Джеймс Туайнинг
Черното слънце (39)

36.

Парк „Монсо“, Париж, Франция

8-и януари — 07:46

Двамата мъже се приближиха към олющена зелена пейка от различни посоки. По-възрастният седна и извади днешен брой на „Екип“. Според първата страница ПСЖ бяха на път да сключат поредния договор за много пари. По-младият извървя още двадесетина метра, спря и се огледа, после се върна и се настани на пейката до първия мъж.

Носеха еднакви златни пръстени на кутретата на левите си ръце. На плоската част бяха гравирани дванадесет квадратчета, в едното от които беше инкрустиран малък диамант. Пръстените се различаваха само по местоположението на скъпоценния камък. Диамантът на по-възрастния мъж беше поставен в долното ляво квадратче, а на по-младия — в горното дясно.

— Защо ме повика да се срещнем тук? — измърмори първият, криеше се зад вестника.

— Положението се влоши — като едва движеше устни, отвърна вторият; гледаше малкото декоративно езеро, оградено с неубедителни „римски“ колони. — Реших, че ще искате да го чуете с ушите си.

— И без това ми се обаждаш само когато имаш лоши новини — изсумтя възрастният мъж. — Не виждам защо този път…

— Кърк бележи напредък.

Възрастният мъж изсумтя пренебрежително.

— Какъв напредък?

— Достатъчно голям. Днес единият му съдружник посети племенницата на Ламерс.

Последва мълчание. В далечината отекна детски смях, придружен от музиката на въртележката. Шарените кончета се издигаха и спускаха, преследваха се в безкраен кръг.

— Тя не подозира нищо. Освен това претърсихме из основи къщата, преди да я запалим. Там нямаше нищо.

— С изключение на витража в местната църква.

— Какъв витраж? — Мъжът остави вестника, забравил опитите да скрие лицето си.

— Витражът, който е поръчал Ламерс.

— Защо не знаехме за това?

— Защото не ни е казал.

— Какво изобразява? — В гласа на възрастния мъж прозвуча леко безпокойство.

— Замък. Триъгълен замък.

— Merde.^[1]

— И това не е всичко. Тя му даде нещо. Не можахме да видим какво, но той дойде с празни ръце, а си тръгна с чанта.

Отново настъпи мълчание: първият мъж обмисляше информацията, която току-що му бяха съобщили.

— Къде е сега съдружникът? А Кърк?

— В Цюрих. Отиде при Лаше.

— Лаше! — възмутено възкликна възрастният мъж. — Този стар глупак никога няма да…

— Вижте — прекъсна го по-младият, — моля да ми простите, но мисля, че е дошъл моментът за… по-драстични мерки. Вече не е достатъчно да разчитаме на провидението и на некомпетентността на другите.

— Какво искаш да кажеш?

— Кърк успя да стигне от Вайсман до Ламерс само за няколко дни, а ние се опитваме да направим обратното от три години. Той откри витража, за чието съществуване ние не знаехме. Освен това Кърк се свърза с Лаше. Каквото и да мислите за него, Лаше знае повече от всеки друг за онзи период. Смятате ли, че ще мине много време, преди Кърк да започне да свързва нещата и да му провърви?

— А Касий? — намусено попита по-възрастният. — Намерихте ли поне него?

— Не. — По-младият поклати глава и отмести поглед. Покрай тях изприпка куче, после спря и си свърши работата по средата на чакълената пътека. Стопанинът му вървеше след него, пушеше, бъбреше по мобилния си телефон и старателно пренебрегваше табелките, които му казваха да държи кучето си на каишка и да почиства след него. — Засякохме го снощи в Мюнхен, но се измъкна. Изглежда, вече не действа сам.

— Имаше право да ми се обадиш да се срещнем — с нежелание призна възрастният мъж. — Ако разберат какво има долу, това ще ги направи още по-решителни. Трябва да вземем мерки. Събитията излизат от контрол. Ако не действаме веднага, може да стане късно.

— Какво да предприемем?

— Витражът трябва да бъде унищожен.

— Очевидно. А Кърк?

— Трябва да се справим с всички — Кърк, колегата му и с всички, с които влизат във връзка. Намерете ги и ги убийте. Не можем да си позволим да поемаме повече рискове.