Ю Несбьо
Пентаграма (8)

Осма глава
Вторник и сряда. Чао чао

Във вторник температурата на сянка в Осло достигна двадесет и девет градуса и още в три часа хората започнаха да бягат от офисите към плажовете. Туристите се тълпяха из уличните кафенета край пристанището и в парка „Фрогнер“, където въпреки леещата се по телата им пот щракваха задължителните снимки пред Монолита^[1] и после слизаха към прочутия фонтан с надеждата някой полъх на вятъра да ги облее с разхлаждащ душ от водни пръски.

Като се изключат туристите, в града цареше тишина и малкото живот течеше на забавен каданс. Строителни работници, голи до кръста, се облягаха на машините, зидарите по скелетата на Държавната болница гледаха надолу към безлюдните улици, а таксиметровите шофьори намираха сенчести места за паркиране, където се събираха на групички и обсъждаха убийството на булевард „Юлевол“. Само по улица „Акер“ имаше признаци на повишена активност: търсачите на сензации, зарязали традиционните банални новини през лятото, жадно се нахвърлиха върху все още прясното убийство. Понеже много от постоянните им сътрудници бяха в отпуск, редакторите хвърлиха в този случай всичките си сили: от студенти, заместващи титулярите през лятото, до скучаещи журналисти от политическия отдел. Само журналистите от културния сектор не бяха ангажирани. И въпреки това бе по-тихо от обикновено. Вероятно се дължеше на факта, че „Афтенпостен“ се премести от улицата на всички вестници далеч надолу в центъра, в сградата на Централната поща. Представляваше некрасив провинциален вариант на небостъргач, устремен към безоблачното небе. Бяха понатъкмили златистокафявия колос в предния край на строежите, планирани в залива Бьор, но криминалният журналист Рогер Йендем все още виждаше от кабинета си само Плата, пазара на наркоманите, и външното им панаирджийско стрелбище зад бараките, откъдето щеше да дойде чудесният, нов свят. Улавяше се, че понякога търси с очи Тумас. Но Тумас излежаваше в затвора присъда за опит за взлом в жилище на полицай през зимата. Колко може да оглупее човек? Или колко да се обезсърчи? Все пак Рогер се отърси от тревогата си, че внезапно ще види как точно под носа му малкият му брат си забива свръхдоза във вената.

Формално в „Афтенпостен“ не назначиха нов ръководител след като последният прие икономическия пакет от мерки, включващи съкращаването на персонала, а просто превърна криминалния отдел в подчинен на новинарския. На практика това означаваше Рогер Йендем да влезе в ролята на редактор на криминалните статии, а да получава обикновена журналистическа заплата. Седнал зад бюрото, с пръсти върху клавиатурата, той гледаше усмихнатото женско лице, сложено като фон върху екрана на компютъра му, а мислите му витаеха при жената, която за трети път си събра багажа и го напусна, изнасяйки се от апартамента му. Този път Деви няма да се върне. Време е да продължи напред. Отиде в настройките на компютъра и махна фона със снимката й. И това беше някакво начало. Наложи се да изостави случая с хероина. Чудесно, мразеше да пише за наркотици. Деви твърдеше, че е заради Тумас. Рогер се помъчи да се абстрахира от Деви и малкия си брат и да се съсредоточи върху случая, за който ще пише: да резюмира убийството на булевард „Юлевол“; затишие пред буря, докато чакат развитие, нови перспективи, един или двама заподозрени. Би следвало тази работа да е лесна. Случаят си беше безспорно секси, съдържаше всички съставки, които би могъл да си пожелае криминалният журналист. Млада неомъжена жена на двадесет и осем години е застреляна в дома си под душа, посред бял ден в петък. Намереният в кофата за смет в апартамента й пистолет се оказва оръжието на престъплението. Никой от съседите не е видял нищо, в кооперацията не са забелязани външни хора, а един от живущите там споменава за звук, подобен на изстрел. Понеже липсват следи от взлом, полицията възприема за отправна точка версията, че Камила Луен сама е пуснала извършителя в дома си, но никой от познатите й не се посочва като заподозрян, защото всички имат повече или по-малко стабилно алиби. Камила Луен, графичен дизайнер в „Лео Бурнет“, си е тръгнала от работа в четири и петнадесет и е имала уговорка да се види с две приятелки на верандата на „Къщата на творците“ в шест. Този факт намалява вероятността да е поканила някого на гости. Не звучеше правдоподобно и хипотезата, че някой е позвънил на домофона й и се вмъкнал в сградата с фалшива самоличност, защото тя е можела да го види на видеокамерата над звънците.

