Александра Маринина
Неволна убийца (53)

5.

— Знаете ли, Анастасия Павловна, нашият генерал май живее в жесток клинч — каза замислено Бокър, бавно кръстосвайки стаята на Настя.

— Откъде следват тези изводи? — напрегна се тя.

— Тази леля Люба е отвратително създание, денонощно е или в черквата, или на гробищата, другарува с всички гробари, пийва си водка с тях. Там се навърта широк контингент престъпници, та сред тях се е пръснала мълва, че една енориашка искала да наеме чрез леля Люба човек за душегубска цел.

— Енориашка ли? Каква? — нетърпеливо попита Настя.

— Ами въпросната. Снажна такава, цялата наглед генералша. Аз ви го разказвам, както го чух от тях. Та какво, ще разговаряте ли с леля Люба?

— Не, няма. Благодаря ви, Бокър.

— Защо няма да разговаряте? — искрено се огорчи той. — Ние толкова се старахме.

— Точно затова няма да разговарям, защото сте се постарали достатъчно. От вас научих всичко, което ми трябваше.

— Добре тогава — грейна той. — А колкото до Резников, тази сутрин той пътува из областта, до Подлипки, и там се срещна с един човек на име Сева. Ето записа. — Той сложи на масата видеокасета. — Снимахме от голямо разстояние, не можахме да се приближим повече. Но най-важното се вижда добре. Сева му предаде някакъв пакет.

— Изяснихте ли нещо за този Сева?

— Почти нищо, освен че живее там, в Подлипки. Естествено научихме адреса, а на вас ви е по-лесно да действате по-нататък.

— Бокър, искам да ви помоля…

— Слушам ви, Анастасия Павловна.

Той престана да се разхожда и спря точно пред фотьойла, в който седеше Настя.

— Страхувам се, че Вакар всеки момент ще убие Ерохин. Моля ви, следете го колкото може по-внимателно. Ако ви се стори, че става напечено, намесете се веднага. По какъвто и да е начин: викайте „Помощ!“, дърпайте го за ръцете, правете всичко, което ви хрумне, но не допускайте той да извърши още едно убийство.

— Да не би да ви е жал за Ерохин? — саркастично се усмихна Бокър.

— Не. Жал ми е за Вакар. Ужасно ми е жал за Вакар — тихо повтори тя. — Не искам той да се озове зад решетките. Това няма да донесе радост на никого.

— Ами правосъдието? Не че правосъдието трябва да носи на хората радост, то трябва да носи справедливост. Не е ли така, Анастасия Павловна?

— Не знам, Бокър — горчиво поклати глава тя. — Правосъдието няма право да гледа, то е сляпо, очите на Темида са завързани. Сигурно това е правилно. Но слепотата още на никого не е помогнала да вземе правилно решение. Не знам, не знам, не знам! — отчаяно възкликна тя, удари коляното си с юмрук и се разплака.