Джеймс Туайнинг
Черното слънце (56)

53.

Екатерининският дворец, Царское село, Санкт Петербург

9-и януари — 16:37

Том поиска за известно време да остане сам и Доминик се съгласи, макар и с нежелание, да се срещнат по-късно в хотела. Той искаше да е с нея, но често трябваше да бъде сам, за да възвърне самоувереността си и да се зареди с енергия. Знаеше, че Доминик е пълна негова противоположност и търси компанията на други хора като начин да се съвземе от случилото се през последните дни.

Докато минаваше през главните порти на двореца на Екатерина Велика, осъзна, че стиска в джоба си ключодържателя от слонова кост, който му беше подарил баща му. Обикновено не мислеше за него, но в случая го прие като потвърждение, че разговорът му с Доминик все още се върти в съзнанието му.

Знаеше, че тя иска да помогне, но фактът, че беше споменал за баща си пред нея, го накара да се почувства неловко, защото му беше трудно да говори за него с когото и да било. Освен това, колкото и да му беше неприятно да го признае, Кърк ревнуваше.

Доминик беше виждала баща му много повече от него през последните пет години и се беше шегувала, обядвала, вечеряла и спорила с него, докато бяха работили заедно. Всъщност Доминик бе имала с баща му такива взаимоотношения, за каквито Том само можеше да мечтае. Запита се дали тя не е прочела мислите му и дали това не е причината за целувката.

Посещението в Санкт Петербург го преизпълваше с чувства. Този град беше единственото място, където баща му бе обещавал да го заведе един ден. Когато слагаше Том да си легне, говореше за пътуването и очите му блясваха с унесен, замечтан поглед, докато описваше легендарната история на Санкт Петербург и загадъчната му съдба. Том слушаше, подпрял брадичка на коленете си и обгърнал краката си с ръце, затаил дъх, за да не пропусне нещо.

Дворецът се появи пред него и той спря да го огледа. Сградата беше неописуемо красива. Сводестите прозорци на трите етажа бяха украсени с пищни орнаменти и отделени от съседите си с ясно очертаните отвесни линии на колони и скулптури, повтарящи се с величествена симетрия. Фасадата в тюркоазеносиньо, бяло и златно се простираше на стотици метри.

Кърк се качи по широкото стълбище и влезе във фоайето. Знаеше пътя. Беше го научил наизуст от чертежа в книгата, която му беше подарил баща му. Зави наляво, без да се замисля, като само хвърли бегъл поглед на грандиозното стълбище от бял мрамор.

Дишането му се учести, докато минаваше покрай Бялата, Пурпурната и Зелената трапезарии. Хвърли им само един поглед, въпреки че при други обстоятелства дълго би се възхищавал на пищността и великолепието им. Дори Залата с картините и сто и тридесетте платна по стените не можа да задържи вниманието му по-дълго, отколкото беше нужно, за да мине по лакирания паркет. Вратата в дъното го привличаше като магнит с омайващото си сияние.

В помещението имаше само един човек — разглеждаше картините на отсрещната стена. В кресло от кадифе и позлатено дърво до входа седеше пазач със строго лице. Кърк спря на прага и затвори очи, за да почувства атмосферата на Кехлибарената стая.

Разбира се, това не беше автентичната Кехлибарена стая, а съвременно копие, направено за празненствата по случай тристагодишнината от основаването на града. И макар че му липсваха императорският произход и потеклото на известния му предшественик, помещението беше не по-малко поразително от истинската Кехлибарена стая, каквато си я представяше Том. Искрящите стени обхващаха целия спектър на жълтото, от опушен топаз до светлолимоново, и бяха украсени с фигури, гирлянди цветя, лалета, рози, мидени черупки, монограми и императорския герб на Романови.

Въпреки великолепието й обаче Кърк донякъде се зарадва, че баща му не е виждал стаята, защото след като цял живот бе чакал, може би когато най-после я видеше, нямаше да изпита въодушевление.