И не стига, че редакцията сътвори заглавия от сорта на „Убита в психо стил“ и „Съсед усетил кървав вкус в устата“, ами изтече и информация за два детайла, които осигуриха материал за още две първи страници през следващите дни: Камила Луен е открита с ампутиран ляв показалец. И под единия й клепач са намерили червеникав диамант с формата на петолъчка.

Рогер Йендем подхвана резюмето си в сегашно историческо време, за да му придаде драматична нотка, но разбра, че е излишно, и зачеркна написаното. Поседя малко, хванал глава в ръцете си. После кликна два пъти върху иконата с кошчето за отпадъци на екрана, сложи курсора върху „Изпразни кошчето“ и се поколеба. Това беше единствената му останала от нея снимка. В апартамента всички следи бяха изличени, дори изпра пуловера, който даваше на Деви. Обичаше да го облича вкъщи, защото бе попил аромата й.

— Сбогом — прошепна той и натисна бутона.

Погледна въведението в резюмето. Реши да замени булевард „Юлевол“ с „Гробището на Нашия Спасител“, звучеше по-добре. После започна да пише. И този път му потръгна.

 

 

Към седем хората започнаха неохотно да се изнасят от плажовете към домовете си, а слънцето все още прежуряше от безоблачното небе. Стана осем, после девет, а хора със слънчеви очила пиеха бира, докато сервитьорите в закритите барове си клатеха краката. Стана девет и половина, възвишението Юлер се обагри в червено и в следващия миг слънцето падна. Не и температурата. Нощта пак беше гореща, а хората си тръгваха от ресторантите и баровете и се въргаляха из чаршафите, облени в пот, без да ги споходи сън.

На улица „Акер“ редакциите вече приключваха със съставянето на утрешните броеве и във вестникарските централи седнаха да обсъдят за последно първата страница. Нямаше новини от полицията. Не че криеха нещо, явно четири дена след убийството чисто и просто полицията не разполагаше с нова информация. От друга страна, мълчанието даваше по-голям простор за предположения. Време беше да проявят въображение.

 

 

Горе-долу по същото време звънна телефонът в жълта дървена къща с ябълкова градина в квартал Опсал. Беате Льон протегна ръка изпод възглавницата и се зачуди дали майка й, която живееше на долния етаж, се е събудила от звъненето. Най-вероятно да.

— Спиш ли? — попита дрезгав глас.

— Не — отвърна Беате. — Надали някой може.

— Е… аз се събудих чак сега.

Беате седна в леглото.

— Как си?

— Какво да ти кажа. Ами, зле, май това е точният отговор.

Мълчание. Причината Беате да възприема гласа на Хари като далечен не беше телефонната връзка.

— Веществени доказателства?

— Само онова, което си чел из вестниците — отвърна тя.

— Какви вестници?

Беате въздъхна.

— Само онова, което вече знаеш. Събрахме пръстови отпечатъци и ДНК от апартамента, но засега няма изгледи да успеем да ги свържем с извършителя.

— Не извършител — поправи я Хари. — Убиец.

— Убиец, де — прозина се Беате.

— Разбрахте ли откъде е дошъл диамантът?

— Работим по въпроса. Според бижутерите, с които разговаряхме, червените диаманти не са рядкост, но не се търсят в Норвегия. Съмняват се, че този е пласиран от норвежки бижутер. Ако е внесен от чужбина, това, разбира се, увеличава шансовете престъпникът да е чужденец.

— Мм.

— Какво има, Хари?

Хари се изкашля силно.

— Просто се старая да съм в течение.

— Последно те чух да казваш, че не работиш по случая.

— Така е.

— Тогава какво искаш?

— Ами… събудих се, защото сънувах кошмар.

— Да дойда да те завия ли искаш?

— Не.

Нова пауза.

— Сънувах Камила Луен. И намерения от вас диамант.

— Сериозно?

— Да. Струва ми се, че има нещо.

— Какво по-точно?

— Не съм напълно сигурен. Но знаеше ли например че в стари времена хората имали навика да слагат монети върху очите на мъртвеца, преди да го погребат?

— Не.

— Така плащали на лодкаря, който щял да пренесе душата му до царството на мъртвите. Ако душата му не преминела на отсрещния бряг, нямало да намери покой. Замисли се върху това.

