Джеймс Туайнинг
Черното слънце (43)

40.

Подразделение на ЦРУ, Цюрих

8-и януари — 14:20

— Мобилен Едно, тук Сребърна шпора. Обади се.

— Казвай, Сребърна шпора — чу се отговорът от другия край на линията.

— На позиция ли си, Робъртс? — Агент Бен Круди се наведе над стола на диспечерката и заговори в микрофона й.

След секунди единият от трите монитора с плоски екрани пред облечената в костюм диспечерна се включи. В същото време на големия екран над главите им се появи директна сателитна картина на града. Червената точка показваше местоположението на агента, предавано от портативния му GPS. Наоколо пулсираха още пет точки — обозначаваха позициите на останалите членове на екипа през последните пет минути.

— Сигурен ли си, че знаеш какво правиш? — попита Коуди. Гласът му беше изпълнен с подозрение.

— Какво искаш да кажеш? — предизвикателно попита Виджиано и отмести очи от лъскавата модерна техника, на която се възхищаваше.

— Изтеглих хора от други три екипа, за да участват в акцията. — Коуди махна с ръка към трескавата дейност, кипяща в стаята за тайни операции на ЦРУ. Четирима оператори и шестима агенти следяха излъчваните емисии, зад тях още четирима души разнасяха листове из помещението и отговаряха на телефонни обаждания. Всичко това беше придружено от постоянното бръмчене на компютрите и пронизителното скърцане на кодиращата факс машина. Въоръжен пост стоеше до активиращата се с пропуск врата и проверяваше дали някой не е излязъл с някакви документи или друга поверителна информация.

— Дано това не е поредното гонене на вятъра на Бюрото. Писна ми вече от разни тъпи истории.

Виджиано не реагира на презрителната забележка.

— Какво знаеш за Лаше?

— Какво толкова има да се знае? — Коуди сви рамене. — Той е отшелник. Седи заключен в онзи хотел и не приема никого.

— Замесен ли е с някаква крайнодясна групировка? Или в търговия с откраднати предмети на изкуството?

— Шегуваш ли се? — изсумтя Коуди.

— Защо мислиш така? — с любопитство попита Бейли. Намесата му спечели гневния поглед на Виджиано: беше му наредил да не се обажда.

— Лаше стои в сянка и играе по правилата. Съмнявам се, че е закъснял да върне дори някоя книга в библиотеката. И дори да го е направил, вероятно са му казали да я задържи. Той е нещо като местната знаменитост, разбираш ме.

— Уликите сочат друго — заяви Виджиано. — Лаше е замесен в нещо голямо. Като начало — в масово убийство.

Бейли понечи да каже нещо, но размисли. Доказателствата им бяха неубедителни и Виджиано го знаеше. Всъщност дори не бяха доказателства, а само предположения, продукт на логически разсъждения, водещи от анализ на неотдавна проведен търг на военни вещи до разпознаването на пътник в самолет, който приличаше на човека, описан от Хенеси. Тъкмо затова Бейли беше на мнение, че всичко това са само догадки.

Виджиано обаче се беше вкопчил в разкритията като удавник за сламка. И в обясненията си пред районния директор Картър разви толкова правдоподобна и реалистична история, че Бейли почти повярва, че е бил свидетел на събитията.

Колкото и убедителен обаче да беше Виджиано, Бейли се изненада още повече, когато Картър им разреши да заминат за Европа, за да продължат с разследването. Всичко предполагаше, че случаят е за някой от екипите там или за Интерпол, а не за двама агенти от Солт Лейк Сити, изпратени в другия край на света. Единственото обяснение на Бейли беше, че жестокостта на престъплението, което разследваха, е отменила стандартните оперативни процедури. Той обаче усещаше, че готовността, с която Картър се съгласи с предположенията на Виджиано, крие друга, тайна цел, макар че нямаше представа каква.

— Щом казваш. — Коуди сви рамене. На лицето му беше изписано недоверие. — При всички случаи ще видим кой влиза и излиза от хотела. Ако нашият човек се появи, ще го пипнем.