Кърк повече от всеки друг знаеше, че е присъщо на човека да иска най-много онова, което не може да има. Митът за Кехлибарената стая се беше родил от разрушаването й по време на войната — бяха останали само няколко избелели снимки — и мигновено бе преминал границите на преходността, за да навлезе в света на въображението, където величието му няма да бъде поставено под съмнение или да разочарова някого. Поне поради тази причина, колкото и да беше изящно, копието не можеше да се сравнява с божествения образ на оригинала, който хората бяха изградили в съзнанието си.

— Двадесет и четири години. — Мъжът в другата част на залата се беше приближил до него. Том не му обърна внимание. Предположи, че е турист. — Двадесет и четири години я възстановяваха. Изумително е как блести като златна, нали? И как повърхността отразява светлината, но в същото време изглежда толкова дълбока, че сякаш можеш да бръкнеш с ръце в нея до лактите.

Кърк се обърна да огледа мъжа, но видя само профила му. Лицето му беше закрито от черна ушанка от мечешка кожа, смъкната над очите, и от вдигната яка. Гласът обаче беше познат. Много познат.

— Здравей, Томас.

Човекът се обърна и се вторачи в него с немигащите си стоманеносиви очи — някога до болка познати, но въпреки това чужди. Очи, които събуждаха омраза и страх. И чувство на самота.

Очите на Хари Ренуик.

— Хари? — учудено промълви Кърк. — Ти ли си?

— Мое скъпо момче.

Ренуик вероятно изтълкува погрешно тона му и протегна ръце, за да го прегърне. Изненадата и стъписването на Том обаче мигновено се изпариха в студен болезнен гняв и следващите му думи не оставиха съмнение какви са истинските му чувства.

— Мръсник! — Кърк направи крачка към него и инстинктивно сви юмрук.

Ренуик отстъпи, но в очите му проблесна страх.

— Внимателно, Томас — тихо каза той. — Не прави нищо прибързано. Не искам да пострадаш.

Кимна над рамото му и Кърк се обърна. Двама едри мъже с обръснати глави измъкваха от стаята уплашения пазач. Вътре влязоха други двама. В коланите на панталоните им бяха затъкнати пистолети. По-високият застана до Ренуик. Том го позна. Това беше човекът, който според Търнбул беше участвал в убийството на Вайсман в болницата. Другият се приближи до Кърк и сложи ръка на рамото му, за да го спре, после взе ушанката на Ренуик и се отдалечи.

— Мисля, че все още не си имал удоволствието да се запознаеш с полковник Хехт — каза Ренуик. — Той е… мой колега.

— Какво искаш? — намусено попита Том; разбираше, че при дадените обстоятелства няма друг избор, освен да го изслуша.

— Ах, Томас — тежко въздъхна Ренуик. С изключение на един от преподавателите му в Оксфорд, Ренуик беше единственият, който го наричаше така. Той не обичаше съкращенията, инициалите и другите видове лингвистична стенография. — Колко тъжно, нали? След всичките години, прекарани заедно, жалко, че не се срещаме и не разговаряме като приятели.

— Спести си празните приказки — със стиснати зъби каза Кърк. — Приятелството ни беше изградено върху твоите лъжи. В деня, когато ти ме предаде, изгубихме всичко, което съществуваше между нас. Сега ти не означаваш нищо за мен. Затова, ако си дошъл да ме убиеш, приключвай, без да го увърташ.

— Да те убия? — Ренуик се засмя и се приближи до стената вляво. Хехт гледаше свирепо. — Мое скъпо момче, ако исках да те убия, вече нямаше да си на този свят. Можех да го направя пред хотел „Тримата крале“, в кафенето на Хауптбанхоф или докато сутринта вървеше по Невски проспект. Господ знае, че през последните няколко дни имах много възможности. Не, колкото и да удовлетворява желанието ми за отмъщение, което изпитвам всеки път, когато погледна ръката си, това не би послужило на целите ми. — Той вдигна протезата си и я погледна безпристрастно, сякаш не беше негова.