— Благодаря ти за вдъхновението, но не вярвам в призраци, Хари.

Той не й отговори.

— Нещо друго?

— Само едно въпросче. Знаеш ли дали и началникът на криминалната полиция излиза в отпуск тази седмица?

— Да, със сигурност.

— А дали случайно знаеш… кога се връща?

— След три седмици. Ами ти?

— Какво за мен?

Беате чу щракването на запалка. Тя въздъхна:

— Кога се връщаш на работа?

Тя чу как Хари вдиша, задържа въздуха и бавно издиша, преди да отговори:

— Нали каза, че уж не вярваш в призраци.

 

 

Горе-долу по времето, когато Беате затвори, Бярне Мьолер се събуди в леглото с болки в стомаха. Остана да лежи и се въртя неспокойно до шест, тогава се предаде и стана. Изяде бавно закуската си. Не пи кафе и веднага се почувства по-добре. А когато пристигна в Главното полицейско управление малко след осем, за негово учудване болките напълно отшумяха. Качи се с асансьора до кабинета си и отпразнува подобрението, като опъна крака върху бюрото, отпи първата глътка шварцкафе и се зае с вестниците.

В „Дагбладе“ имаше снимка на Камила Луен на първа страница под надслов „Таен любовник?“. Същата снимка красеше и лицето на „Ве Ге“, но с друго заглавие: „Пророк видя ревност“. Единствено резюмето на „Афтенпостен“, изглежда, се интересуваше от фактическото състояние на нещата.

Мьолер поклати глава, погледна часовника и набра номера на Том Валер, който тъкмо бе приключил сутрешната оперативка с разследващата група.

— Все още нямаме развитие — съобщи Валер. — Обикаляхме от врата на врата в района и разговаряхме с всички работещи в магазините наоколо. Проверихме таксита, били в района във въпросния момент, разпитахме информатори и прегледахме алибита на стари познайници с опетнени досиета. Никой не се вписва в представата за търсения убиец, така да се каже. И, ако съм откровен, не мисля, че мъжът в този случай е стар познайник. Няма следи от сексуално посегателство. Парите и ценностите са непокътнати. И не се забелязват никакви характерни черти, които да ни напомнят за нещо вече видяно. Този пръст и диаманта, например…

Мьолер усети как червата му изкъркориха. Надяваше се да е от глад.

— Значи нямаш добри новини?

— От един полицейски участък ни изпратиха подкрепление от трима души и сега ставаме десет човека, работещи по дознанието. А криминалистите от КРИПОС помагат на Беате да прегледа откритото в апартамента. Като се има предвид отпуските, разполагаме с доста солиден състав. Добре ли ти звучи?

— Благодаря ти, Валер, да се надяваме, че така ще бъде и занапред. Имам предвид със състава.

Мьолер затвори и обърна глава, за да хвърли поглед през прозореца, преди да се върне към вестниците. Но вместо това остана в тази неудобна поза, с извит врат и поглед, вперен в поляната пред Главното управление. Защото забеляза фигура, устремила се нагоре по улицата. Въпросният човек не се движеше бързо, но все пак създаваше впечатление, че върви право напред и дестинацията му нямаше как да се сбърка: Главното управление.

Мьолер стана, излезе в коридора и извика на Йени веднага да донесе още една чаша и допълнително кафе. После пак влезе, седна и бързо извади няколко стари документа от едно чекмедже.

След три минути на вратата се почука.

— Влез! — извика Мьолер, без да вдига поглед от бумагите, които представляваха донесение от дванадесет страници: собственик на домашни любимци обвиняваше една ветеринарна клиника в поставяне на погрешна диагноза, довела до смъртта на двете му кучета порода чао чао.

Вратата се отвори и Мьолер даде знак с ръка в стил „влизай, де, влизай“, докато погледът му обхождаше страница с описание как са израснали кучетата, какви награди от изложби имат и с каква феноменална интелигентност били благословени.

— Виж ти — възкликна Мьолер, най-после вдигайки очи. — Мислех, че сме те изритали.

— Мм. Заповедта за уволнението ми все още стои неподписана върху бюрото на началника на криминалната полиция и не се очаква промяна през следващите поне три седмици, затова е нужно поне да се вясвам на работа през това време. Или не, шефе?

