Джеймс Туайнинг
Черното слънце (96)

93.

12-и януари — 17:46

Булдозерът изрева и спря на входа на пещерата. Ослепителните му фарове принудиха всички, с изключение на Том и Арчи да закрият с ръце очите си. Изведнъж угаснаха първо фаровете, а после и двигателят.

Пред булдозера се появиха десетина въоръжени до зъби мъже — за изненада на Том бяха в защитни облекла и приличаха на роботи. Всички бяха облечени еднакво и очевидно действаха по предварително режисиран план. Разпръснаха се ветрилообразно из пещерата. Лицата им бяха скрити под маски.

Двама се приближиха до Ренуик и бързо го обискираха. Хехт кимна към вагона, където бяха затворени Том и Арчи, и други двама мъже отвориха вратата, направиха знак с оръжията си на Том и Арчи да скочат долу, а после претърсиха и тях и ги блъснаха към Ренуик. Той не беше проронил дума и кипеше от гняв. Изгарящият му поглед беше втренчен в Хехт.

Един мъж — носеше куфарче — излезе в средата на пещерата и остави куфарчето на земята. Щракна закопчалките, отвори го, извади нещо като голям микрофон, вдигна го над главата си, погледна екрана на компютъра в куфарчето и каза:

— Чисто е.

Мъжете свалиха качулките от главите си и захвърлиха газовите маски.

Един обаче не махна качулката и маската си. Не беше въоръжен. Тръгна бавно през пещерата и спря пред Хехт. А после неочаквано двамата разпериха ръце, прегърнаха се като стари приятели и се затупаха по гърбовете. Кърк успя да чуе приглушените думи на мъжа с качулката и отговора на Хехт.

— Браво, полковник.

— За мен е чест.

— Какво става, по дяволите? — избухна Арчи. — Кои пък са тези?

Човекът отметна качулката си и смъкна маската от лицето си.

— Фьолц! — ахна Том.

— Кой? — обади се Ренуик. Очите му стрелкаха ту към Хехт, ту към Фьолц.

— Шефът на банката в Цюрих, където Вайсман и Ламерс бяха скрили картата — обясни Кърк.

Фьолц не му обърна внимание и пристъпи към Ренуик.

— За мен е удоволствие най-после да се запознаем лично, хер Ренуик, или може би предпочитате Касий? Полковник Хехт се изказа много ласкаво за усилията ви през последните няколко месеца.

— Това някаква шега ли е? — изръмжа Ренуик.

Том не се сдържа и се усмихна. Въпреки че положението беше отчайващо и беше заобиколен от въоръжени мъже в изоставена мина в недрата на планината, той се радваше, че най-сетне вижда Ренуик като жертва на предателство, каквото той редовно сервираше на другите.

В същото време обаче се притесняваше. Допреди малко с Ренуик бяха на срещуположни страни, но сега съдбата им беше еднаква. И двамата бяха в ръцете на хората на Фьолц и този път интересите им съвпадаха.

— Не е шега, Касий — заяви Фьолц.

— Кой си ти?

— Не познаваш ли гласа ми? — попита Фьолц.

Ренуик присви очи.

— Дмитрий?

— Както казах, приятно ми е най-после да се запознаем лично.

— Какъв е този цирк? — троснато попита Ренуик. — Имаме уговорка. Споразумяхме се да не си правим номера.

— Споразумяхме се за много неща — каза Фьолц и пренебрежително махна с ръка. — Но това беше, когато ти мислеше, че имаш с какво да се пазариш. Сигурно ще се съгласиш, че обстоятелствата се промениха.

— Защо сте облечени в защитни облекла? — прекъсна ги Том. — Какво се надявате да намерите тук?

— Най-после един интелигентен въпрос — каза Фьолц и изръкопляска. — И ти ще ми помогнеш да отговоря. Отвори го. — И посочи един от сандъците, който хората на Хехт бяха разтоварили от вагона.

— Какво? — колебливо попита Кърк.

— Чу ме. Отвори го — настоя Фьолц, грабна един лост от човека до себе си и го хвърли на Том. — Отвори го или ще те убия.

