Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Том Кърк (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Black Sun, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране
СлавкаБ (2014)
Разпознаване и корекция
ultimat (2016)

Издание:

Автор: Джеймс Туайнинг

Заглавие: Черното слънце

Преводач: Юлия Чернева

Година на превод: 2006

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2007

Тип: Роман

Националност: английска

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-585-772-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2264

История

  1. — Добавяне

Трета част

Не мога да предвидя действията на Русия. Тази страна е загадка, обвита в мистерия, скрита в енигма.

Уинстън Чърчил, реч по радиото (1 октомври — 1939 година)

51.

Невски проспект, Санкт Петербург, Русия

9-и януари — 15:21

Том и Доминик прекосиха Мойка и тръгнаха по Невски проспект към златистия масив на Адмиралтейството. Снегът беше мръсен, очевидно навалял преди няколко дни. Въпреки че зимата беше мека по руските стандарти, и на двамата им беше студено и когато говореха, гласовете им бяха приглушени от вдигнатите яки и дебелите им шалове.

— Кога мислиш, че ще дойде Арчи? — попита Доминик, като внимаваше къде стъпва, за да не съсипе обувките си.

— Липсва ли ти вече? — засмя се Кърк. — Не се тревожи. Ще дойде тази вечер.

— Не съм сигурна дали си заслужаваше да пътуваме поотделно. Ако наистина го търсят, ще го забележат независимо дали е с нас, или не.

— Да — съгласи се Том, — но ако се наложи да се отърве от преследвачи, Арчи има по-добър шанс, ако се тревожи само за себе си. Освен това той сам реши така.

— А Търнбул? Успя ли да се свържеш с него?

— Разказах му за всичко, което открихме. Е, поне каквото намерих за необходимо. Ще пристигне утре. Ще трябва да кажа внимателно новината на Арчи. Стигнаха до края на Невски проспект и завиха надясно към дворцовия площад. Над тях се извиси позлатената островърха кула на Адмиралтейството. Белият мраморен куб с колони отдолу приличаше на скъпа сватбена торта. Вдясно се намираше колоната на Александър, а извитата сграда на Държавната дума зад тях тънеше в сянка.

Доминик го хвана под ръка и въпреки леденостудения вятър, удрящ лицето й като камшик, се почувства странно сгрята и доволна. Истината беше, че събитията през последните дни бяха трескави и изтощителни, и тя се радваше, че няколко часа няма да се тревожи за отрязани ръце, нацистки карти за съкровища и маса, заобиколена от ухилени скелети.

Пък и трябваше да признае, че й беше приятно да е с Том. Рядко имаше възможност да остане насаме с него. Разбира се, не му го беше казвала. Нямаше намерение да изложи на риск онова, което вече съществуваше между тях, заради малкия шанс да получи повече.

— Идвал ли си тук? — попита тя.

— Не.

— Не? Защо? Мислех, че си бил навсякъде.

— Бил съм на много места, но не и тук.

Нещо в тона му й подсказа да не го разпитва повече. Поне не в момента. Така че реши да смени темата.

— Това трябва да е Ермитажът.

— Да. — Том кимна.

— А онова е Зимният дворец. — Тя посочи бароковата сграда вляво. Оцветената й в бяло, зелено и кафяво фасада беше украсена с лъскави скулптури и сложни позлатени декоративни мотиви.

— Предполагам.

— Огромен е. — Доминик учудено поклати глава.

— Четох, че ако прекарваш там по осем часа на ден, ще ти трябват седемдесет години само да погледнеш всеки експонат.

— Това е невъзможно.

— Тринадесет мили галерии. Три милиона предмета. Според мен и седемдесет години е малко.

— И смяташ, че там има картина на Белак? — недоверчиво попита тя. Все още не беше убедена, че логичните им разсъждения са ги довели до правилното място.

Кърк кимна уверено.

