Джеймс Туайнинг
Черното слънце (5)

2.

Синагогата „Пинкас“, Прага, Чешка република

2-ри януари — 10:04

Счупените стъкла скърцаха под обувките на Том Кърк като току-що навалял сняг. Той инстинктивно вдигна глава, за да види откъде са паднали. На назъбената рамка на прозореца високо над него беше залепен бял найлон — издуваше се като платно на лодка при всеки повей на пронизващия зимен вятър. Том погледна мъжа до себе си.

— Оттук ли са влезли?

— Не.

Равин Шпигел поклати глава и пейсовете му се люшнаха. Беше с елегантен черен костюм и бяла риза, но беше слаб и дрехите му висяха като на закачалка. Носеше избеляла черна копринена ярмулка, сякаш залепена за буйната му твърда прошарена коса. Гъстата му дълга брада скриваше чертите му, с изключение на малките очила със златни рамки и зелените воднисти очи, които горяха от гняв.

— Влезли са през задния вход. Разбили са ключалката. Счупили са прозореца… за развлечение.

Кърк кимна и се намръщи. Беше на тридесет и пет, метър и осемдесет. Имаше гъвкавото мускулесто тяло на играч на скуош или бегач на дълги разстояния, едър и силен. Беше гладко избръснат и облечен в тъмносиньо кашмирено палто с черна кадифена яка и сив вълнен костюм „Хънтсман“. Късата му, обикновено разрошена коса, сега беше грижливо сресана. Очите му бяха кораловосини, а лицето — красиво и скулесто.

— И после са направили това? — попита и посочи.

Равинът кимна и неочаквано по дясната му буза се стече една-единствена сълза.

Жертвите на холокоста в Бохемия и Моравия бяха осемдесет хиляди. Имената им старателно бяха написани с големи кървавочервени букви на стените на синагогата през петдесетте години на миналия век. Гледката беше трогателна и внушаваше страхопочитание, гоблен на безмилостната смърт, писмено свидетелство за изтребването на този народ.

Яркожълтите графити на стените засилваха неописуемите страдания на всеки записан там. Вляво беше нарисувана голяма звезда на Давид, закриваща имената под нея. Звездата беше пронизана от грубо надраскана кама, от която се стичаха големи капки жълта кръв.

Кърк се приближи — стъпките му отекнаха в смразяващата тишина в синагогата, — вгледа се и видя бледите очертания на скритите под боята имена. Вдигна малкия дигитален фотоапарат и направи снимка.

— Хората, които са извършили това, са зли — проговори Шпигел зад лявото му рамо и Кърк се обърна.

Равинът сочеше графитите на отсрещната стена, където беше написан измамно оптимистичният девиз на портите на Аушвиц. „Arbeit macht frei.“ Трудът те прави свободен.

— Защо ме повикахте? — предпазливо попита Том. Не искаше да изглежда безчувствен, но съзнаваше, че всичко полезно, което може да му каже Шпигел, скоро ще се размие в наситената с тъжни чувства атмосфера.

— Разбрах, че издирвате откраднати… произведения на изкуството, така да се каже.

— Да, опитваме се да помогнем, където можем.

— Картини?

— И други неща.

В гласа на равина все още се долавяше колебание, вероятно неосъзнато от самия него. Кърк работеше с Арчи Конъли само от година. Идеята беше елементарна. Двамата помагаха на музеи, колекционери и дори правителства да откриват откраднати или изчезнали произведения на изкуството. Партньорството им беше необикновено, защото след като бе напуснал ЦРУ, Том прекара десет години като крадец на творби на изкуството, според мнозина най-добрият в занаята. Арчи беше негов дългогодишен пласьор й съучастник. Намираше купувачи, определяше целите и проучваше охранителните системи. Ето защо и за двамата новият бизнес бе начало на порядъчен живот, изискващ съблюдаване на законите, и те все още не можеха да свикнат с него — особено Арчи.

— Елате горе. — Равинът посочи тясно вито стълбище. — Искам да ви покажа нещо.

Стълбите водеха към сводесто помещение. През прозорците, вградени високо в белите стени, струеше бледа утринна светлина. Тук нямаше графити, а дървени шкафове с витрини. По плочките на пода бяха разхвърляни рисунки с цветни моливи, маслени и водни бои. Някои бяха накъсани на парчета, други — смачкани на топки. Всички бяха покрити с мръсни черни отпечатъци от ботуши.