Кърк се приближи до сандъка. Както на всички останали, и на него бяха щамповани идентификационен код и свастика. Той пъхна лоста под капака и натисна. Гвоздеите изскърцаха и изскочиха. Кърк повдигна и другата страна и капакът падна на земята.

Вътре имаше слама. Том извади няколко шепи, бръкна по-надълбоко, докосна нещо меко и го измъкна.

— Кожено палто? — недоверчиво попита Арчи, отиде при Том, наведе се и извади второ кожено палто, а после трето, и ги хвърли през рамо. — Не може да е това — заяви той, когато стигна до дъното на сандъка, изправи се и погледна купчината черни, кафяви и златистожълти кожени палта на земята. — Тук има някаква грешка.

Ренуик също не можеше да повярва на очите си.

— Отвори друг сандък — ликуващо каза Фьолц. — Който и да е. Няма значение.

Арчи грабна лоста от Том и отвори друг сандък.

— Будилници — рече той, вдигна един така, че да го видят всички, после го пусна вътре.

След това отвори трети сандък.

— Пишещи машини.

После следващия.

— Копринено бельо. — С отвращение вдигна сутиен и кюлоти, после ги хвърли към Фьолц. Бельото прелетя на сантиметри от лицето му.

— Е, добре, Фьолц, стига шегички — бавно каза Кърк.

— Лаше сигурно ви е казал, че това са някои от нещата, натоварени на влака — отвърна Фьолц. — Не разбирам защо сте изненадани.

— Не се прави на глупак. Къде е?

— Кое? — престорено озадачено попита Фьолц.

— Много добре знаеш кое — сопна се Ренуик. — Кехлибарената стая. Защо мислиш, че сме тук?

Фьолц се изсмя.

— А, да, Кехлибарената стая. Учудващо е, че митът не умира.

— Какъв мит? — попита Ренуик.

— Не се чувствайте неудобно. Хиляди хора преди вас са вярвали в същата измамна фантазия. И съм убеден, че ще ги последват още хиляди.

— Искаш да кажеш, че Кехлибарената стая не съществува? — попита Том.

— Унищожена е през войната.

— Глупости — заяви Ренуик.

— Нима? — подигравателно попита Фьолц.

— Всички знаят, че е била преместена в двореца Кьонигсберг и после е изчезнала. Била е скрита.

— Не е изчезнала и никой не я е скрил. Ако искате да знаете, била е изгорена от руските войски, когато отишли да я вземат. През април 1945 година те превзели двореца Кьонигсберг и в бързината запалили Рицарската зала. Не знаели, че там е прибрана Кехлибарената стая, готова да бъде преместена на безопасно място. Когато го разбрали, било късно.

— Ако тази история е истина, досега щеше да се разчуе — пренебрежително отбеляза Ренуик.

— Смяташ ли, че руснаците доброволно биха признали, че техни войници са унищожили едно от най-ценните им съкровища? Не мисля. Много по-лесно е да обвинят нацистите, че са отнели от света тази незаменима скъпоценност, отколкото да изпаднат в неловко положение. Може и да не ми повярваш, но в Кремъл съм виждал документи, които потвърждават това. В Централния държавен архив за литература и изкуство. Убедително доказват, че руснаците са знаели за унищожаването на Кехлибарената стая, но въпреки това са я използвали като коз в преговорите за връщането на ценни произведения на изкуството от Германия.

Очите на Фьолц блеснаха и Том разбра, че той говори истината — или поне си вярва, че е така.

— Тогава защо си дошъл? — попита Кърк.

— Заради това — отвърна Фьолц и посочи втория вагон. — Покажи им, полковник.

Хехт грабна лоста от Арчи, приближи се до вагона, заби го между две дъски и натисна. Дървото се разцепи с трясък. Той изкърти едната дъска, после другата. Във вагона зейна голяма назъбена дупка. Кърк видя сив метал, загубил блясъка си. Нещо беше вградено в стените.

— Олово ли е това? — попита той.

— Да — отвърна Фьолц. — Разбира се, само защитен слой, за да намали риска.

— Какъв риск? — попита Том, макар че вече се досещаше и се страхуваше от отговора.

— Уран 235 — отговори Фьолц. — Четири тона.

— Какво?! — невярващо възкликна Арчи.