Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Анастасия Каменская (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Убийца поневоле, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране
analda (2017)
Разпознаване и корекция
egesihora (2017)

Издание:

Автор: Александра Маринина

Заглавие: Неволна убийца

Преводач: Здравка Петрова

Година на превод: 2001

Език, от който е преведено: руски

Издание: Първо

Издател: Издателска къща „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2001

Тип: роман

Националност: руска

Редактор: Валентин Георгиев

Художник: Владимир Сорокопуд

Коректор: Ева Егинлиян

ISBN: 954-459-867-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2532

История

  1. — Добавяне

3.

Артьом Резников тежко се обърна на другата страна и премести гумения мехур с лед в дясната част на корема си. Все пак за неговата възраст здравето му доста куцаше: ту тук ще го заболи, ту там, пие ту жлъчкогонни лекарства, ту антихистамини. През последните години започна да напълнява, въпреки че пазеше диета, гледаше да яде по-малко тлъсто и сладко, но явно обмяната му беше вече нарушена, диетите нямаше да помогнат, трябваше да се лекува или пък да се примири.

— Как си, миличко? — надникна в стаята жена му, слабичка и съвсем побеляла, подстригана късо, като момче.

Тя беше с осем години по-стара от Артьом, омъжи се за него без любов, но по сметка, която се оказа съвсем ненужна. Младичкият Резников беше влюбен в нея дълго и страстно, а тя, съседка от блока, която живееше два етажа над него, водеше един живот, абсолютно несъвместим нито с брака, нито със смешния очилатко Артьом. Тя имаше много пари, много красота, чар и високи изисквания към живота, а Артьом имаше малко пари, никаква красота или чар, затова пък имаше много самолюбие и несъмнена дарба за точните науки. Разкошната Ирина се държеше добре със смешния очилатко, защото никога не забравяше поговорката, че „затвор и просешка тояга всекиму прилягат“. Така и стана.

Когато остана без обещаната подкрепа, Ирина беше вече в седмия месец и беше късно да се освободи от бременността. Не искаше детето, беше намислила да роди само за да задържи при себе си онзи мъж, който й изглеждаше като приказна Жар-птица. Той имаше всичко, което бе нужно на Ирина, и тя заложи на тази карта дори повече, отколкото можеше да си позволи. Отказа се от всички други мъже, като категорично скъса с тях. Замени апартамента, защото твърде много хора в блока знаеха за похожденията й, и хвърли в тази размяна всичките си спестявания и скъпоценности, та апартаментът да бъде не само в центъра (и на него да му е по-удобно да ходи на работа), но и с подобрена планировка, тип мезонет. Оставаше някаква си дреболия — той трябваше да оформи развода си, след което се очакваше да започнат нов живот, изпълнен с любов, удоволствия, пътешествия и тем подобни радости.

За съжаление точно в този момент обектът на Иринините надежди реши да замине за чужбина, естествено — със законната си съпруга, която, колкото и странно да звучи, също се оказа бременна, и то, за разлика от Ирина, не за пръв път. Въпросът в чия полза да вземе решение измъчва любовника й точно две минути и половина, след което тя остана сама, но с великолепен апартамент и доста голям корем, без образование и професия, без сигурен източник на доходи, но пък с дивна перспектива пред себе си — пелени, безсънни нощи, детски болести и безпаричие.

И точно тогава тя се сети за смешния нелеп Артьомчик, който от памтивека я обичаше толкова трогателно. Понякога, още от времето, когато той беше на деветнайсет, а тя — на двайсет и седем, Ирина му даряваше своето любвеобилно тяло във вид на огризки от господарската трапеза, но Резников й беше благодарен и за това. И в онзи момент не беше нужно да го придумва, той разбра всичко от половин дума.

— Разбира се, Ира, ще се оженим и детето ще се води мое. Ще се постарая да му създам добри условия. И на тебе естествено.

Оттогава минаха четиринайсет години. И Ирина нито за миг не съжали за направената стъпка. Сега, когато беше на четирийсет и пет и нейният четиринайсетгодишен син учеше в частен колеж в Англия, а съпругът й въртеше луди пари, тя с благодарност си мислеше за мъжа, който я изостави. С него щеше да бъде същото от гледна точка на благосъстоянието, но с едно малко изключение — той нямаше да я обича толкова предано и нежно, колкото я обича Артьомчик. И Ирина отвръщаше на мъжа си с почти пълна взаимност, трогателно се грижеше за него, когато той се чувстваше зле, намираше му всички мислими и немислими лекарства, водеше го при професори-светила, носеше му закуската в леглото и сменяше леда в гумените мехури…

— Как си, миличко? — гальовно попита тя мъжа си.

— Горе-долу — мрачно измуча Артьом.

— Да ти донеса нещо?

— Няма нужда, аз ще стана. Сега ще дойдат Костиря и Игор, по-късно И Сурик…

— Случило ли се е нещо? — разтревожено попита Ирина. Тя беше изцяло в течение на криминалните подвизи на мъжа си. — Защо ще идват посред нощ?

