Александра Маринина
Неволна убийца (23)

3.

Генерал Вакар застана на безкрайно дългата опашка в пощата. Кой знае защо, парични записи приемаха на същото гише, на което изплащаха пенсии, и опашката се движеше бавно, защото късогледите пенсионери с треперещи ръце дълго търсеха къде да подпишат, по половин час вписваха в картона получената сума, а после досадно, по десет пъти питаха момичето защо този път не им плащат, колкото предишния месец.

Скоро щеше да стане година, откак той всеки месец заставаше на тази опашка и изпращаше пари на една жена, която изобщо не познаваше, а само я бе виждал няколко пъти. Но знаеше, че трябва да го прави. Че това е негов дълг.

Напоследък бе започнал да намразва тази дума. Почти половин век тя беше крайъгълният камък, върху който се бе формирала личността на Владимир Вакар и който не й позволяваше да се разпадне, да се прекърши, да рухне, както това се случи с дъщеря му, с неговата Лизонка. Вакар открай време знаеше в какво се състои неговият войнишки дълг. И открай време знаеше в какво се състои дългът му на съпруг и баща. Той е длъжен да защитава семейството си. Длъжен е да издържа семейството си. Длъжен е да осигури на семейството си ако не щастие, поне спокойствие. Как ще го прави, ще му бъде ли трудно да го направи — това не би трябвало да засяга никого. Важен е резултатът.

Когато мъката споходи техния дом, Вакар вече знаеше, че негов дълг е да направи всичко възможно и невъзможно, за да върне душевното равновесие на жена си и дъщеря си. Той е съпругът и бащата, кой друг трябва да го стори, ако не той?

Отначало си мислеше, че ще мине с „малко кръв“.

— Не мога да отмъщавам на деца — каза на Елена и тя отговори:

— Добре, ще почакам, докато пораснат.

Тримата от тях бяха по на тринайсет и само четвъртият точно този ден бе навършил четиринайсет. Всъщност именно по случай рождения му ден се бяха напили и бяха седнали да играят карти с по-големия брат на рожденика, закоравял престъпник, който работеше като касапин в един месарски магазин. И точно там играеха, в съблекалнята. Хлапаците загубиха много пари, но не обръщаха внимание на това, мислеха, че не е на сериозно. Но касапинът на име Орешкин, батко му на Юра Орешкин, заяви, че е играл с тях като с големи хора, губил си е ценното време, така че, ако обичат, да си му дадат печалбата. Естествено децата нямаха пари и тогава дългът бе заменен с „американка“ срещу първия малчуган със синьо яке. Пияни, изпаднали изцяло под влиянието на многократно осъждания изверг, момчетата грабнаха ножове, застанаха пред отворената врата към улицата и търпеливо зачакаха покрай тях да мине момче със синьо яке. Валеше проливен дъжд, на улицата нямаше никакви хора, тъй че се наложи да чакат дълго. Но дочакаха.

Следователката обясни на Вакар, че според закона детето се смята за навършило четиринайсет години двайсет и четири часа след датата на раждането си. Тъй като убийството е извършено от Юра Орешкин преди полунощ, макар и на тази дата, по закон той се води тринайсетгодишен и не подлежи на наказателна отговорност. Останалите трима щяха да навършат четиринайсет след три-четири месеца.

Тъй че до пълнолетието им трябваше да чакат четири години и Владимир се надяваше, че през това време жена му и дъщеря му ще се посъвземат и ще забравят за чудовищната си идея. Четири години минаха като в кошмар. Дом, превърнат в мавзолей, вечно черни дрехи, постоянно ходене на черква, свещи, икони, кандила, разговори за витаещата над тях неотмъстена невинна детска душа. Вакар чувстваше, че полудява. Ала и през ум не му минаваше да напусне жена си или да я намрази. Елена е негова съпруга, майка на децата му и той ще я обича, каквото и да се случи, каквито и отвратителни постъпки да извърши, просто защото му е съпруга, дадена му от съдбата, докато смъртта ги раздели. И негов дълг е да защити Елена, да й осигури душевно спокойствие.

След четири години, през 1989-а, Елена му напомни:

— Тази година навършват осемнайсет. Аз чакам да изпълниш обещанието си. И Андрюшенка чака, не забравяй това.

Вакар разучи каквото трябваше за четиримата. Юрий Орешкин току-що се беше върнал от изправителната колония, където бе изтърпявал присъда за злостно хулиганство, и не подлежеше на армейска служба. Всички останали трябваше да отидат в казармата. Вакар въздъхна с облекчение — беше получил двегодишна отсрочка. Но вкъщи нещата се влошаваха.

Тогава той помоли да го изпратят в Карабах. Две години, докато убийците на сина му бяха в казармата, участва в бойни действия, настояваше за назначения във всички „горещи точки“, само и само по-рядко да се прибира вкъщи и да не вижда жена си, да не чува безкрайните й упреци и вайкания за душата на Андрюшенка, която не намирала покой.

През 1991 година Елена отново прояви коравото си сърце:

— Вече нямаш причини да отлагаш. Или ще го направиш ти, или аз ще намеря хора, на които да платя, за да го направят.

Вакар с ужас си помисли, че тя наистина ще намери хора, на които да плати четири убийства, но ако милицията залови тези хора, Елена ще отиде в затвора заедно с тях като организатор. Той не можеше да допусне това.

Видя Орешкин случайно. Той беше застанал на дълга цял километър опашка за водка, пиян, омърлян, отвратителен. Владимир застана встрани и започна да го наблюдава. Орешкин продаваше реда си. Хващаше си ред постепенно на десет-петнайсет различни места, после отиваше в края и предлагаше мястото си за три рубли. Заръмя ситен дъжд и Вакар се скри в най-близкия вход, стоеше и не сваляше очи от подпухналата, небръсната физиономия. Това не е човек, мислеше си Владимир Сергеевич, това не е човек, а зле функциониращ организъм. И тази гадост, това нищожество отне живота на моя син.

