достатъчно голяма, за да довеждам Андрюша вечер. Разбирам колко много работиш, колко се уморяваш, а аз и без това нямам какво да правя.

След гибелта на сина им Елена не спираше да опява на мъжа си:

— Ако ти беше с детето, това нямаше да се случи. Идиотската ти работа винаги е била по-важна за тебе от семейството и децата.

Бащата пребледняваше и хапеше устни, а Лиза отчаяно си мислеше: „Ако бях намерила в себе си сили да пожертвам срещите с Дима, ако не се бях вкопчвала в тях като безумна, Андрюша щеше да бъде жив. Аз съм виновна за всичко. Аз съм причината целият ми живот да рухне. Татко страда, чувства се виновен, а той няма никаква вина, аз бях, която не му позволяваше да води Андрюша на уроци вечер. Аз сама, със собствените си ръце разруших всичко.“

Мисълта за собствената й вина беше непоносима и Лиза я заглушаваше с омразата си към малолетните убийци. Не, не тя е виновната, а те, те, те! Баща й трябва да отмъсти. Те трябва да умрат…

… Застанала в полутъмния вход, Лиза се взираше във вратата на отсрещния блок. Беше вече съвсем тъмно, но тя беше сигурна, че ще познае Дмитрий дори в непрогледен мрак. Но защо се бави толкова? Добре би било да се прибере не сам, а с жена. Може би поне този път Лиза ще успее в онова, което се опитва да направи отдавна, но не й достигат нито сили, нито мъжество.

Само с огромно усилие Лиза можеше да се застави да дочака поредния четвъртък, та заедно с Дмитрий да се потопи в спомените за онзи живот. Ако можеше, щеше да идва по-често. Ала още първия път, когато посмя да наруши обичайния ред и да дойде при Дима в нечакан час, тя видя, че заедно с него от колата слезе някаква жена и двамата се качиха в неговия апартамент. И тогава Лиза за пръв път изпита не ревност, а чувство за безизходност и невероятна умора.

По-нататък тя нарочно издебваше Дмитрий, използвайки като наблюдателен пункт входа на отсрещния блок, с надеждата, че той пак ще дойде с жена и може би този път ще успее да изпита нещо, което ще й помогне да престане да го посещава в четвъртъците. Волята на Лиза беше напълно смачкана от лекарствата, но тя все още имаше усет за нещата. Дима не я обича. Той се вижда с други жени. Тя, Лиза Вакар, му е омръзнала, нейните посещения, нейните дрънканици, необходимостта да спи с нея са бреме за него. Той просто я съжалява. Трябва да направи нещо, което да й помогне да скъса с Дмитрий, да го освободи, да го остави най-сетне на мира. Лиза много се надяваше на ревността и затова периодично идваше в този вход, който й бе станал близък, и причакваше Дмитрий. Понякога дълго. Понякога напразно. Понякога го виждаше с жена. Но за свой ужас — нищо не изпитваше. Всеки път, загледана в гърбовете на влизащия в блока си Дмитрий и неговата спътничка, си казваше: „Сега ще влязат, ще се проснат на леглото и ще се чукат. После Димка ще й занесе кафе. После заедно ще влязат в банята. После пак ще се чукат. После ще заспят, прегърнати, и ще се събудят, прегърнати. Боже мой, но защо не побягвам от това проклето място разплакана, без да виждам пътя пред себе си? Защо нищо не изпитвам? И пак ще дойда в четвъртък, защото не мога да не дойда. Горкият, горкият Димка, колко те измъчих само!“

Лиза отново погледна часовника си. Минаваше единайсет, сигурно нямаше смисъл да стои повече тук. Димка е останал да пренощува на друго място. Трябва да се прибира.

Вкъщи тя тихичко си отключи и се постара да се шмугне в стаята си незабелязано, но от кухнята излезе баща й. Лиза за кой ли път вече си помисли, че дори по дънки и фланелка той изглежда като истински строеви генерал: едър, стегнат, мускулест, изправен, с военна стойка, късо подстриган „според устава“ и с някакъв особен израз на лицето. Тя никога не съумяваше да опише с думи този израз, просто чувстваше, че е особен, „генералски“.

— Всичко наред ли е? — кратко попита баща й, вперил в дъщеря си внимателен поглед. Той никога не си лягаше, преди тя да се прибере, дори ако трябваше да я чака до късно след полунощ. Много обичаше Лиза.

— Жива и здрава — насили се да се усмихне тя.

— Гладна ли си?

— Не, ядох.

— Някакви проблеми?

Генерал Вакар беше свикнал да си служи вкъщи с лаконични фрази. Защо да си хабиш силите за думи, след като думите ти не са интересни на никого? След гибелта на сина си Елена вдъхновено се отдаваше на своя траур, напълно бе зарязала домакинството, а дъщеря му… Какво пък, човек трябва да умее да се примирява с факта, че родителите никога не са интересни на децата си.

— Никакви проблеми, татко. Уморена съм. Сега ще си взема душ и ще си легна.

— Добре. До утре тогава.

Вакар вече се беше извърнал, за да се прибере в стаята си, когато Лиза го докосна по ръката.

— Татко — тихо каза тя.

— Какво има?

— Татко… ти… скоро ли?

— При първа възможност — сухо отвърна генералът. Той правеше това, което бе длъжен да направи, но не желаеше да го обсъжда при никакви обстоятелства.

— Татко, моля ти се — внезапно Лиза тихо и безпомощно се разплака, — направи го по-скоро. Не мога повече. Вече нямам сили да чакам.

— Престани! — студено я прекъсна Вакар, въпреки че сърцето му се късаше, като гледаше разплаканата си дъщеря. — Ще направя всичко, което е по силите ми. Нищо повече не обещавам.

Той отиде да си легне, а Лиза се строполи на пода в антрето и още дълго тихичко плака, свряла лице в коленете си. Дано всичко свърши по-скоро. Тогава може би майка й ще се съвземе и отново ще стане, каквато беше по-рано. И може би жаждата за мъст, неутолима дори с помощта на лекарствата, няма повече да изгаря нея, Лиза. И може би тогава тя ще престане да гълта таблетките и най-сетне ще може да спре да тормози Дима. Може би, може би…