Джеймс Туайнинг
Черното слънце (49)

46.

8-и януари — 17:26

Беше тихо. Чуваше се само приглушеният коментар на мача по крикет от плазмения телевизор в съседната стая. Очите на всички бяха вперени в парченцето кехлибар в шепата на Арчи. Радж пръв наруши мълчанието.

— Моля, простете ми невежеството, но каква е тази Кехлибарена стая?

Кърк се замисли. Как да опише неописуемото? Как да изрази с прости думи безценната същност на нещо с такава неземна красота, че сякаш е създадено от въображението, а не от човешки ръце?

— Представи си прекрасна стая, която може да се нарече осмото чудо на света. Била е поръчана от пруския крал Фридрих Велики и подарена на руския цар Петър I Велики, довършена е от императрица Екатерина Велика. Направена е от тонове естествен балтийски кехлибар, който навремето е бил дванадесет пъти по-скъп от златото, примесен с мед и коняк и после отлят в плоскости, подплатени със злато и сребро. Петдесет и пет квадратни метра, украсени с диаманти, изумруди, нефрит, оникс и рубини. И всичко това е изчезнало.

— Изчезнало? — Радж учудено вдигна вежди.

— През 1941 година нацистите изнасят Кехлибарената стая от императорския дворец и я монтират в двореца Кьонигсберг, а през 1945-а отново я разглобяват, понеже се страхуват от британски бомбардировки.

— И оттогава никой не е чувал нищо за нея — добави Арчи. — Може би досега.

— Мислите, че Кехлибарената стая е била във влака? — развълнувано попита Доминик.

— Защо не? — отвърна Том. — Стаята е едно от най-великите произведения на изкуството. Сигурно струва стотици милиони. Ако е имало нещо определено, което елитните войски на Химлер да са били изпратени да пазят, трябва да е била Кехлибарената стая. Какво друго биха крили толкова усилено?

— Може би затова баща ти търсеше картината на Белак. Спомняш ли си колко беше заинтригуван от историята на Кехлибарената стая и идеята, че е скрита някъде? — Доминик погледна Том и той кимна. — Казваше, че портретът е ключът. Вероятно и за местонахождението на влака.

— Ако Ренуик го е открил, няма да можем да го изпреварим — мрачно отбеляза Арчи.

— Очевидно не е у него — възрази Кърк. — Защо иначе ми позволи да намеря ръката на Вайсман и другата картина на Белак? Той е в задънена улица и се опитва да ни използва, за да свърже точките.

— Какво каза? — Доминик присви очи и озадачено намръщи чело.

— Попитах защо иначе ще ми позволява да намеря ръката на Вайсман и…

— Не. За точките.

— Какви точки?

— Да свърже точките. Нали така, каза?

— Какво искаш да кажеш, Доминик? — нетърпеливо попита Арчи.

Без да отговори, тя забърза към отсрещната страна на стаята и откачи картата от стената.

— Разгърни я на пода — каза Доминик и я даде на озадачения Том. — Чудех се за какво са дупчиците — продължи, задъхана от вълнение.

— Какви дупчици? — попита Арчи.

— В картината. — Доминик щракна с пръсти и му махна да й даде картината на Белак, която бяха оставили на бюрото. — Направени са прекалено внимателно, за да са случайни. — Разгъна платното и го сложи върху картата. — Дайте ми молив!

Дхута извади молив от джоба на ризата си и й го даде.

Доминик го стисна, заби върха в първата дупка и го завъртя така, че да остави следа върху повърхността на картата отдолу, а след това повтори същото и с останалите девет дупки и махна картината.

— По дяволите! Точките показват същия маршрут — възкликна Арчи.

— Точно както каза Том. Да свържем точките.

Кърк се вторачи в картината. Не можеше да повярва на очите си. Точките от молива бяха отбелязали градовете, осветени от ултравиолетовата лампа и потвърдени от Лаше като маршрута на Златния влак.

Всички, освен една.