Джеймс Туайнинг
Черното слънце (27)

24.

Хотел „Тримата крале“, Цюрих, Швейцария

7-и януари — 15:07

Сградата беше необикновена — всъщност бяха четири-пет свързани средновековни градски къщи. Подозрително бялата мазилка издаваше, че неотдавна е правен ремонт. Въпреки това постройката беше запазила автентичния си непреходен и малко провинциален вид, нарушен единствено от новите капаци и наскоро боядисаните еркери.

Интериорът обаче беше коренно различен. Бяха останали само бледи следи от първоначалната сграда — няколко грубо измазани стени и дъбови греди тук-там. Всичко останало беше модерно. Подът беше от сив мрамор, стените бели, мебелите черни, халогенните лампи — ослепителни. Най-внушителното беше огромното стълбище от стъкло и стомана и асансьорът, монтирани в средата на фоайето като лъскав хирургичен имплант.

Том — носеше голяма кафява кожена чанта — се приближи до овалната рецепция от орехово дърво. Привлекателната млада жена зад нея го посрещна с усмивка.

— Бих искал да видя хер Лаше.

Усмивката й изчезна толкова бързо, колкото се беше появила.

— Нямаме гост с такова име.

— Нося му нещо. — Кърк сложи чантата на рецепцията.

— Съжалявам, но…

— Повярвайте ми, той ще иска да го види. Предайте му и визитната ми картичка.

Том й даде визитката си. Гордееше се с визитките си. След дългогодишния стремеж да не издава съществуването си на властите вече изпитваше удоволствие да се рекламира публично. Дизайнът беше непретенциозен и нямаше емблема, а само името му в средата й телефони. Единствената екстравагантност беше напечатаното с тъмночервено име на фирмата — „Кърк Дювал“ — на белия фон. Доминик му бе казала, че несъмнено несъзнателно е избрал същата цветова гама като баща си.

Администраторката безпомощно сви рамене и после, без да го изпуска от поглед, протегна ръка под рецепцията и натисна някакъв бутон. От стаята зад нея мигновено се появи едър мъж с черно поло и джинси.

— Ja?^[1]

Кърк повтори онова, което вече беше казал на младата жена. Лицето на мъжа остана невъзмутимо. Той дръпна ципа на чантата и внимателно прерови съдържанието й. После, очевидно доволен, че вътре няма нищо опасно, кимна към една врата.

— Изчакайте там.

Стаята се оказа бар. Нямаше други хора, освен бармана, който бършеше чаши. На стената зад него бяха наредени всевъзможни бутилки. Другите стени бяха облицовани с мека червеникавокафява кожа, подхождаща на високите столчета и тапицерията на пейките, и заедно с оскъдното осветление придаваха на стаята отпускаща, почти приспивна атмосфера. Кърк седна. В бара влязоха двама мъже и се настаниха срещу него. Не пророниха нито дума, но го приковаха със смущаващо втренчени погледи, сякаш участваха в състезание да не мигат. След няколко минути администраторката го повика във фоайето. Двамата мъже го последваха.

— Хер Лаше ще ви приеме, господин Кърк. Ако не възразявате, Карл ще ви претърси, преди да се качите.

Том кимна. Знаеше, че няма избор.

— Не възразявам, разбира се.

Първият охранител се приближи до него с ръчен преносим скенер, прокара го по тялото му и спря, когато уредът изпиука, докато минаваше над китката му. Том надигна ръкава си и му показа часовника си, „Ролекс Принс“ от неръждаема стомана, произведен през двадесетте години на двайсети век. Носеше го винаги, когато пътуваше в чужбина. Предпочиташе да оставя у дома любимия си „Жаге льо Култре Мемовокс“ от 1957 година. Пазачът настоя да го свали, за да го разгледа по-отблизо. Том изтръпна, когато мъжът сграбчи с дебелите си ръце крехкия ключ на часовника и грубо го превъртя няколко пъти, за да провери дали работи. След като реши, че часовникът не е опасен, му го върна и го поведе към асансьора.

Кърк влезе, но вместо да го последва, охранителят се наведе, прокара карта през бяло контролно табло и после отстъпи назад. Вратите се затвориха и последното, което Том видя, бяха тримата мъже, вторачили се в него и заплашително скръстили ръце на гърдите си.

