Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Анастасия Каменская (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Убийца поневоле, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране
analda (2017)
Разпознаване и корекция
egesihora (2017)

Издание:

Автор: Александра Маринина

Заглавие: Неволна убийца

Преводач: Здравка Петрова

Година на превод: 2001

Език, от който е преведено: руски

Издание: Първо

Издател: Издателска къща „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2001

Тип: роман

Националност: руска

Редактор: Валентин Георгиев

Художник: Владимир Сорокопуд

Коректор: Ева Егинлиян

ISBN: 954-459-867-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2532

История

  1. — Добавяне

6.

Виктор Костиря дори не разбра отведнъж защо се събуди. На циферблата на електронния часовник светеха зелените цифри 4:00. Той отново затвори очи и в този момент чу да се звъни на вратата.

— Защо лежиш още? — сънено промърмори поредната му приятелка и се обърна на другата страна. — Вече втори път се звъни. Кого са ти довлекли дяволите посред нощ?

Костиря бързо навлече гащетата си, излезе в антрето и долепи око до шпионката. Стълбищната площадка беше добре осветена и през шпионката той ясно видя изкривено от лещите женско лице.

— Кой е? — попита предпазливо.

— Отвори, Костиря, трябва да ти кажа две думи — чу се женски глас. — Отваряй, не бой се.

Виктор сложи веригата и отключи. Пред него стоеше млада жена, облечена от главата до петите в яркоалена кожа. Гъстото руно от дълги черни къдрици също беше прихванато с алена кожена каишка. Горните копчета на якето бяха разкопчани и той добре видя висящата на женската шия дебела златна верижка с едър пандантив във вид на цвете. Виктор дори забеляза, че едното листенце на цветето беше отчупено.

Жената не направи и най-малък опит да влезе. Тя сякаш не забелязваше, че вратата пред нея е обезопасена с верига.

— Слушай, Костиря — тихо каза тя. — Остави момичето на мира. С нея въртим наши си работи и си имаме наши сметки, а ти се мотаеш в краката ни и постоянно пречиш. Имай предвид, че излишни свидетели не ни трябват. Ако се влачиш подире й, току-виж, станал си очевидец, а оттам — направо покойник. Двете пътечки са къси, още не си се засилил — и те, гледаш, свършили. Ясно ли е?

Костиря слисано мълчеше.

— Има и друго нещо, драги — невъзмутимо продължи непознатата. — Както разбирам, ти си пешка: каквото ти кажат, това правиш. Затова предай на своя началник думите ми, и за него се отнасят, а за да ти повярва, ето ти моята снимка. Да й се радва преди лягане. И да ме запомни по-добре, та да не му дава господ някой ден пак да се изпречи на пътя ми.

Тя запокити в краката на Виктор бял плик, обърна се и бързо затича надолу по стълбището. Най-силно го порази фактът, че не чуваше шум от стъпките й. Тя се движеше абсолютно безшумно. Още щом се изгуби от полезрението му, Костиря изпита чувството, че просто се е разтворила във въздуха.

С вдървени нозе той се върна в стаята, седна на леглото и запали цигара. Приятелката му спеше дълбоко, извърната към стената. Дявол да го вземе, нима наистина е сбъркал с онова момиче? Толкова беше сигурен, че е чиста, а случая в магазина, когато тя се отърва от наблюдението, той прецени като досадна неприятност.

Размислите му бяха прекъснати от оглушителен телефонен звън.

— Господи, ще има ли за мен спокойствие в тази къща или не? — простена момичето и зарови глава по-дълбоко във възглавницата.

Беше Сурик. Гласът му звучеше, сякаш току-що бе видял призрак.

— Костиря, току-що имах посещение.

— Кой е дошъл? — попита Виктор и почувства как му трепери под лъжичката.

— Някаква женска, цялата в червено. Страшна… ужас! Разправя ми, че трябвало да оставим мацката на мира, инак — край за всички ни.

— Кога беше при тебе?

— Абе току-що, ти казвам! Костиря, какво да правим? Трябва да се обадим на Артьом.

— Питам те кога тя беше при тебе? — бавно повтори Виктор. — Хубавичко си помисли.

— Че какво има да мисля! — изврещя Сурик. — Нали ти казвам: току-що. Погледнах си часовника точно когато отварях вратата, беше четири нула-нула, а сега е четири и десет.

— И снимка ли ти оставиха? — попита Костиря, без сам да разбира за какво пита, защото това, за което питаше, просто не би могло да се случи.

— А… ами ти… как разбра? — заекна Удунян.

— По дяволите, ама какво беше това? Да не би да беше призрак? И при мен идва една жена. И тя точно в четири. Твоята как изглеждаше?

— Ами как… Цялата в червени кожени дрехи, черна коса, на главата й нещо като панделка или пък кожена лента, и тя червена. Горните копчета разкопчани, циците й навън. Нищо друго не видях, много се уплаших.

— Какво ти каза?

— Че трябвало да престанем да преследваме мацката, пречели сме им. Имали сметки помежду си, не им трябвали свидетели.

— За пътечката каза ли ти?

— Каза.

