Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Анастасия Каменская (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Убийца поневоле, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране
analda (2017)
Разпознаване и корекция
egesihora (2017)

Издание:

Автор: Александра Маринина

Заглавие: Неволна убийца

Преводач: Здравка Петрова

Година на превод: 2001

Език, от който е преведено: руски

Издание: Първо

Издател: Издателска къща „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2001

Тип: роман

Националност: руска

Редактор: Валентин Георгиев

Художник: Владимир Сорокопуд

Коректор: Ева Егинлиян

ISBN: 954-459-867-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2532

История

  1. — Добавяне

2.

— Ау, Анастасия Павловна, когато Саша ми разказа за вас, за малко да полудея. Божичко, каква актриса сте! Два пъти си купувахте костюми, а на мен и през ум не ми мина, че сте сестрата на Саша и работите в милицията. Ау, Анастасия Павловна, толкова ми е неудобно, задето тогава ви казах онова нещо.

— За какво говориш?

— Ами когато ме попитахте защо не се оплача в милицията, а аз отвърнах, че в милицията ще ме вземат за луда. Нали не ми се сърдите?

Даша чуруликаше вече половин час, възбудена от тайнствените събития. Късно снощи Саша й се обади и й каза, че днес сутринта трябва да поговори с нея за много сериозни неща. Разказа й за сестра си, която работела в милицията и била готова да помогне да разберат кой и защо следи Даша. После изведнъж се оказа, че сестрата на Саша е същата онази клиентка, която на два пъти през последните дни бе купила от Дашиния отдел много скъпи дрехи и на която Даша беше казала, че я следят. Даша още не се беше съвзела от изненадата, когато Саша й каза, че щом я следят, не бива открито да посещават сестра му, затова довечера след работа ще трябва да стигнат до един магазин, който е близо до хотел, и там ще им помогнат.

На Даша Сундиева, която бе свикнала да води монотонен живот, събитията й дойдоха множко и тя все не можеше да се успокои. Настя вече започваше да се дразни, искаше да пристъпи към работата, но за целта трябваше Даша да бъде спокойна и съсредоточена.

— Ау, Анастасия Павловна, как не ви е страх да работите за разкриване на разни престъпления? Сигурно е много опасно.

Настя учтиво се усмихваше и набързо обясняваше, че опасности има във всяка работа, че дори да работиш като метач, на главата ти може да падне тухла, ледена висулка или пък да те сгази кола.

— Анастасия Павловна, ами имате ли оръжие? А случвало ли ви се е да стреляте? Ами…

— Стига, Даря! — решително я прекъсна Настя. — Не разполагаме с много време, затова дай да се хващаме на работа.

Възторжената усмивка моментално се стопи и милото лице на Даша стана съсредоточено и спокойно.

— Извинете — сериозна каза тя. — Не се сетих, че ви бавя. Разбира се, вие работите, а аз ви преча с моите ахкания и охкания. Извинете, Анастасия Павловна.

„Това да ти е за урок, драга — каза си ядно Настя. — Та ти си я виждала два пъти, направиха ти впечатление нейната интуиция и проницателността й, писа й толкова точки, колкото по твоята скала не е печелил почти никой. И защо сега се отнесе към нея като към празноглава глупачка? Можеше веднага, още в първата минута да й кажеш, че няма време за възторзи и чудене, тогава всичко щеше да изглежда другояче. Ех, Настася, явно никога няма да се научиш да се държиш така, че да не обиждаш хората.“

Тя подреди на бюрото цветните снимки, които вчера й беше донесъл Бокър.

— Разгледай внимателно тези снимки. Има ли някой, когото познаваш?

Даша се наведе над бюрото.

— Ето този. — Тя посочи снимката на Ерохин. — Същия, когото ви показах пред „Орион“, спомняте ли си?

— Друг някой?

Момичето продължи внимателно да се взира в снимките, после неуверено взе една на Удунян.

— И този съм го виждала. Само че някъде на друго място, не мога да си спомня къде. Добре си спомням, че ми направи впечатление: брюнет със светли очи е доста необичайно съчетание, а пък неговите очи са едни големи и сияещи… Но къде ли го видях?

— Но той не те следи, така ли? — уточни Настя.

— Не съм забелязала — уверено отговори Даша. — Имам ясното чувство, че съм го виждала и запомнила, но не във връзка със следенето.

— Странно: как определи това? — заинтересува се Настя. — Спомняш си, че си го виждала, но не си спомняш къде, за сметка на това определено знаеш къде не си го виждала? Правилно ли те разбрах?