— Тук имаше постоянна изложба на рисунки на деца от „Терезин“, транзитен лагер близо до синагогата. Там са държали цели семейства, преди да ги закарат с кораби на изток — обясни Шпигел. — Във войната има някаква ужасяваща невинност, когато е видяна през очите на дете.

Кърк плавно пристъпи от крак на крак и не каза нищо. Знаеше, че каквото и да смотолеви, ще е неуместно. Равинът се усмихна тъжно и продължи:

— Ще го превъзмогнем така, както сме се съвземали от много по-лоши неща в миналото. Елате. Искам да видите това.

Приближи се до позлатена рамка, висока шестдесетина и широка тридесет сантиметра, закована на отсрещната стена. Измазаният с хоросан камък се виждаше там, където би трябвало да има картина.

— Изрязали са я — някак замислено каза равинът и прокара пръст по ръба на рамката. — Затова ви помолих да дойдете. — Шпигел за момент замълча. — Можели са да я оставят, ако са искали само да я повредят или унищожат. Защо им е, как мислите?

— Не зная — отвърна Том. — Хората обаче, които правят такива неща, не ме поразяват като почитатели на изкуството.

— Особено на творба от този художник — съгласи се равинът.

— От кого е?

— Малко известен художник, евреин. И все пак той е скъп за нас, защото е живял тук, в Прага, преди нацистите да го убият. Карел Белак.

— Белак?! — Кърк го погледна озадачено.

— Чували сте за него? — Шпигел като че ли се изненада.

— Да, името ми е познато. — Том кимна, опитваше се да си спомни къде го е чувал.

— Невероятно. — Равинът поклати глава. — Мислех, че никой не знае за Белак.

— Повечето хора не го знаят — съгласи се Кърк. — Имате ли снимка на картината?

— Да. Направихме я преди няколко години за застрахователната компания. Казаха, че картините му не се търсели от колекционерите.

— Така е, доколкото ми е известно. — Том разгледа снимката. Картината беше в относително лошо състояние и изобразяваше вътрешността на синагогата. Той пъхна снимката в джоба си. — По-скоро е талантлив любител и… — И млъкна, защото в стаята влязоха двама чешки полицаи и заоглеждаха накъсаните рисунки.

— И?

— Може ли да отидем на по-уединено място?

— Защо?

Том кимна към ченгетата.

— А, да. — Шпигел въздъхна. — Елате с мен.

Поведе Кърк надолу по стълбите. Минаха през централната част на синагогата и стигнаха до дървена врата. Равинът я отключи и влязоха в малка градина. От всички страни се извисяваха стените на съседните къщи. Земята беше някак нагъната на хълмчета и падини и осеяна с тъмни силуети. Няколко дървета се издигаха към късчето синьо небе горе, голите им клони леко се поклащаха на ветреца и от време на време стържеха по стените като пръсти на скелет.

— Какво е това място? — шепнешком попита Том: неизвестно защо реши, че не бива да говори на висок глас.

— Старото еврейско гробище.

Кърк изведнъж осъзна, че тъмните силуети, разпръснати пред него и наклонени под всевъзможни ъгли като пияници, всъщност са надгробни плочи с най-различна форма и размери. Някои подпираха други, трети лежаха на земята. Изглеждаха така, сякаш са пуснати от голяма височина, дори хвърлени като семена. Бяха наблъскани толкова нагъсто, че калната влажна пръст между тях, където сутрешният скреж се бе разтопил, едва се виждаше. Том беше сигурен, че ако бутне някоя, всички ще паднат като огромни плочки от домино.

— Стотици години това е било единственото място, където градската управа ни е позволявала да погребваме мъртъвците си. Затова всеки път, когато гробището се е напълвало, е полаган нов пласт пръст и се е започвало отново. Някои твърдят, че е на единадесет нива.

Кърк коленичи до най-близката плоча. Върху олющената повърхност на камъка беше надраскана свастика. Той вдигна глава и озадачено погледна равина. Шпигел примирено сви рамене.

— Войната свърши отдавна, но за някои борбата продължава. — Равинът поклати глава. — А сега, господин Кърк, кажете ми — какво знаете за Карел Белак?