Александра Маринина
Неволна убийца (22)

2.

На другия ден вечерта Настя отново нареди пред Даша снимки, но този път други снимки. Двете стояха зад завесата в пробната на магазин „Орион“ и използваха като бюро два събрани стола.

— Не, няма го тук — отговори Даша накрая, след като прегледа над сто снимки.

— Дашенка, хайде да опитаме още веднъж — примоли й се Настя. — Не бързай, гледай внимателно. Непременно трябва да е тук. Иди ми донеси да меря някаква дрешка, та да не подплашим нашите приятели на улицата, и пак ще погледнеш снимките.

Но и вторият опит се оказа безуспешен. Дата Сундиева беше категорична, че сред представените й снимки липсва снимка на нахалника от метрото. Самата Даша се притесни не по-малко от Настя.

— Лошо ли е, че не го идентифицирах? — плахо попита тя.

— Лошо е, разбира се — измъчено се усмихна Настя. — Означава, че всъщност съм много по-глупава, отколкото изглеждам и създавам илюзия.

— Как го казахте? — избухна в смях Даша.

— Не съм го казала аз, а Игор Губерман. Има един такъв забележителен поет. Добре, Дашенка, ще смятаме, че съм в груба грешка и ме е сполетял заслужен неуспех. Да забравим миналото и да започнем отначало.

Настя бавно пое по „Тверская“ по посока на метрото и след като обърна внимание, че днес дежурен край магазина беше Костиря, в един момент острото тревожно чувство се върна, но сега главата й беше ангажирана със съвсем други неща, тъй че тя пренебрегна сигнала, който й изпращаше подсъзнанието.

Даша не позна сред убитите онзи мъж и това означава, че цялата схема от самото начало е била построена неправилно. Презумпцията на Настя беше, че Даша представлява много сериозна опасност за някого и затова контактите й се проверяват много внимателно, и то не всички, а само някои, обединени от някакъв общ признак. Например по всичко личи, че никой не проверява продавачите от магазините, където Даша пазарува. Впрочем знае ли се, може и тях да ги проверяват. Ала щом е така, трябвало е непременно да проверят онзи мъж, и то не просто да го проверят, а да го убият, точно както са убили милиционера Костя Малушкин.

Нещо през цялото време ми се изплъзва, мислеше си Настя, в схемата ми има някакъв дефект, заради който конструкцията постоянно рухва. Защо не са убили онзи откачен? Нали след него е тръгнал Удунян, Даша го е видяла близо до мъжа със светлокафявия шлифер, значи контактът на Даша с откачения не е останал незабелязан. Защо тогава не са го убили? Защото той е обяснил на Удунян, че няма нищо общо с Даша, а просто се е опитвал да получи оргазъм, пъхайки ръка между краката й? Глупости. Няма човек, дори да е абсолютно луд, който би си признал такова нещо на първия срещнат, ако не са го хванали на място. И после, дори да допуснем невероятното — тоя тип да си е признал всичко на Удунян, това би трябвало автоматично да означава, че Даша е случайно лице и не представлява никаква опасност. Нещо повече, след като са поговорили с маниака, те би трябвало да са съобразили, че бележката се отнася именно за него, а не за дебеланкото, който е бил така невнимателен със своето дипломатическо куфарче. И в този случай нямаше да следят Даша цели три седмици. А щом все пак я следят, значи не знаят, че мъжът със светлокафявия шлифер и пъхнатата в джоба лява ръка е сексуален маниак, и смятат, че той и Даша са брънки от една верига. Следователно остават само два варианта — или следят и него, както Даша, с надеждата да научат нещо, или са го убили. Но ако са го убили, къде е трупът? Скрили ли са го? А ако не са го убили, защо не са?

Информацията, която Бокър и екипът му й доставяше редовно, недвусмислено говореше, че онази троица следи само Даша, а всичкото си останало време посвещава на куфарните си далавери. Пак се получават два варианта — или маниакът е жив и го следят други хора, или изобщо не го следят. Ако тази организация разполага с толкова много хора, че може да си позволява да заделя за всеки обект по трима души, пак не е ясно защо тези хора не се, сменят. Много по-разумно би било да не карат едни и същи трима души двайсет и три дена да следят един и същи човек, а да ги прехвърлят от обект на обект, за да намалят риска да бъдат забелязани и разпознати. Мигар ръководителят на тази организация не може да се сети за такова просто нещо? Как тогава ръководи цяла организация, в която само по външното наблюдение работят поне шест души?

