Александра Маринина
Неволна убийца (40)

4.

Настя отново пренави лентата и включи на възпроизвеждане. Защо, защо този епизод на пазара в Конково не й дава мира? Сигурно вече за стотен път гледаше записа и не разбираше защо не я напуска острото чувство за нещо тревожно. Нещо повече — вместо да я напусне, това чувство все повече се засилваше, а причината за него отново и отново й убягваше.

Очите я боляха от постоянното напрежение, започна да я цепи и главата. Тя отиде в кухнята, където Льоша Чистяков методично редеше пасианс. На печката, под капака на огромна тенджера, вкусно къкреше задушеното месо.

— Огладня ли? — попита Льоша, без да откъсва очи от подредената колода, и прехвърли червена върху черна карта.

— Още не, само много ме боли главата.

— От глад е — авторитетно заяви професорът по математика. — Трябва да хапнеш и всичко ще ти мине.

— Дай — вяло се съгласи тя. Може пък наистина да й стане по-добре.

Тя лениво ровеше с вилицата в чинията си, макар че обикновено с огромен апетит поглъщаше гозбите на Льошка. Той готвеше наистина много добре, а тя нямаше никакви кулинарни способности, пък и този неин легендарен мързел…

— Льошик, искаш ли да опиташ да ми помогнеш? — предпазливо попита тя, като смяташе думите си за невероятна наглост: не стига, че Льошка й донесе вкъщи своя компютър и поради това беше принуден да живее тук, макар че в Жуковское сигурно му беше по-удобно, пък и по-близо до работата, не стига, че пазарува и й готви, ами сега е решила да го откъсне и от вечерния му пасианс, за да опита да й помогне. „Всеки средностатистически мъж отдавна да ме е пратил на един доста далечен адрес с всичките ми «примочки». Как ли ме търпи Льошка? Май употребих една от думичките на Бокър. Виж ти, колко бързо прилепват…“

— Какъв е проблемът? — спокойно се заинтересува Чистяков.

— От доста време гледам един запис и той, не знам защо, не ми харесва. Не мога да разбера причината. Но съм го гледала вече толкова пъти, че ми се е набил в очите. Трябва ми свеж поглед.

— Например моят, така ли?

— Например твоят. Ще ми помогнеш ли?

— Къде ще вървя! — шеговито въздъхна той. — Опасно е да ти откаже човек, всяка вечер те посещава престъпник, като нищо може да му се оплачеш от мен.

— Льоша! — укорно му каза тя. — Той не е никакъв престъпник. Стари работи. Бокър е много симпатичен човек.

— Аха, ужасно симпатичен — потвърди Льоша. — Ситен един, грозноват, с крив нос, забелва очички и току врещи. Ричард Гиър и Пол Нюман накуп. Е, и нещо от Фернандел. Между другото нещо го няма днес. Самоотлъчка ли ще му пишеш?

— Ще дойде в единайсет, а сега е само десет без десет.

— В единайсет? А защо не в един? Или в два? Защо да не остане да нощува у нас, щом е толкова симпатичен?

— Престани, моля ти се! — отвърна Настя, с усилие сдържайки яда си. — Работата ми си има своите дефекти и ще ти бъда извънредно признателна, ако съумееш да се примириш с тях.

Льоша винаги отстъпваше с лекота, ако въпросът не му изглеждаше принципен. Това негово качество беше твърде ценно, като се има предвид характерът на приятелката му Анастасия Каменская.

— Просто той не ми харесва, това е. Разрешено ли ми е да не харесвам някого или съм длъжен да обичам всички наред? Направо се вбесявам, когато двамата се кикотите като ненормални. С мен никога не си толкова весела.

„Каква съм идиотка! — ядоса се Настя. — Ами че той ревнува, а аз му чета морал. Господи, защо не умея да се държа тактично, защо постоянно обиждам хората? Определено имам някакъв морален дефект.“

— Но пък с теб съм любяща. Хайде, Льошик, не се цупи, я по-добре да идем в стаята да видим записа.

Те седнаха един до друг на дивана и се завзираха в екрана на телевизора. Заради чистотата на експеримента Настя помоли Льоша да види няколко епизода поред, преди сцената в Конково и след нея.

— Е? Не ти ли се струва, че в епизода с Конково има нещо, което го отличава от другите?

— Не. — Льоша сви рамене. — Нищо такова не забелязах.

— Фокусът не стана — огорчено констатира тя. — А аз толкова се надявах на твоите очи.

Тя извади цигара от кутията и щракна със запалката. Получи се искра, но не и пламък. Тя нетърпеливо щракна още няколко пъти, но безрезултатно — беше се свършила газта.

— Льошенка, моля ти се, в чантата трябва да имам още една запалка — промърмори тя, стиснала с устни цигарата и без да откъсва очи от екрана, на който бе застинало изображението на Ерохин край станцията на метрото „Конково“.

Льоша покорно стана, излезе в антрето и се върна със запалката. Тя леко щракна, ръката на Льоша поднесе пламъчето към края на цигарата.

И в тази секунда Настя разбра защо толкова не й харесва застиналият на екрана кадър.