Александра Маринина
Неволна убийца (28)

4.

След като задмина Ерохин, който беше намалил скоростта, генерал Владимир Вакар подкара колата към къщи. Нима хлапакът го беше забелязал? Интересно. Впрочем това нямаше никакво значение. Вакар щеше да го убие, рано или късно. Естествено по-добре би било да мине без това, но щом не може, тогава…

Когато излезе от асансьора, той видя на стълбищната площадка Лиза с наметнато на раменете палто и с цигара в ръката. Вакар кимна на дъщеря си и вече щеше да пъхне ключа в ключалката, когато Лиза го извика:

— Татко, почакай.

Владимир Сергеевич мълчаливо слезе и застана до нея.

— Татко, мама днес пак е ходила при кръстницата.

Вакар се намръщи. Не можеше да понася дебелата и желеобразна лелка с блага физиономия, която помогна на Елена, когато й хрумна да се кръсти. Слава богу, Елена усети неговото, меко казано, сдържано отношение към кръстницата и престана да я влачи вкъщи. Точно тази жена тъпчеше главата на съпругата му с разни глупости за неотмъстената душа на детето и тем подобни идиотщини.

— И какво е заръчала кръстницата? — попита той, без да крие присмеха си.

— Мама иска тя да й намери някой човек. С една дума — ти знаеш за какво. Смята, че ти много протакаш, че не можем да се надяваме на тебе. И нека тогава чужди хора помогнат на душата на Андрюша да се успокои, щом родния му баща не го е грижа.

— Ти специално за това ли ме чакаше, да ми кажеш?

— Почти. Видях как пристигна с колата и излязох да те пресрещна. Татко, ти ще го направиш сам, нали? Не й позволявай, трябва да го направиш сам, тогава всичко ще бъде правилно.

— Защо не обясниш това на майка си? — сухо отвърна генералът. — Хиляди пъти съм ви молил да не ме припирате и да не ми говорите за това. И съм готов да ви повторя молбата си още хиляда пъти, но не ще позволя да ме припирате. Както и да ми говорите за това. Хайде, прибирай се.

Лиза покорно влезе, отиде в кухнята и сложи вечерята на баща й да се стопли. Вакар бързо се съблече в антрето и без да почука, влезе в стаята на жена си. Елена стоеше на колене пред дивана, където беше наредила безброй снимки на Андрей, изрезки от вестници и списания, в които се говореше за талантливото дете. Облечена в дълга черна роба, която носеше вместо пеньоар, с измършавяло, рано състарено лице, въпреки обвитата около главата й руса плитка, тя напомняше страшен черен гарван. Не се извърна да погледне мъжа си.

— Елена, моля те да се въздържаш от каквито и да било действия — каза полугласно Владимир Сергеевич. — Моля те да не водиш никакви преговори с кръстницата си. Това не е необходимо.

— Не ти вярвам — отговори Елена, все така без да се извърне. — Протакаш вече цяла година. Явно не смяташ нищо да правиш.

— Моля те — вече по-твърдо повтори Вакар. — Знам каква пасмина се навърта около твоята кръстница. Който и да е от тях ще бъде заловен само за един ден и ще повлече и тебе подире си. Това, което се каниш да направиш, се нарича организиране на убийство. Ще те осъдят и ще влезеш в затвора. Нима не разбираш това?

— Какво пък, нека вляза — каза тя с трагичен тон. — Готова съм да страдам още повече, след като бащата не може да се погрижи за детето си. Нека ме затворят, но виновният ще си ти.

— Елена, обещавам ти, че в най-скоро време ще приключа с всичко това. Имаш думата ми.

— Добре, ще чакам две седмици — ненадейно се съгласи тя. — Точно след две седмици ще бъде първата годишнина от третия ни празник. До този ден всичко трябва да приключи. Най-добре — в същия този ден. Така ще имаме двоен празник.

И Елена Вакар тържествуващо се усмихна, предвкусвайки деня, когато щеше да се навърши година от смъртта на Равил Габдрахманов и от ръката на мъжа й щеше да падне последната жертва — Игор Ерохин.