— Ето какво, Анастасия Павловна: гледам лицето му и то не ме плаши. Обаче като видя този — тя посочи с пръст снимката на Ерохин, — просто ми прилошава от страх, защото го свързвам само със следенето. А погледна ли този с големите очи — не изпитвам страх, значи е свързан в съзнанието ми с някаква неутрална ситуация, когато не ме е било страх от него.

— Логично е — съгласи се Настя, която вече цяло денонощие си блъскаше главата над снимания с камерата епизод в Конково. И досега не можеше да намери ключ към отговора на въпроса — какво ли толкова я бе разтревожило в този епизод.

— А ей този — Даша посочи снимката, където Виктор Костиря пиеше бира от кутия — никога не съм го виждала. Лицето му не ми говори нищо.

— И все пак той често е по петите ти — въздъхна Настя. — Можеш да се убедиш.

Тя включи видеото и на екрана отново се появи Даша, после Виктор Костиря, който я следва. Виктор седи на пейка близо до нейния блок, гледа към прозорците. Прозорците угасват, Виктор вика кола и си тръгва.

Даша седеше пред телевизора, бяла като платно.

— Знаете ли — плахо каза тя — колко не ми се искаше да вярвам в това! Наистина страхувах се, ужасно се страхувах, но винаги нейде дълбоко в душата ми се спотайваше спасителната мисъл, че греша, че няма нищо подобно, че ми се е привидяло. Сега вече няма да мога да се утешавам с това.

На Настя й дожаля за уплашеното девойче, което, без да подозира, не щеш ли, бе станало опасно за някого. „Ами кражбите на документи? — скастри се тя. — Не забравяй за кражбите на документи, когато започнеш да съжаляваш Даря.“

Тя пренави касетата и помоли Даша да изгледа целия запис от началото до края.

— Гледай внимателно, може случайно да видиш и други познати лица.

Даша се отнесе към задачата повече от добросъвестно. Тя току спираше някой кадър и дълго се взираше в лицата на екрана, на няколко пъти връща лентата към вече видени епизоди. Настя седеше на дивана, отметнала глава на облегалката и затворила очи, искаше й се да се отпусне и да заспи, но трябваше да чака това странно момиче да изгледа двете касети от по час и половина. Льошка в кухнята развлича със светски разговори братчето й Александър, вече е десет часът и тя ще може да си легне най-рано в един, а утре пак ще става в седем…

— Виждала съм ей този чичка — чу уверен глас. — Много добре си спомням, беше в метрото точно в деня, когато ми се лепна оня откачен.

Сънливостта й се изпари. Настя скочи от дивана като ужилена и клекна пред екрана.

— Кой?

— Ей този.

Даша спря филма и посочи пълния, леко плешив мъж с кафяв шлифер, който влизаше в някакъв ресторант заедно с Ерохин и Костиря.

— Да не грешиш?

— Анастасия Павловна, аз имам професионална памет. Чакайте — запъна се тя, после изведнъж се изчерви, — да, разбира се, и тоя с очите го видях същия ден. И пак в метрото.

На Настя изведнъж й стана горещо. Тя разбра, че най-сетне се намери точката, която ще обедини всичко. Само дано не е илюзия!

— Даря, успокой се и разказвай. Бавно, поред, старай се да не скачаш от едно към друго. И се опитай да бъдеш максимално точна, нищо не преувеличавай и не измисляй.

„Глупачка! — веднага се сепна Настя. — Нали току-що се убеди, че тя не е празноглава госпожица. Защо продължаваш да я обиждаш?“

За щастие на Даша и през ум не й мина да се обиди.

… Този ден тя пътуваше от дома на приятелката си към „Таганская“, където си бяха определили среща със Саша. Приятелката й имаше малко дете и ужасно забавно куче, които, докато мама и гостенката пиеха чай в кухнята, си намериха чудесна занимавка с чантата на Даша. Когато разтревожените от подозрителната тишина дами излязоха в антрето, хлапето съсредоточено опитваше на вкус всички предмети, които бе успяло да измъкне от чантата и да стисне в ръчичка, а шпаньолът Гоша не по-малко съсредоточено напъхваше по ъгли и цепнатини всичко, което бе успял да си извоюва: бележник, ключове, пакетче салфетки, ръкавици. Понеже не искаше да закъснява за срещата, а беше крайно време да тръгва, Даша набързо събра разграбеното си имущество, нахвърля го в чантата и хукна към метрото.

Докато слизаше с ескалатора, тя изведнъж се уплаши, че Гоша може да е задигнал и скрил нещо, което й е крайно необходимо. Даша веднага отвори чантата и започна опипом да проверява съдържанието й, преди всичко потърси ключовете. Откри ги веднага, но й се стори, че не може да намери ключа от касата в магазина. Управителят неведнъж бе предупреждавал продавачките, че трябва да бъдат особено внимателни с касата и ключовете.