Подобна гледка го посрещна, когато вратите се отвориха към малък коридор. Тук обаче пазачите бяха двама. Настояха отново да го обискират, този път без скенер, а по традиционния начин, с ръце, и когато приключиха, го заведоха в голяма стая.

Обстановката не оставяше съмнение какви са интересите на Лаше. Капаците на трите прозореца вляво бяха спуснати. През пролуките проникваха тънки ивици светлина. Окачените по стените старинни саби, пистолети и пушки бяха старателно излъскани и блестяха като метални цветя.

Том вдигна глава и видя, че таванът е избит и помещението се простира нагоре. Оголените греди се кръстосваха като дъски на разбил се кораб.

От тях гордо висяха военни знамена. Ярките им цветове бяха избледнели в битки. Във витрини бяха поставени лъскави каски, някои украсени с ефектни пера, орли, кожа и конски опашки. Тесните шкафове отдолу бяха пълни с безброй неща — пистолети, гилзи, медали, кокарди, кортици. Имаше дори полева радиостанция. Писалището в ъгъла също издаваше каква е професията на собственика — плоча от черен гранит, подпряна на четири снаряда.

Вниманието на Том обаче мигновено беше привлечено от бронзовото оръдие, поставено успоредно на писалището на дебели дъбови плинтове. Той се приближи до него и забеляза странни знаци по външната страна на дулото. На оскъдното осветление в стаята лъскавият корпус блестеше заплашително, дори ужасяващо, но и крайно интригуващо. Кърк не устоя и докосна гладката повърхност. Металът беше плътен и топъл, като състезателен кон, току-що напуснал пистата.

— Красиво е, нали?

Гласът на Лаше стресна Том и той почти подскочи. Вдясно от писалището се беше отворила врата и на прага се беше появил мъж в инвалидна количка, следван от болногледач с разкопчана бяла престилка, лъскав сив костюм и късо подстригана руса коса. Изглеждаше як и силен. Начинът, по който гледаше Кърк и кафявата му чанта, загатваше, че няма да разсъждава много и ще употреби физическа сила, ако се наложи.

Волфганг Лаше беше почти съвсем плешив. Няколкото останали му проскубани кичура бяха пригладени назад на розовия, осеян със старчески петна череп. Кожата на лицето му беше увиснала като грамадна ръкавица и беше тънка и крехка. Червените капиляри внасяха лека руменина в нездравословния му жълтеникав тен. Носеше очила с дебели стъкла и стоманени рамки. Очите му бяха сиви и премрежени. Том забеляза няколко трохи на ревера му — вероятно от прекъснат обяд.

— Това е побратим на оръдията, които англичаните са претопили, за да набавят метал за Виктория Крос — продължи Лаше със силен, почти комичен немски акцент. Електрическият мотор на инвалидната му количка силно бръмчеше, докато се приближаваше към Кърк. Към количката бяха прикачени кислородни бутилки и малки черни кутии, от които излизаха разноцветни жички и тръбички: скриваха се в предната част на пижамата му и в ръкавите на кафявия му копринен халат. — Надявах се да го продам на британското правителство, когато им свърши металът. — Лаше леко се запъваше, поемаше дълбоко дъх и хриптеше като астматик. — За мое съжаление обаче запасите им в централния артилерийски склад в Донингтън остават неизчерпаеми. Изглежда, напоследък има недостиг на британски героизъм.

Инвалидната количка спря на две крачки от Том. Лаше се усмихна на шегата си. Устните му бяха синкави и тъмни, а зъбите — пожълтели и изтрити. На врата му като шал висеше кислородна маска.

— Китайско ли е? — попита Том.

Лаше кимна, очевидно впечатлен.

— Знаете историята на страната си, господин Кърк. Повечето хора мислят, че металът, използван за направата на Виктория Крос, е от претопени руски оръдия, пленени в битката при Севастопол по време на Кримската война. Очевидно човекът, пратен да ги вземе, е объркал кирилицата с мандаринската азбука. Военните често допускат подобни дребни грешки. Необикновеното е, че тази не е струвала човешки живот. Но мисля, че не заради това прекъснахте обяда ми.

— Не. Благодаря, че ме приехте, хер Лаше.

— Обикновено не приемам посетители, но като се има предвид славата ви, реших да направя изключение.

— Славата ми?

— Знам кой сте. Трудно е да си в моя бизнес и да не знаеш кой сте вие. Да не си чувал за Феликс.