— Целите ти? — глухо се изсмя Кърк. — Мислиш, че ще ти помогна?

— О, ти вече направи много, Томас. Ключът, който взе от Ламерс, депозитната кутия, до която успя да получиш достъп, историята на Златния влак и вероятното местонахождение на съдържанието на изчезналите вагони.

— Как, по дяволите… — започна Том, но после осъзна какво означава това. — Радж! — стъписано промълви той. — Какво си му направил?

— А, да — въздъхна Ренуик. — Господин Дхута. — Свали ръкавицата от здравата си лява ръка и внимателно я сложи върху един от шкафовете. — Бих казал, че той беше много предан приятел. До самия край.

— Уби ли го? — Кърк дори не се опита да прикрие страха и ужаса си.

— Не, в края на краищата се оказа, че това не е необходимо. Но мисля, че този път ще му трябва нещо повече от сиропите за кашлица и витамините, за да се изправи на крака.

— Мръсник — пак изруга Том, но въпреки грубата шега на Ренуик почувства облекчение, че Радж е жив.

Ренуик се усмихна, но не каза нищо, а само погали един от мотивите с цветя на стената.

— И така, сега ти знаеш онова, което и аз знам от известно време. Орденът е бил пратен да пази влака. Когато са разбрали, че няма да могат да стигнат до Швейцария, са решили да изнесат ценния му товар и да го скрият. Тайната на местонахождението му е била кодирана в картина, чието местонахождение също е било скрито в други две картини и карта.

Кърк мълчеше. Мислите му препускаха между страха, гнева и отвращението при вида на Ренуик, който с обич милваше кехлибара, сякаш беше куче.

— Замисли се, Томас. Автентичната Кехлибарена стая. — Очите му блеснаха. — Най-после открита след толкова много години. Сигурно струва двеста-триста милиона долара.

— Бих дал десет пъти повече да те видя мъртъв — със стиснати зъби отговори Том.

— Баща ти прекара половината си живот да търси Кехлибарената стая. Само си представи какво би казал, ако можеше да ни види сега, толкова близо до откриването й.

— Не замесвай баща ми! — извика Кърк и направи крачка към Ренуик, без да обръща внимание на заплашителния поглед на Хехт.

— Баща ти беше замесен, Томас. Как инак мислиш, че разбрах за Кехлибарената стая? Той ми каза. Разказа ми всичко.

— Лъжеш.

— Нима?

— Дори да го е направил, това е защото е нямал представа кой си.

— Сигурен ли си? — Ренуик ядосано поклати глава. — Убеден ли си, че баща ти не беше наясно?

Сърцето на Кърк подскочи.

— Какви ги говориш, по дяволите?

— Не си играй с мен — жестоко се изсмя Ренуик. — Не ти подхожда. Трябва поне да се замислиш. Задай си въпроса.

— За какво да се замисля? — Устата на Том пресъхна, гласът му се превърна в дрезгав шепот.

— Как така, въпреки че бяхме колеги двадесет години и приятели от по-дълго, той не е знаел за мен? И че има съвсем малка вероятност не само да е знаел, но и да ми е помагал. Да е работил за мен.

— Не говори така. Ти не знаеш…

— Нямаш представа какво знам — прекъсна го Ренуик. — Дори да знаеш, няма да повярваш. Така, както знам, че няма да повярваш на това.

Извади джобния си часовник и го вдигна пред лицето на Том. Златният обков заблестя. Кърк го позна веднага. „Патек Филип“ от 1922 година, осемнадесет карата злато, изключително рядък. Сериен номер 409792. Часовникът на баща му.

— Откъде го взе, по дяволите? — прошепна Том. — Нямаш право…

— А ти как мислиш? Той ми го даде. Не разбираш ли, Томас? Ние бяхме съдружници. До самия край.