Ами ако маниакът е жив и никой не го следи? В такъв случай се знае, че не е опасен. Но тогава от това категорично произтича обстоятелството, че и Даша не е опасна. Значи все пак той не е между живите. Но къде е в края на краищата, жив или мъртъв — къде е?

Мъчително я болеше гърбът и когато влезе в метрото, тя седна на една скамейка, за да почака болката поне малко да поутихне. Мисълта, че ще трябва да отиде до другия край на града, до „Шчолковская“, я ужасяваше. Настя облегна гърба и тила си на мраморната стена, здраво стисна необятната си чанта и притвори очи. Защо не са убили маниака? За да се скрие един труп, са необходими определени усилия. Ето например те не са скрили трупа на Малушкин, макар че би трябвало да го сторят. Значи не са имали възможност, хората им са малко или пък има други някакви причини. След маниака е тръгнал Удунян. Сам ли е бил? Или са били няколко души? Ако е бил сам, едва ли би съумял да скрие трупа така, че три седмици никой да не го намери. Такова нещо може да се направи само при много благоприятни обстоятелства. Например ако наблизо е имало дълбок водоем или пък е било снежна зима. Нима Удунян е имал такъв късмет? Или все пак не са убили маниака? Въпроси, въпроси, въпроси…

— Да не изпуснете влака си?

Настя бързо отвори очи и с изумление видя до себе си Бокър с неговото неизменно дълго сиво палто и сивата шапчица с бяла ивичка.

— Какво търсите тук, Бокър?

— Охранявам ви. Тъкмо бях донесъл нова касета на момчето, което следи Костиря и снима с видеокамерата всяка негова стъпка, гледам — мале мила! Самата Анастасия Павловна излиза от магазина! Хем изглежда страшно уморена и болнава, едва-едва си тътри нозете и личицето й едно такова бледо… Боже, викам си, да не би моята работодателка да се е разболяла, ами ако се тръшне ей сега от инфаркт — ами че Ед Бургундски направо ще ми отвинти куфалницата: че как тъй не я опази, че как не си догледал, такова нещастие да допуснеш. А и чичо Толя като ме подбере… Та реших да ви последвам, тихичко и кротичко, та да ви помогна де, ако стане нужда. Е, какво ще кажете, Анастасия Павловна?

— Какво да кажа?

— Трябва ли ви помощ?

— Трябва ми. Закарайте ме до вкъщи, ако обичате. Имате ли кола?

— Обиждате, господарке. Хората на Ед Бургундски имат всичко, дори собствени самолети, ако трябва. Макар че лично аз нямам дори покрив над главата си. Разбира се, и кола нямам. Е, тръгваме ли?

— Тръгваме.

Качиха се горе и излязоха от метрото обратно на „Тверская“. Тутакси до тях спря незабележима наглед кола родно производство, а зад волана й седеше весел, объл като поничка мустакат младеж с шапка с шарен помпон. Той беше пълна противоположност на Бокър — докато Бокър се състоеше само от сиви цветове, момчето зад волана беше пъстроцветно като мултипликационен филм: червено-зеленото яке и червената шапчица със зелен помпон така биеха на очи, че никой не би обърнал внимание на лицето му. А като се добави към всичко това и лазурносиният копринен шал, меко струящ по издутото му шкембенце, получаваше се, както би се изразил Бокър, пълен пердимонокъл. Грамотно, каза си Настя, ако преоблекат момчето, никой не би го познал. Ще излезе, че никой не е видял или запомнил лицето му.

Тя с удоволствие се намести на задната седалка, извъртя се и дори успя да си протегне краката. Бокър седна отпред, до шофьора. По пътя мълча и чак когато колата спря пред блока й на „Шчолковское шосе“, попита:

— Кога да дойда да ви докладвам?

— Да се качим заедно — предложи Настя. — Ще вечеряме и ще ми разкажете всичко.

Бокър отрицателно поклати глава.

— Определете ми час. Вечеряйте, починете си, а аз ще дойда, когато трябва.

— Но защо да не е сега? — продължи да настоява тя. — Защо трябва да си тръгвате, а после пак да идвате, след като и без това сте тук!

Но Бокър се оказа учудващо упорит.

— Определете ми час — твърдо повтори той и Настя изведнъж разбра, че е безполезно да настоява. Той няма да дойде да вечеря с нея. Той точно и определено знае мястото си и не смята да скъсява дистанцията между себе си и служител на милицията. Да се посмеят, да се пошегуват, да изпълни нейно поръчение, да й съчувства, да й помогне — да. Но не и да седят на една маса.

— Добре. Елате след един час — предаде се тя.