Хари си наля кафе от каната на Йени и отнесе чашата покрай бюрото на Мьолер до прозореца:

— Но това не значи, че работя по случая Камила Луен.

Бярне Мьолер изгледа Хари. Многократно бе ставал свидетел как един ден Хари може да бъде полумъртво привидение, а на следващия да се носи наоколо като червеноок Лазар. Но всеки път промяната го изумяваше с еднаква сила.

— Лъжеш се, ако си мислиш, че уволнението ти е блъф, Хари. Сега обаче няма да има предупредителен изстрел, това е сигурно. При всяко твое нарушение на правилника съм се грижил да се смилят над теб. И този път няма да избягам от отговорност.

Бярне Мьолер търсеше сянка на молба в очите на Хари. Не намери нищо подобно. За щастие.

— Така стоят нещата, Хари. Всичко свърши.

Хари не му отговори.

— Докато не съм забравил: разрешителното ти за носене на оръжие незабавно се изземва. Стандартна процедура. Ще се наложи още днес да слезеш в оръжейната и да предадеш железарията си.

Хари кимна. Началникът го изгледа. Дали му се стори, че е виждал нещо подобно: засрамено момче, на което са зашлевили неочаквано плесница? Мьолер сложи ръка върху най-долния илик на ризата си. Не беше лесно да проумее що за човек е Хари.

— Щом смяташ, че последните седмици ще ти бъдат от полза, нямам нищо против да идваш на работа. Не си отстранен и сме задължени да ти изплатим заплатата за този месец. А и знаем каква е алтернативата, ако си стоиш вкъщи.

— Добре — беззвучно произнесе Хари и се размърда. — Тогава ще ида да проверя дали кабинетът все още съществува. Само ме повикай, ако ти е нужна помощ, шефе.

Бярне Мьолер се усмихна снизходително:

— Е, оценявам предложението, Хари.

— Например за случая с тези кучета чао чао — поясни Хари и тихо затвори вратата на излизане.

Хари застана на прага, загледан в кабинета, предназначен за двама души. Полицай Халвуршен беше разтребил бюрото си, преди да излезе в отпуск. На стената над шкафа с документацията висеше снимката на Елен Йелтен от времето, когато тя заемаше мястото на Халвуршен. Карта на Осло покриваше почти изцяло другата стена. Топлийки, чертички и данни за часа показваха нагледно местата, където са се намирали Елен, Свере Улсен и Рой Квинсвик в нощта на убийството. Хари се приближи до стената и застана пред картата. После с рязко движение я дръпна и я натъпка в едното от чекмеджетата. Извади плоска сребърна бутилка от джоба на якето си, отпи бързо и долепи чело о хладната повърхност на метала.

Хари работеше в този кабинет повече от десет години: стая 605, най-малкото помещение в червената зона на шестия етаж. Дори когато им хрумна странната идея да го повишат в старши инспектор, той настоя да си остане тук. Стая 605 нямаше прозорци, но оттук той наблюдаваше света. На тези десет квадратни метра той се научи на занаята си, отпразнува победите и понесе пораженията, придоби и малкото си знания за човешката душа. Опита се да се сети с какво се е занимавал през последните десет години. Все нещо трябва да е постигнал в личен план. Та нали човек се труди не повече от осем до десет часа на денонощие. Във всички случаи не повече от дванадесет. Включително уикендите.

Хари се отпусна върху разнебитения си стол, а сплъстената перушина изписка радостно. Можеше спокойно да си поседи тук още няколко седмици.

 

 

По принцип в 17:25 Бярне Мьолер беше вкъщи при жена си и децата. Но понеже те заминаха при баба си, реши да се възползва от дните на ваканционно спокойствие и да се заеме със занемарената документация. Убийството на булевард „Юлевол“ отчасти осуети намеренията му, но той беше твърдо решен да навакса изгубеното.

Когато му се обадиха от Оперативната дежурна част, Мьолер ги посъветва с леко раздразнение да се обърнат към дежурните полицаи от криминална полиция: Отделът за борба с насилието няма да поеме издирването на изчезнали лица.

— Извинявай, Мьолер. Дежурните са заети с пламнала тревна площ в Глефсен. Подалият сигнала е убеден, че изчезналото лице е станало жертва на престъпно деяние.

— При мен всички, които не са си тръгнали, работят по убийството на булевард „Юлевол“. Значи…

Внезапно Мьолер млъкна.

— Или пък не, изчакай малко да проверя…