— Костиря е изтървал мацката — намръщен от болка, процеди Резников. — Недоносче тъпо. Обаче нея явно си я бива, три седмици се прави на ангелче, а те се размекнаха, изгубиха всякаква бдителност и ето ти на… Добре, сега ще видим какво ще правим.

Когато гостите дойдоха, Ирина чевръсто сложи масата. В къщата се спазваше едно желязно правило — хладилникът трябва да бъде пълен, за всеки гост се слага трапеза.

— Хайде разказвай как се издъни така! — спокойно нареди Артьом. — Недоглеждане ли беше? Или тя те е засякла?

— Всичко си вършех според правилата — озъби се Костиря. — Не се доближавах много, муцуната ми лесно се набива в очи. Щом тя влезеше някъде, веднага се оглеждах за възможност да излезе през друга врата.

Тук Виктор малко послъга. Той, разбира се, забравяше за втората врата, но в конкретния случай служебният вход наистина беше точно пред очите му и той можеше да се закълне, че синеочката и белезникавият не бяха излезли през него.

— И как стана така, че ти се изплъзна?

— Не знам — сви рамене Костиря. — Проверих цялото здание, няма други изходи от този магазин.

Излъга и тук, но и тази лъжа му се струваше напълно безобидна. В края на краищата има ли значение как точно се е изплъзнала мацката. Там може да има още десет резервни изхода, това вече нищо няма да промени. Но с лъжата щеше да се опази поне от част от упреците и подигравките.

— Стопи се като утринна мъгла над Арарат — присмехулно пропя Сурик и размаха необикновените си ресници.

— Затваряй си устата, че зъбите ти ще измръзнат! — грубо го пресече Костиря.

— Момчета, на кого да залея кокошката с чеснов сос, вдигнете ръце — шеговито се намеси Ирина в старанието си да замаже грубостта на Виктор. Никак не обичаше конфликти в къщата си.

— На мен — веднага се обади Сурик.

— И на мен — вдигна ръка Игор.

— На мен недей — каза Артьом и притисна с лакът към хълбока си мехура с лед.

— Ами ти, Костирчик? — гальовно се обърна към Виктор Ирина. — Да ти полея ли кокошката със сос?

— В никакъв случай, Ирина Всеволодовна — пак се обади Сурик. — Чесънът отслабва обонянието, а Костиря днес така се изложи, че като едно ловджийско куче не може да рискува нюха си.

— Запуши си фонтана, че всички мисли ще ти се излеят от главата — мрачно реагира Костиря, — и без това не са много.

— Стига, престанете да се джавкате — ядосано каза Артьом. — Костиря, какво друго можеш да разкажеш?

Виктор вече бе зинал да разкаже за подслушания разговор за някакъв шеф, но навреме се възпря. Момичето бе изчезнало не само, а с белезникавия. Може цялата работа да е в него, а не в нея. Може той да е главният. Номерът обаче беше там, че първото съобщение за белезникавия Александър Каменски бе направил именно той, Виктор Костиря. И пак на него му бе възложено да го огледа по-внимателно през следващите дни. И именно той, Костиря, подробно беше изложил резултатите от своите наблюдения и твърдо бе ги уверил, че Каменски не е фигурата, която ги интересува. В неговото поведение и връзки нямаше нищо подозрително. Тогава Артьом повярва на думите му, на мнението му и цялото му внимание оттогава се съсредоточи върху синеочката и хората, с които тя контактуваше. А сега излизаше, че май Виктор Костиря беше сбъркал и най-вероятно проблемът все пак беше в белезникавия. Леле, какво ще стане, ако излезе, че наистина е така! Артьом не само ще крещи и ще го псува — това, както и да е, но може да го лиши от поредния му дял, да го раздели между останалите. Като наказание за неговата небрежност и самоувереност.

Следователно щеше да е по-добре да си премълчи, че момичето беше с Каменски. А щом е така, трябва да мълчи и за разговора край павилиона. Нали прелестната синеочка не би могла да си говори сама!

Ето защо на въпроса на Артьом: „Костиря, имаш ли още нещо да разкажеш?“, Виктор отвърна кратко и ясно:

— Нямам.

— Ами добре тогава. — Артьом раздразнено отхвърли леда настрана, седна по-удобно и сложи ръце на масата пред себе си. Почти нямаше следи от изгарянето и ръката вече не го болеше. — Да видим какво имаме налице. Мадамата се оказа костелив орех. Три седмици ни будалка, води праведен начин на живот, нито веднъж не направи „проверка“, не показа, че знае за интереса ни към нея. При това нито веднъж не осъществи контакт, който би могъл да ни изясни коя фирма я е пратила при нас. С други думи нито веднъж не се издаде. Изключение прави денят, когато започна всичко. Тя влезе в контакт с Беркович, за когото сме съвсем наясно, че е от групата на нашите конкуренти. Но поради нещастно стечение на обстоятелствата Беркович умира именно в момента, когато на улицата го спира нашият арменски приятел Сурен Шаликоевич. Ако не беше трагичната случайност, ние бихме могли да накараме Беркович да ни разкаже всичко, което ни интересува. За съжаление Сурен Шаликоевич не е проявил достатъчна далновидност и е започнал разговора с Беркович толкова грубо, че неволно е причинил незабавната смърт на последния.

