Джеймс Туайнинг
Черното слънце (14)

11.

Пазар „Бъро“, Лондон

5-и януари — 15:03

— Какво общо има той с това?

Гласът на Том беше гневен и несигурен. Не можеше да говори, нито дори да си помисли за Хари, без да си спомни колко много от себе си бе загубил в деня, когато най-после откри истината. Имаше чувството, че животът му изведнъж е разобличен като безкрайна лъжа.

— И ние искаме да знаем.

— Какво ви е известно?

— Не толкова много като на теб — отвърна Търнбул, — като се има предвид, че ти и скъпият стар чичо Хари бяхте почти като баща и син.

— Ще се изненадаш — огорчено каза Кърк. — Хари Ренуик, когото познавах, беше ексцентричен човек. Интелигентен, забавен, добър и грижовен. — Тонът му малко омекна при спомена за оръфания стар бял ленен костюм на чичо Хари. За разлика от баща му, той нито веднъж не забрави рождения му ден. — Хари Ренуик, когото познавах, беше мой приятел.

— И ти си бил подведен като всички останали и не си заподозрял истината? — недоверчиво попита Търнбул.

— Защо ме разпитваш за всичко това, след като очевидно вече знаеш отговора? — троснато попита Кърк. — Не искам да говоря за Хари Ренуик.

— Тогава ми разкажи за Касий — настоя Търнбул. — Кажи ми какво знаеш за него.

Том пое дълбоко дъх и опита да се успокои.

— Всеки в занаята познаваше Касий. По-скоро беше чувал за него, защото доколкото ми е известно, никой не го беше виждал. А онези, които го бяха виждали, не бяха живи.

— Той беше безмилостен убиец — обади се Арчи. — Неговите хора имаха пръст във всяко престъпление в света на нелегалната търговия с произведения на изкуството. Кражби, фалшификации, обири на гробове, контрабанда. И ако не му играеш по свирката… Чувал съм, че веднъж извадил очите на един човек с писалка, защото не удостоверил автентичността на фалшива картина на Пизанело, която се опитвал да продаде.

— Никой не предполагаше, че Касий е чичо… Искам да кажа Ренуик.

— Говорил ли си оттогава с него?

Том се изсмя.

— Последния път, когато го видях, той се опита да ме застреля, но аз му отрязах ръката с вратата на един трезор. Оттогава не си говорим.

— Да, прочетох в досието на ФБР какво се е случило в Париж — каза Търнбул и Том го погледна изненадано. — Ако искаш, вярвай, но от време на време обменяме информация с нашите американски колеги — с кисела гримаса обясни той. — Особено сега, когато Ренуик е на първото място в списъка ни на издирвани престъпници.

— И какво пише в досието?

— Пише, че макар да си известен крадец, си съдействал на специален агент Дженифър Браун да намери пет безценни златни монети, откраднати от Форт Нокс. И по време на разследването си помогнал за разобличаването на Ренуик като Касий и за залавянето на корумпиран агент на ФБР. Успял си да договориш хитра сделка да изчистят криминалното ти досие. И твърдиш, че си станал порядъчен.

— А Ренуик? Какво пише за него?

— Не много повече от онова, което току-що ми разказа. Там е проблемът. Чухме разни слухове, но нищо повече. Престъпният му синдикат се е разпаднал. Ренуик е загубил всичко и се крие.

— От вас?

— От нас, от Интерпол, от янките. Обичайните заподозрени. Но ние не сме единствените.

— Какво искаш да кажеш?

— Засякохме съобщения от група хора, които, изглежда, търсят Ренуик.

— Имаш предвид шифрованите съобщения в „Трибюн“?

— Знаеш за тях? — Изненадата на Търнбул беше очевидна.

— Разбрахме го едва вчера. Имаш ли представа кой ги изпраща?

— Не. Знаем само, че започнаха да се появяват преди около година.

— Който и да го търси, не ме интересува — заяви Кърк. — Открият ли го, ще ни направят услуга. Желая им успех.

— Ще рискувам да се изразя с клише, но няма нищо по-опасно от хванато в капан животно. Това може да го накара да извърши безумни, отчаяни действия, за да избяга. Ето защо сме обезпокоени, че Ренуик е забелязан с Хехт. Кристално острие е фанатична секта, прибягваща до насилие, решена на всяка цена да възстанови Третия райх. Каквото и да замислят заедно, новината не може да е добра. За никого.

— Какво очакваш да направя?

— Искаме да ни помогнеш. Ти познаваш Ренуик по-добре от всеки друг, познаваш и характера, методите му и света, в който той действа. Трябва да разберем върху какво работят двамата с Хехт, преди да е станало късно. Предлагам да започнеш с убийствата в болницата.

Том се засмя и поклати глава.

— Съжалявам, но аз издирвам откраднати произведения на изкуството, а не откраднати ръце. Никой не иска повече от мен Ренуик да бъде спрян, но няма да се замесвам. Приключих с това.

— Аз също — обади се Арчи и плесна по седалката, за да наблегне на думите си.

— Колко време мислиш, че ще мине, преди Ренуик да реши да те потърси и да си разчисти сметките с теб?

— Проблемът е ваш, не мой — заяви Кърк. — И това определено не е убедителна причина да направя друго, освен да подмина кашата, в която сте се забъркали, без да усложнявам нещата. Не вярвам на ФБР. Никога не съм ви вярвал и няма да ви повярвам.

Настъпи дълго мълчание. Търнбул се вторачи в него, после се обърна и тежко въздъхна.

— Вземи това. — И му подаде през рамо някакво листче, без да го поглежда. На листчето беше написан номер. — В случай че промениш решението си.

Колата намали и спря. Вратите се отвориха и Том и Арчи слязоха на улицата и замигаха учудено. Бяха до автомобила на Арчи. Скобата на гумата беше махната.