Джеймс Туайнинг
Черното слънце (82)

79.

Фонтанка, Санкт Петербург

11-и януари — 00:46

Доминик чу гласове и надникна иззад ъгъла. Виктор водеше сериозен разговор с трима от хората си. Те слушаха съсредоточено и кимаха. Единият погледна през отворената врата на спалнята й и попита нещо. Тя проследи погледа му, усмихна се и каза:

— Да.

Под босите крака на Доминик изскърца дъска и тя бързо се отдръпна. Гласовете млъкнаха, чуха се отдалечаващи се стъпки.

— Вече можеш да се покажеш — отекна гласът на Виктор.

Доминик смутено излезе от сенките.

— Той добре ли е?

— Да — отвърна Виктор. — Измъкнахме го навреме. Просто трябва да се наспи.

— А Търнбул?

— Убили са го.

— Как…

— Том не каза. Но аз му казах за Арчи. Той ще отиде там утре сутринта и ще разбере защо са го задържали.

— Може ли да го видя?

Доминик тръгна към спалнята, но Виктор препречи пътя й и затвори вратата.

— Не.

— Защо?

— Защото си почива.

— В твоята спалня?!

— Да.

— Искам да го видя. И той сигурно иска да ме види.

Доминик посегна към дръжката на вратата, но Виктор грубо блъсна ръката й и почти викна:

— Защо си губиш времето с него?

— Какво искаш да кажеш?

— Видях как го гледаш и как те гледа той. Том изобщо не споделя чувствата ти.

— Ти не знаеш нищо — отвърна Доминик. Трескаво се мъчеше да разбере как Виктор е успяла да прочете мислите й.

— Не ми се сърди. Причината не е в теб. Том се държи с всички по същия начин. Той не умее да обича друг, освен себе си. Не го прави нарочно. Свързано е с онова, което е трябвало да прави, за да оцелее. Не желае да се обвързва и да носи отговорност, просто продължава напред. Повярвай ми, познавам много такива хора.

— Не е вярно! Ето например Арчи — настоя Доминик. Не искаше да спори, но не се сдържа.

— Арчи? — изсмя се Виктор. — Това е бизнес. Двамата се нуждаят един от друг.

— Сигурно мислиш, че Том се нуждае и от теб.

— Аз не се нуждая от него. В това е разликата.

— Защо? Защото можеш да поръчваш убийства на хора, като щракнеш с пръсти? Защото живееш като уплашено животно в този огромен мавзолей? — Доминик изобщо не криеше злобата в гласа си.

— Не. Защото Том не трябва да се тревожи, че ще ме разочарова. Не разбираш ли? Всичките му близки са го изоставили. Всеки път, когато усети, че се отдава на чувствата си, той бяга в противоположната посока, защото се страхува, че отново може да разочарова себе си или тях. Толкова ли е трудно да го проумееш?

— Нищо не разбираш — настоя Доминик, макар да съзнаваше, че в думите на Виктор има зрънце истина.

— Знам само, че той е мъж и че като всички мъже иска онова, което не може да има. Колкото повече го желаеш, толкова по-бързо ще се изплъзне от пръстите ти.

Вратата на спалнята се затвори пред лицето на Доминик. Тя се вторачи в нея, мъчеше се да преглътне сълзите си. Знаеше, че Виктор има право, и я мразеше тъкмо заради това.