Орешкин продаде реда си, пъхна в джоба си поредните смачкани три рубли и тръгна към входа, където стоеше Вакар. Без да обръща внимание на застаналия до него човек, разкопча панталона си и започна да пикае.

— Ей, приятел, тук не е обществен клозет — миролюбиво и съвсем спокойно му направи забележка Вакар.

В отговор онзи изригна такива мръсни псувни, каквито Вакар не беше чувал в нито едно армейско поделение, а той ги бе сменил много в живота си. Нещо повече — псувните бяха съпроводени от ужасната миризма на Орешкин и неговата гадна уста. Владимир дори не успя да се съсредоточи преди удара, просто го нанесе бързо, силно, професионално. Автоматично. Опит на десантник, подсилен от отвращението и омразата.

Орешкин остана на място. Тялото му се простря като смачкана кесия в краката на Владимир, във входа вонеше на котки и урина, навън валеше и хората чакаха на опашката за водка. Всичко си беше, както обикновено. Нищо не се бе променило. Генерал Вакар се превърна в убиец. Беше есента на 1992 година.

Той прерови джобовете на Орешкин и намери омазнения паспорт. Прибра го, спокойно излезе от входа и тръгна към къщи. Живееше на съседната улица.

Вкъщи мълчаливо подаде на жена си мръсния паспорт на Юрий Орешкин. Тя грейна.

— Изпълни се волята ти, Господи — тържествено произнесе Елена. — Най-сетне в дома ни настъпи празник.

Този ден за пръв път от много години в дома им се разнесе уханието на млиновете и Владимир отново усети, макар и слаб, но все пак аромата на онова семейство, за което си бе мечтал като дете и което се бе опитал да изгради вече като възрастен. А през нощта Елена за пръв път след гибелта на сина им пусна Владимир в леглото си.

Не беше очаквал, че ще понесе толкова леко първото убийство. Беше си мислил, че ще страда, ще се тормози, може би ще му се доще да се напие. Но нищо такова не се случи. Вакар имаше чувството, че е смачкал мръсна хлебарка, плъпнала по чиста кухненска маса.

Втори по ред беше Николай Закушняк, дребен рекетьор, който събираше дан за „охрана“ по започналите да се плодят в изобилие общински пазари и пазарчета. Вакар го следи няколко месеца, докато издебна удобен момент. Закушняк даде колата си на ремонт и няколко дена беше принуден да се движи пеша или с градския транспорт. Владимир го причака, когато той една късна вечер се прибираше от гаджето си вкъщи.

— Коля! — извика го Вакар и спря колата до него. — Николай!

Закушняк се спря и объркано се вгледа в солидния възрастен мъж.

— На мене ли говорите? — попита неуверено.

— На тебе, разбира се — засмя се Вакар. — Нали си Колка Закушняк от 24-и блок? А?

— Аз съм. А вие кой сте?

— Живея в съседния блок. Помня те още от ей такъв. Към къщи ли? Качвай се да те возя.

Николай без колебание се качи в колата. Лицето на шофьора му се видя познато, значи наистина го беше срещал из двора край блока.

В една тиха безлюдна пресечка Вакар внезапно спря колата и се хвана за сърцето.

— Какво ви е? — уплаши се Закушняк.

— Нищо — намръщи се Вакар, — присвива ме понякога. Не съм вече млад, знаеш. Там, на задната седалка, имам едно чанте, в него ми е лекарството. Дай ми го, моля ти се.

Николай се обърна с гръб към Вакар и посегна към десния ъгъл на задната седалка, където имаше малка черна кожена чантичка. След половин минута всичко свърши. Генерал Вакар не употреби друго оръжие, освен собствените си ръце — силни, умели и тренирани. Откара тялото на Николай обратно при блока, където живееше гаджето му, и внимателно го вкара във входа. Беше късно през нощта и никой не видя Вакар.

Най-труден се оказа третият, Равил Габдрахманов. По времето, когато Вакар го намери, Равил беше завършил техникум по банково дело, работеше в спестовната каса и учеше вечерно в икономическия институт. През 1993 година той беше на двайсет и две, но вече беше не само съпруг, но и баща. Приятен, слабичък, с хубава добродушна усмивка, той никак не приличаше на човек, на чиято съвест лежи нечия смърт, макар и отдавнашна. И съпругата му беше младичка, почти дете.

Вакар го следи цяла пролет, цяло лято, цяла есен и все не можеше да се реши. Не можеше да вдигне ръка на Равил Габдрахманов. Най-сетне в късната есен на 1993 година го направи. Но оттогава най-редовно всеки месец отиваше в пощата, изпращаше пари, а на бланката пишеше адреса и името на получателя: „Роза Шарафетдиновна Габдрахманова“.

С всяко извършено убийство, с всеки акт на възмездие Елена разцъфтяваше, живваше и семейството лека-полека започна да придобива чертите на онова семейство, за което някога бе мечтал Вакар. Владимир изпълняваше дълга си, както той го разбираше, пазеше Елена от затвора, а дъщеря си — от пожизнената лудница, опитваше се да върне и на двете душевното спокойствие, па дори и с цената на собствения си разрушен живот. Но напоследък той все по-често си мислеше, че е разбирал дълга си на съпруг и баща съвсем неправилно. Петдесет години бе живял на този свят с една нежизнеспособна идея, която в края на краищата се бе превърнала в трагедия. И той възненавидя думата „дълг“.