— В стаята на Вайсман имаше снимки на три картини. Картината от синагогата и онази на замъка имаха за цел да ни заведат до криптата на Ордена. Остава третата. Портретът на Гудрун, дъщерята на Химлер. Онази, която е търсел баща ми. Портретът е ключът. И той е бил на това мнение. Убеден съм, че там е скрит ключът за всичко.

— Но как портретът се е озовал тук?

— Не е толкова невероятно.

— Какво искаш да кажеш?

— Чувала ли си за златото на Шлиман? — след кратко мълчание попита Том.

Бяха стигнали до брега на реката и гледаха Петропавловската крепост. Том се облегна на парапета.

— Германският археолог? Разбира се.

Доминик много добре знаеше за кого говори Том. Шлиман беше пионер в археологията. Обсебен от „Илиадата“, той се заловил да търси Троя, като използва поемата на Омир като карта. През 1873 година най-после открил останките на града и купища бронзови, сребърни и златни предмети — кръстил ги „Съкровището на Приам“, на името на древния цар на Троя.

— Преди да умре, Шлиман подарил съкровището, което намерил в Троя, на Националния музей в Берлин, където останало до 1945 година — обясни Кърк.

— До 1945? Искаш да кажеш, че руснаците са го взели?

— Точно така. Руснаците били вманиачени по присвояването на ценности и творби на изкуството не по-малко от нацистите. След като Берлин паднал, те изпратили техния така наречен Трофеен взвод, специално обучен да открива и заграбва плячката на нацистите. Отрядът намерил съкровището на Приам в подземен бункер под зоологическата градина в Берлин заедно с хиляди други произведения на изкуството. Разбира се, доскоро никой не знаел за това. Всички мислели, че съкровището е изчезнало или е било унищожено през войната. Но през 1993 година руснаците най-после признаха, че е при тях, и поискаха правото да го притежават като част от полагащите им се репарации. В момента съкровището е изложено в музея „Пушкин“ в Москва.

— И смяташ, че картината може да е донесена тук като трофей?

— Берлин е бил превзет под командването на маршал Жуков. Щабът на Химлер трябва да е бил една от главните стратегически цели на руснаците. Ако сърцето на Химлер не му е позволило да унищожи портрета на дъщеря си, което е твърде възможно, руснаците може да са го намерили и да са го донесли тук като трофей. Това сочат трите кръста и плочката с името на стола в криптата. Убеден съм, че картината е тук. Проблемът е как да я открием.

— Защо?

— Нали ти казах — там има три милиона експонати, но са изложени само пет процента от тях. Останалите два милиона седемстотин и петдесет хиляди се пазят в огромни подземни хранилища и голяма част дори не са описани. Може би дори не знаят, че портретът е там.

Замълчаха. Докато замислено гледаше водата, Доминик изведнъж осъзна, че с изключение на перпендикулярните островърхи кули на Адмиралтейството и Петропавловската крепост в града преобладават хоризонталните, а не отвесните линии, същински пластове на скални натрупвания. Това се дължеше отчасти на очертанията на еднаквите покриви, които до нашествието на съветската ера бяха строени на височината на Зимния дворец или по-ниски, но главно заради невероятното количество вода. Гладките повърхности на четиридесетте реки и двадесетте канала в Санкт Петербург се сливаха с бреговете и създаваха илюзията за идеална гладкост.

И тъкмо да го каже на Том, забеляза, че той е натъжен и гледа някак отнесено. Така че пак му зададе въпроса, който я безпокоеше от известно време.

— Том, защо не си идвал тук? Сериозно?

Кърк помълча, после заговори, но без да я гледа.

— Когато бях осемгодишен, татко купи една книга за Санкт Петербург. Четяхме я заедно, но предимно разглеждахме илюстрациите. Той ми обеща, че един ден ще ме доведе тук. Ще организира пътуване само за нас двамата. Все чаках да ми каже, че тръгваме. Не предполагах, че ще дойда в този град без него.

Доминик — изненада повече себе си, отколкото дори него, се надигна на пръсти и нежно го целуна по бузата.