Джеймс Туайнинг
Черното слънце (98)

95.

12-и януари — 19:02

Хехт ги подкара с насочен пистолет към по-малкия тунел, грубо сложи пластмасови белезници на ръцете им и ги блъсна на каменния под. Ренуик оказа съпротива и получи приклад в корема, а после и по гърба. Земята беше студена и корава. Раненото рамо на Том пулсираше от болка.

— Няма да забравя предателството ти, Хехт — извика Ренуик. — Ще те накарам да си платиш.

— Съмнявам се, Касий. — Хехт се засмя подигравателно. — Следващия път, когато го натисна, бутонът ще работи. — Той вдигна дистанционното управление на детонатора и предизвикателно го размаха пред лицето му. — И ти и твоите приятели ще сте в пещерата, когато това стане.

Удари го по главата и отвори дълбока рана над ухото му с единия си пръстен, после остави двама души да ги пазят и си тръгна.

— Как е, Ренуик? — ухили се Арчи. — Разбра ли най-после какво е да си надхитрен? Предаден. Пленен.

— Вместо да злорадстваш, Конъли, защо по-добре не измислиш как да се измъкнем оттук — троснато отвърна Ренуик.

— Да се измъкнем? — изсмя се Арчи. — Повярвай ми, ако намеря изход, ти няма да излезеш през него.

Умълчаха се. От пещерата отекваха звуците на хората на Фьолц — те чукаха, пробиваха и режеха. Том предположи, че разглобяват вагона и се готвят да откарат смъртоносния му товар. Но къде? Това беше ужасяващо. Щом Фьолц осъществяваше плана си, никой нямаше да може да го спре. Арчи, изглежда, прочете мислите му.

— Фьолц наистина ли може да направи атомна бомба?

— Съмнявам се — отвърна Том. — Ще трябва да купи и много допълнителна техника и да наеме експерти. Но може и да спечели достатъчно пари, като предложи на търг урана, за да финансира малката си армия. Освен това съществува и перспективата за така наречената мръсна бомба, която ни описа. Представяш ли си какъв хаос ще настъпи, ако я хвърли в Берлин, Лондон или Ню Йорк?

— Е, край на Кехлибарената стая — отбеляза Арчи.

— Не мога да повярвам, че толкова години толкова хора са търсили нещо, което не съществува.

— Баща ти вярваше, че съществува — обади се Ренуик. — Мислиш ли, че е грешал?

— Не споменавай името му — сряза го Том.

— Не забравяй, че той се обърна към мен, когато чу историята, свързваща Кехлибарената стая с нацисткия Златен влак — усмихна се Ренуик. — Не вярвах в това, но преди няколко години попаднах на оригинал на Белак на търг във Виена. Тогава разбрах, че ако някой е оцелял от масовите убийства на Хитлер, вероятно са го направили и други и в тях е шансът да открия това място.

— Но не си могъл да намериш другите картини на Белак, нали?

— О, намерих ги навреме. И по един или друг начин се сдобих и с тях. Единственият проблем беше, че картината, която ми трябваше, продължаваше да ми се изплъзва. Тогава потърсих помощта ти. Реших, че може да използвам две по-млади очи, и се оказах прав.

— Да, но това не ти свърши кой знае каква работа, нали? — Язвително подчерта Арчи. — Ако не си забелязал, след малко ще бъдеш погребан в планината.

— Искам да знам едно нещо. — Кърк погледна Ренуик в очите. — В Екатерининския дворец ти каза, че баща ми е знаел кой си и е работил за теб. Вярно ли е?

Ренуик отвърна на погледа му, но точно когато се приготви да каже нещо, Хехт се зададе от тунела. Двамата пазачи го видяха, хвърлиха цигарите и застанаха мирно. Единият ритна Арчи в ребрата, сякаш да покаже на Хехт каква добра работа вършат. Хехт изсумтя одобрително.

— Някой да отиде и да ми донесе питие. И ако видиш Дмитрий, кажи му, че експлозивите са поставени.

Пазачът кимна и послушно изтърча към пещерата, като се размина с друг човек с каска и светлоотразително яке, който идваше към тях.

— Какво правиш тук? — изръмжа Хехт. — Трябва да си в пещерата при останалите и да им помагаш да разтоварят влака.

Човекът сви рамене, забеляза, че връзката на обувката му се е развързала, и коленичи да я завърже. Докато се навеждаше, погледна Том и му намигна.

Беше Виктор.