— Ами за началника?

— Каза. Че нали, предай на началника си…

— Всичко точ в точ — издиша Костиря. — Без разлика. Да нямаме халюцинации с тебе бе?

— Добре де, ами снимката? — резонно възрази Сурик. — Снимката ето я, тука е, дори мога да я пипна.

— Слушай, може все пак да са различни женски, а? — с надежда попита Виктор. — Я да се видим с тебе и да сравним снимките.

— Хайде! — на драго сърце се съгласи Удунян. — Ти ли ще дойдеш или аз да прескоча?

— По-добре аз да дойда — бързо отвърна Костиря, който не можеше да изгони посред нощ приятелката си на улицата, но и не искаше да я посвещава в проблемите си, като ги обсъжда със Сурик в нейно присъствие.

Вече се беше облякъл и се канеше да напише на момичето бележка с обяснения къде да сложи ключа, ако той се забави, когато телефонът отново иззвъня. Пак беше Сурик и този път гласът му беше съвсем залязъл.

— Костиря, току-що ми се обади Игор. И при него същото.

— Мамка му мръсна! — ядосано изпсува Виктор. — Абе какво ни става, а! Аз живея в Беляево, ти — в Марина рошча, Игор — до Речната гара. И с най-добрата кола, и по пустите улици пак не става за по-малко от двайсет минути. Как е възможно?

— Не знам — прошепна Сурик. — Костиря, страх ме е.

— Каза ли на Игор, че тръгвам към тебе?

— Да, и той ще дойде сега. Костиря, идвай по-бързо, не мога, ще полудея. — Той почти хленчеше.

— Добре, дръж се, сега идвам.

След половин час тримата бяха в огромния четиристаен апартамент, който Сурик бе наел срещу луди пари. На масата пред тях имаше три снимки. Снимките бяха различни, но жената на тях беше една и съща. Същата, която преди час в една и съща минута бе посетила и тримата.

— Тя е — уверено определи Ерохин, след като проучи трите снимки поред.

— Тя е, няма съмнение — жално потвърди Сурик. Огромните му светли очи бяха помръкнали от преживения страх. В паметта му още беше пресен споменът за срещата с покойния, а сега и това… Нека тези двама кретени се мъчат да разберат какво става, но той, Удунян, вече нищо не може да разбере. Атеисти проклети, размътиха главите на хората, Бог нямало, дявол нямало, чудеса нямало, мъртвите не ставали от гробовете… Хайде де, нямало, такива работи не ставали! Тях ако ги слушаш… Всичко има и всичко става. Всяка невинна жертва отмъщава за себе си, само че не всекиму е дадено да го разбере. Той, Сурен, го разбра, а Игор и Костиря нямат тази дарба.

— Гадост някаква — обади се Костиря. — Няма такива неща. В училище ни учеха, че това не може да бъде.

— Какво ли помниш и ти от училище! — вяло му се озъби Ерохин. — Един клас и половина и пет коридора — това ти е било училището на тебе.

— Аха, шегувай се ти, шегувай се. С тия шегички от смях коремът ще ти се пръсне, та всичките черва ще изхвръкнат — даде своята поредна мрачна физиологична прогноза Костиря. — Като си толкова умен, кажи какво да правим сега?

— Трябва да идем при Артьом — уверено каза Игор.

— Не бива да крием това от него. Може наистина да сме настъпили някого по опашката. Той да се оправя.

— А няма ли той да си помисли, че тримата дружно сме откачили? Много си ми чевръст, Игорьок, всичко е просто за тебе, за нищо и никакво — хоп, при Артьом, той да се оправя. А за какъв дявол са му на Артьом такива помощници, дето нищо не могат да решат сами и за всяка дреболия търчат при него? Трима яки мъже, а се уплашили от привидение. Защо да му показваме колко сме безпомощни? Веднъж, дваж — и после той ще ни изрита на майната си, и тогава — сбогом, валута! Това да ти е хрумвало случайно?

Игор погледна Костиря с интерес. Гледай го ти, имал си човекът самомнение, и то какво! Тревожи се да не би началството да си помисли нещо лошо за него. Виж ти в какви неочаквани ситуации се разкриват хората! Хем откога се познават, е, Костиря като Костиря, не по-лош и не по-добър от другите, умерено тъп, умерено изпълнителен, умерено предпазлив, впрочем не, дори прекалено предпазлив, но това не вреди на работата. Никога не се е самоизтъквал, не се е старал да скочи по-високо от главата си, не си вре носа където не му е работа — и ето ти го сега. Човекът си имал гордост. Или все пак това е алчност и страх да не си изгуби доходите? По-скоро май ще е второто. Но защо хората не разбират, че когато става дума за интересите на работата, по-добре да си заврат гордостта отзад!

— А ти какво ще кажеш, Сурик? — обърна се Ерохин към оклюмания си приятел.

Сурик вдигна към Игор болните си очи, които вече не огряваха лицето му с чистата светлина на ангелската невинност, а сякаш се бяха превърнали в покрити с тиня тъмни блата.

— Трябва да идем — бяха единствените думи, които той произнесе.