Александра Маринина
Неволна убийца (32)

2.

Той не обичаше този район, макар че тук бе минало детството му и всичко му беше познато. Може би защото не обичаше спомените за детските си години, и то не защото бяха тежки или пълни с лишения, не. Нормално детство в нормално семейство. Но Игор, кой знае защо, не го обичаше.

Майка му, както обикновено, беше недоволна от всичко. Той й донесе две огромни чанти с продукти, но тя започна дразнещо да мърмори, че й е надомъкнал разни чужбински глупости, а вкъщи няма обикновено месо. И сега, пъхнал в джоба си платнена пазарска торба, Игор отиваше пеша към малкото пазарче, за да купи прясно телешко.

Когато излезе на успоредната улица, той спря като вкаменен: точно пред него беше паркирана бялата жигула. Същата. Той замижа и тръсна глава, но колата си стоеше там и дръзко му показваше номера си.

Ерохин се отдалечи малко, постоя замислен, после влезе в най-близкия магазин и застана до витрината, от която бялата кола се виждаше добре. Изобщо не мислеше колко време може да остане така в очакване на притежателя на колата. Просто знаеше, че трябва да стои колкото е нужно, за да се опита да разбере кой е този човек.

Младичката касиерка току поглеждаше недоумяващо Игор, но той не й обръщаше внимание. Просто стоеше и чакаше.

Наближаваше един часът, магазинът се опразваше, лелка с кофа и парцал забръска пода.

— Младежо, ще затваряме за обедна почивка — каза тя на Игор с толкова възмутен тон, сякаш някой й изтръгваше залъка хляб от устата.

И в този момент той го видя. Притежателят на жигулата излезе от блока с някакво момиче с черно палто и черен шал на главата. Игор я позна веднага. Не можеше да не я познае, макар да бяха минали толкова години. Прекалено добре беше запомнил лицето й тогава. Всъщност тя почти не се беше променила през тези години. Боже мой, помисли си Игор, та това е баща й, страшно си приличат — и двамата са високи, стройни, с изсечени черти на лицата и сиви очи под изтеглени към слепоочията вежди. Как се казваха? Май се казваха Вакар. Да, да, Вакар.

… Потърпевшият Андрей Вакар.

… Потърпевшата Елизавета Вакар.

От процеса срещу брата на Юрка Орешкин му бяха останали смътни откъслечни спомени. Нали бяха малолетни, тях не ги съдиха, те бяха свидетели по делото срещу Орешкин старши за подстрекателство към убийство. В съда ги докараха родителите им, участъковият милиционер, младата инспекторка, която отговаряше за непълнолетните престъпници, и един следовател. И четиримата бяха здраво хванати за ръцете, не ги пускаха никъде. Той, Игор, много се беше уплашил, това го помнеше ясно, а всичко останало му се губеше. В съдебната зала имаше много хора, но всички лица се сливаха в паметта му в едно неясно трепкащо петно. Той никого не видя и никого не запомни.

Но момичето… То водеше момчето със синьото яке и тогава се видя на Игор невероятно красиво, сигурно защото лицето му грееше от щастие и надежда. Когато Колка Закушняк я повали, а малкият сополанко Равил започна да я рита, на Игор за момент дори му дожаля за нея…

Ерохин се върна вкъщи така и без да стигне до пазарчето.

— Ами месото? — недоволно попита майка му, като видя сина си да се връща с празни ръце.

— Днес пазарът не работи, санитарен ден — излъга Игор. — Слушай, майко, да знаеш случайно дали Юрик Орешкин се е преместил някъде, или си живее на старото място?

— Ама ти… — Майка му учудено се втренчи в Игор. — Не знаеш ли? Умря твоето приятелче, вече две години, откак го погребаха.

— Как така умря?

Игор почувства как краката му омекват и приседна на кухненската табуретка.

— Ами така, умря — тържествуващо му съобщи майка му, която открай време не обичаше приятелите на Игор и смяташе, че те са го развалили. — Заради пустото пиянство. Някой го пречукал като краставо псе. Търкалял се във входа половин ден, докато накрая го вдигнали. Хората минавали покрай него и си мислели, че се е напил и спи. Във входа срещу магазина за алкохол, твоят Юрка вечно беше там на опашката.

Ерохин се посъвзе малко. Не, няма нищо, не е толкова страшно. Юрка стана алкохолик, а всички алкохолици рано или късно пукват под някой стобор. Лошото е, че той, Игор, съвсем беше скъсал с приятелите си от детството. След изправителното училище още малко се пошматкаха заедно, после ги взеха в казармата, а след казармата никога повече не се срещнаха. Защо стана така? Всеки си бе изградил собствен живот и вече не го теглеше към старите приятели, така ли? Или нейде в дълбините на подсъзнанието се бе притаил черният, неизтребим ужас от извършеното някога убийство и този ужас не им бе позволил да се видят, за да не си спомнят?