— Стига си мъркал! — злобно промърмори Сурик, сведе клепачи и показа на Артьом студеното си лице на убиец. — Не го направих нарочно. Не съм искал да го убивам, сто пъти ти обясних.

— Не са ми потрябвали твоите обяснения. — Артьом взе от масата една вилица и започна ритмично да потропва с дръжката й по ленената салфетка, грижовно постлана под чинията. — За какъв дявол са ми потрябвали? Аз искам в отговорни моменти да вземаш правилни решения и да извършваш обмислени постъпки. А ти се държиш като победител на конкурс за мухльовци и си мислиш, че ще ми стане по-леко от твоите идиотски обяснения. Ти уби Беркович и така загубихме ценен източник на информация. Мадамата, ако работи за нашите конкуренти, може изобщо да не знае кой и за какво я е наел. Платили са й и тя работи за тях. А Беркович, човекът, професионално свързан със средата, от която са излезли нашите конкуренти, човекът, работещ в тази сфера, не може да не е знаел онова, което ни интересува. Сега единственото, което ни остава, е да чакаме момичето да установи контакт с някого, който ще ни заведе при тези дрисливи конкуренти. Загубихме вече три седмици и не се знае колко още време ще загубим, а то си върви. Един контакт вече пропуснахме. Следователно банковите ни сметки вече се разминаха с едно парично постъпление. Утре трябваше да летя за Атина, за да уговоря следващия контакт, но не мога да го сторя, защото все още нищо не сме изяснили, а засега не можем да рискуваме. Значи още една доза долари ще прелети покрай нас като парче шперплат над Париж. Ала освен нашите парични интереси, съществуват и интересите на нашите клиенти. Те няма да чакат дълго. Ако се окажем несигурни партньори, те ще скъсат отношенията си с нас и ще си намерят друг източник на стока, може би дори въпросните наши конкуренти. Затова трябва да решим проблема колкото може по-бързо. Мадамата да се стегне като в менгеме, няма да сваляте очи от нея ни денем, ни нощем. По всичко личи, че тя е опитна и хладнокръвна, затова и през ум да не ви е минало да се успокоявате, ако е отишла на работа, в университета или си е легнала да спи. Днес тя ви показа истинското си лице, не забравяйте това.

Когато троицата мъже си тръгнаха, Артьом съблече халата и си легна. Ирина приседна до него на кревата, грижливо зави мъжа си с одеялото, сложи ръка на челото му.

— Мисля, че имаш малко температура — загрижено каза тя.

— Абе майната й, до сутринта ще мине — вяло махна с ръка Артьом.

— Слабички са ни момчетата, нали? — предпазливо подзе Ирина. — Виж колко гафове направиха.

— Дума да няма, слабички са — съгласи се Артьом.

— Дали да не ги сменим? Хайде да подберем някои по-яки, с повече пипе в главата.

— Късно е, котенце, да сменяме конете, сега сме точно по средата на брода. Ами тези къде ще ги денем? Нито един глупак няма да се откаже доброволно от такива пари при минимум работа. Не мога всичките да ги изтрепя я. Пет души са това. Не е толкова лесно. И после, ако намерим по-добри момчета, те и ще струват повече. Следователно нашият дял ще намалее.

— Е, какво от това! — с лекота се съгласи с тази перспектива Ирина. — Бездруго вземаме много, голяма работа, ако понамалим. Страхувам се, че при такива кекави помощничета може повече нищо да не получим. Тъй че по-добре по-малко, отколкото нищо.

Резников извади ръката си изпод одеялото, прегърна жена си и като я повали в леглото, силно я притисна до себе си.

— Знаеш ли защо те обичам, Ирка? — попита я, като докосваше с устни брадичката и шията й.

— Защото съм хубавица и умница — засмя се Ирина.

— Не, мацко, защото не си алчна. И защото не се суетиш и умееш да чакаш, не ме припираш, не ми даваш зор.

— Че за къде да бързам? — измърка Ирина и намести глава върху рамото на мъжа си. — Виталик още шест години ще учи в колежа. Точно когато ще си взема дипломата, ние вече ще трябва да сме се установили, обзавели и стъпили на краката си. За това ще отидат към две години, най-много три. Тъй че имаме в резерв още три години и няма нищо страшно, ако изживеем тези три години тук. Тук дори сме си много добре с тебе.

— Добре сме си — съгласи се Резников и смъкна ципа на Иринините дънки. — Дори много добре.