Вече слязла от ескалатора, тя забави крачка и спря, решила окончателно да си изясни ситуацията с ключа: ако се наложеше, би могла да се върне у приятелката си и да го потърси, наистина тогава би трябвало да тича, но това щеше да е за предпочитане пред кавгата с управителя.

Озова се в насрещния поток хора, които бяха слезли от влака и се втурнаха към ескалатора, тъй че трябваше да повърви още малко напред, където беше по-свободно. Точно пред нея един мъж с кафяв шлифер отваряше дипломатическото си куфарче, обърна се някак несръчно и цялото съдържание на куфарчето се изсипа на пода. Даша беше спряла съвсем близо до него и продължаваше упорито да рови в чантата си. Мъжът с шлифера засъбира предметите от пода, при което се движеше някак сковано, сякаш го болеше нещо. В този момент някакъв минаващ наблизо младеж се наведе и му подаде изтърколилата се по-надалече запалка. Този младеж имаше на ръката си много необичаен пръстен и Даша буквално впи очи в него. Пръстенът представляваше нещо като ризница, широка приблизително сантиметър и половина, а малките черни камъчета отгоре образуваха някакъв сложен символ.

След миг, когато мъжът с пръстена подаде на непохватния дебеланко запалката, Даша се сепна, че се държи просто неприлично. Стои тук и е зяпнала съвсем непознат мъж. Тя плахо вдигна поглед към дебеланкото, като се канеше да се усмихне мило, ала срещна такъв студен и злобен поглед, че побърза да се отдалечи.

Когато се прехвърли на успоредната линия на метрото, тя пак се опита да намери злополучния ключ и дори изпусна поредния влак. Слава богу, ключът се намери.

Когато дойде следващият влак, Даша се качи във вагона заедно с тълпата пътници и в този момент усети нечия ръка между краката си. Усещането беше неприятно, но добре познато от детството й, когато в препълнени транспортни средства я закачаха сексуално изкривени възрастни чичковци. Тя рязко се извърна и видя насочени навътре към себе си безумни тъмни очи върху бледо мършаво лице с хлътнали страни.

— Я да се махаш! — каза Даша тихо, но много отчетливо и ясно. Яростта и гневът така я бяха преизпълнили, че мускулите на лицето й затрепкаха.

Мъжът се запромъква към другата врата, а тя извади от чантата си бележника и бързо записа отличителните белези на сексуалния маниак, който се размотаваше из московското метро в натоварените часове. Даша нито за миг не се поколеба дали трябва да съобщи за него в милицията, но не искаше да закъснее за срещата със Саша. Затова избра, както й се стори, най-простия и правилен вариант: да напише бележка с отличителните белези и да я предаде на милиционера, който непременно дежури в метрото, а пък той ще съобщи, където трябва.

Докато нахвърляше текста на бележката, тя току хвърляше злобни, негодуващи погледи към развратника и й направи впечатление, че той държи едната си ръка в джоба. Ами да, помисли си тя, с едната ръка бърка под полите, а с другата онанира, животното мръсно. И точно тогава видя светлоокия кавказец, който стоеше съвсем близо до онаниста. В един момент Даша срещна погледа му и понечи да се усмихне приветливо, но кавказецът се извърна.

Когато стигна до „Таганская“, Даша се качи във фоайето и отиде при милиционера — младичък един, с розови, още по детски пухкави бузки.

— По „Обиколната“ се размотава някакъв сексуален маниак — каза тя и му подаде бележката. — Ето, записах отличителните му белези, та да съобщите на когото трябва.

Милиционерът не успя дори да продума, защото Даша вече тичаше към изхода. На улицата я чакаше Саша, тя се качи в колата и потеглиха. Това беше…

— На коя дата се случи всичко? — попита Настя.

— Със сигурност беше четвъртък — бързо отговори момичето, — във вторник и четвъртък вечерите ми са свободни, нямам лекции. Май че беше последният четвъртък от септември. Да, точно така.

— Да не бъркаш? Не беше вторник, а именно четвъртък, така ли?

— Не бъркам — твърдо заяви Даша. — Не може да е било вторник, защото точно във вторник приятелката ми имаше рожден ден, поздравих я по телефона и се уговорихме, че ще отида в четвъртък.

Настя погледна календара, последният четвъртък от септември беше 29-и. Ръцете й се затресоха. Двайсет и девети септември, станция „Таганская“ на метрото, убийството на сержант Малушкин от отдела по охрана на реда в метрото.