„Феликс“ беше псевдонимът, който Том си беше избрал, когато се включи в кражбите на произведения на изкуството, щит, зад който да се крие. Сега обаче се почувства неловко, като го чу. Прякорът му напомни за миналия му живот и за предишната му самоличност, от които се опитваше да избяга.

— Чух, че сте се оттеглили.

Лаше се закашля и болногледачът, който следеше разговора с нарастващо безпокойство, веднага се наведе и сложи кислородната маска на лицето му. Кашлицата постепенно затихна и Лаше кимна на Том да продължи.

— Оттеглих се, но търся нещо и ми е нужна помощта ви.

Лаше поклати глава. Гласът му беше заглушен от маската.

— Имате предвид чантата, която сте донесли? Не я отворих. И аз се оттеглих.

— Моля ви, хер Лаше.

— Хер Лаше не е в състояние да ви помогне — покровителствено се обади болногледачът.

— Хвърлете само един поглед — примоли се Кърк, без да обръща внимание на русия мъж. — Ще ви заинтересува.

Големите сиви очи на Лаше се вгледаха замислено в Том. След това той кимна и направи знак на болногледача. Мъжът пристъпи напред и подаде чантата на Том, гледаше го укорително. Кърк дръпна ципа и внимателно извади куртката. Черният плат беше груб и някак неприятен, дори зловещ.

Лаше превключи инвалидната количка на заден ход, приближи се до писалището, после посочи куртката, махна кислородната маска от лицето си и вдигна глава. За миг Кърк забеляза как очите му блеснаха като на млад човек — силен и решителен, а не съсухрената черупка, в каквато се беше превърнал.

— Светни ми, Хайнрих — каза Лаше и болногледачът протегна ръка и запали лампата на писалището. Абажурът — беше направен от шест парчета кожа, съшити с дебел черен конец, и бе украсен с цветя, фигурки на животни и голям дракон — хвърли противна жълта светлина над гранитната повърхност. Том ужасен разбра, че е от човешка кожа.

— Единственият оцелял от богатата частна колекция на Илзе Кох, съпругата на коменданта на Бухенвалд — тихо каза Лаше, като видя изражението му. — Чувал съм, че имала дори дамска чанта от същия материал.

— Но защо го пазите? Това е… чудовищно. — Кърк се опита да намери подходяща дума, но знаеше, че която и да избере, няма да опише отблъскващия ужас на това, което вижда.

— Войната произвежда страховита красота и страховита грозотия. — Лаше посочи първо оръдието, после абажура. — Хората плащат щедро и за двете. Държа го тук, за да ми напомня това. А сега, да видим към коя категория спада куртката.

Започна бавно да разглежда униформата, обръщаше я на всички страни. Ръцете му трепереха, макар че не беше ясно дали от вълнение, или от старост.

— Очевидно есесовска униформа — едва поемайки въздух, каза Лаше и посочи отличителните сребърни двойни мълнии на дясната петлица. — Собственикът вероятно е бил германец, тъй като теоретично само на германци е било позволено да носят тези символи. Виждате, че тук нацисткият орел и свастиката са поставени високо на левия ръкав. Правели са го само есесовците. Всички други бойни единици са го носили на лявата страна на гърдите. Униформата е правена по модел М1943, но ако се съди по плата и качеството, бих казал, че е ушита по поръчка, а не масово производство на есесовската Bekleidungswerke, и това е странно.

Том поклати глава, за да покаже, че не знае какво означава тази дума.

— Заводите за облекла на СС — обясни Лаше. — Ушиването по поръчка е било нещо обичайно за старшите офицери, но не и за обикновен унтершарфюрер. Той посочи единствения сребърен знак на черен фон на лявата петлица.

— Какво?

— Най-обикновен ефрейтор. Ето защо или притежателят на тази униформа е бил много богат, или…

В същия миг Лаше забеляза лентата — тънка ивица черен плат, избродирана със злато и зашита на левия ръкав точно под лакътя, — разкашля се с раздираща суха кашлица и се задъха. Болногледачът отново притисна кислородната маска до лицето му и трескаво завъртя кранчетата на бутилките.

След минута Лаше отново беше в състояние да говори и му махна с ръка да го остави на мира.

— Къде я намерихте?

— В Лондон. Защо?

— Защо ли? Защото куртката е принадлежала на член на Ордена на мъртвешката глава.