Джеймс Туайнинг
Черното слънце (76)

73.

23:07

Абсолютна тишина и непрогледен мрак.

Не чуваше нищо, освен глухите удари на сърцето си и тихия шепот на дишането си. Потискащото тъмно пространство притискаше, смазваше и задушаваше; струваше му се, че огромна тежест притиска гърдите му.

В известно отношение Ренуик му бе направил услуга. Ако и тримата бяха живи, нямаше да изкарат нощта в това херметически затворено помещение. Кислородът щеше да им стигне най-много за три-четири часа. Като бе убил Търнбул и Кристенко, Ренуик се беше погрижил поне Кърк да издържи до сутринта. Разбира се, не от великодушие. Единствената му грижа беше да осигури на руската милиция удобен заподозрян.

Том натисна бутона на дигиталния си часовник и синкавото неоново сияние близна китката му като пламък на запален газ. Той коленичи до двата трупа, освети лицата им и отвратен от деянието на Ренуик, пусна бутона.

Опипа първо Кристенко и намери мобилния телефон и дигиталния фотоапарат, които му беше дал. Въпреки че не му вършеха работа в сейфа, ги прибра в джоба си. След това допълзя до Търнбул, претърси го и откри комплекта инструменти, затъкнат в колана на панталоните му. Взе го, отиде вратата, прокара пръсти по гладката студена повърхност и напипа правоъгълния капак на бравата.

Извади отвертката и развъртя горния ляв винт. Свали и другите три, смъкна капака и внимателно го остави на пода, а после плъзна пръсти към втория, зад който беше скрит заключващият механизъм.

Извади още четири винта, този път много по-трудно поради ограниченото пространство, и свали и този капак. Бръкна в дупката и напипа колелото с комбинациите. Отвесното положение на маркиращия жлеб показваше, че е настроено на нула.

Разбиването на комбинации на ключалки беше един от първите уроци, които беше научил и запомнил с продължителни и изтощителни тренировки, въпреки че това изкуство замираше, като се имаше предвид увеличаващата се употреба на дигиталните системи за сигурност. Мнозина не толкова опитни касоразбивачи отказваха да правят друго, освен да пробиват сейфовете и после да използват ендоскоп, за да видят механизма. В някои случаи, когато имаше живачен прекъсвач или аларма, тази предпазна мярка беше необходима, макар че отнемаше време и беше шумна. Там обаче, където беше възможно, Том предпочиташе да се довери на инстинктите си, а не на науката. И това беше хубаво, защото в случая нямаше избор.

Затвори очи и започна да върти колелото. Дишането му се забави, докато се съсредоточаваше. Прещракванията бяха едва доловими, но за обострения му слух всяко прозвучаваше като оглушителен трясък.

Промяната в тона и леката разлика в усещането бяха почти незабележими, но за Кърк все едно някоя от статуите отвън се бе сгромолясала на пода. Беше открил първата цифра — седемнадесет.

Отново затвори очи и превъртя колелото на обратната страна. Този път промяната настъпи бързо. Осем. Той завъртя колелото в противоположната посока. Лостчето падна на петдесет и три. След това отново го завъртя обратно, надяваше се, че това ще е за последен път, защото този модел сейфове обикновено се програмираше само с четири цифри, въпреки че можеше да са и пет. Двадесет и седем.

Дръпна стоманения лост, контролиращ горния ред заключващи болтове, но не последва нищо. Намръщи се и опита пак. Вратата обаче не искаше да се отвори. Том сложи пръсти на колелото, премести го на едно деление, чу познатото изщракване на освободения механизъм и се усмихна. Поставянето на последно число на една-две цифри от предишното беше стар номер.

Дръпна лоста и горните болтове плавно се отдръпнаха. После направи същото с долните и с двата странични лоста и ги махна. Накрая натисна силно и вратата се отвори.