Ю Несбьо
Пентаграма (20)

Двадесета глава
Сряда. Строителите на катедрали

Хари и Олег срещнаха Ракел, когато тя излизаше от парка „Фрогнер“. Тя изтича към Олег и го прегърна, а към Хари отправи гневен поглед.

— Какви всъщност ги вършиш? — прошепна тя.

Хари стоеше с отпуснати ръце и премести тежестта на другия си крак. Знаеше, че може да й отговори. Например да каже как в момента се опитва да спасява човешки животи в този град. Но и това щеше да е лъжа. Истината беше, че той гледаше своите занимания и се налагаше хората около него да плащат цената. Винаги е било така. Така и ще остане и ако успееше да спаси нечий живот, то можеше да се сметне за бонус.

— Съжалявам — каза той вместо да обяснява. Поне това беше истина.

— Бяхме на мястото, където е бил серийният убиец — съобщи въодушевено Олег, но се сепна, забелязвайки невярващия поглед на майка си.

— Тоест… — поде Хари.

— Недей — прекъсна го Ракел. — Дори не се опитвай.

Хари вдигна рамене и се усмихна тъжно на Олег.

— Нека поне ви закарам до вкъщи.

Предварително знаеше какъв ще бъде отговорът. Изпрати ги с поглед. Ракел вървеше с твърди бързи крачки. Олег се обърна и му махна. Хари му отговори.

Слънцето пулсираше зад клепачите му.

 

 

Столовата се намираше на последния етаж на сградата на Главното полицейско управление. Хари постоя вътре и се огледа. Нямаше жива душа, с изключение на човек, седнал гърбом към него на една от масите. От парка „Фрогнер“ Хари пое напрано към работното си място. Минавайки по пустите коридори на шестия етаж, установи, че кабинетът на Том Валер е празен, но осветлението е включено.

Хари се приближи до плота, където бе спусната стоманена щора. По телевизора, закачен горе в ъгъла, даваха тегленето на печелившите числа от тотото. Хари проследи с поглед как топчето се търкулна по улея. Звукът беше намален, но той чу, че женският глас обяви изтегленото число: пет. Някой извади късмет. Столът до масата изскърца.

— Здрасти, Хари, затворено е.

Беше Том.

— Знам — отвърна Хари.

Хари се сети за въпроса, зададен му от Ракел. Какви ги върши всъщност?

— Исках само да си дръпна една.

Хари кимна към вратата на терасата на покрива, която на практика служеше като целогодишна пушалня.

От терасата се откриваше превъзходна гледка, но въздухът си оставаше все така горещ и неподвижен като по улиците долу. Лъчите на следобедното слънце падаха косо над града и пристанището в залива Бьор, което беше магистрала, паркинг за контейнери и убежище на наркомани, но скоро там щяха да изникнат опера, хотели и апартаменти на милионери. Богаташите бяха на път да завладеят целия град. Хари си помисли за сома в африканските реки: едрата, черна риба няма достатъчно акъл да избяга към по-дълбоки води при идването на сухия сезон и накрая я улавят в някое от бавно пресъхващите тинести езерца. Строителните работи тук кипяха; крановете се открояваха на следобедното слънце като силуети на жирафи.

— Всичко ще се нареди перфектно.

Той дори не чу кога Том е излязъл при него.

— Ще видим.

Хари дръпна от цигарата си. Не беше сигурен на какво точно отговаря.

— Ще ти хареса — продължи Валер. — Само трябва да посвикнеш.

Хари видя пред очите си сомовете след изчезването на последната вода. Лежаха в тинята, удряха с опашки, отваряха широко уста и се мъчеха да свикнат да дишат въздух.

— Но ми е нужен отговор, Хари. Нужно ми е да знам дали си вътре, или не.

Да се удавиш на въздух. Смъртта на сома сигурно е по-малко мъчителна от другите начини да умреш. Да се удавиш вероятно е сравнително приятно.

— Беате се обади — подхвърли Хари. — Проверила е отпечатъците от магазина за телевизори.

— Виж ти.

— Само частични отпечатъци. А собственикът не помни нищо.

— Жалко. Според Ауне в Швеция постигат добри резултати с хипноза върху свидетели със слаба памет. Дали не е редно да опитаме.

— Разбира се.

— Следобед получихме и интересни сведения от съдебномедицинския отдел за Камила Луен.

— Мм?

— Оказва се, че била бременна. Във втория месец. Но никой от обкръжението не знае кой би могъл да е бащата. Едва ли има нещо общо с убийството, информацията обаче е интересна.

— Мм.

Настъпи мълчание. Валер отиде до перилата и се наведе над ръба.

— Знам, че не ме харесваш, Хари. И не те моля изведнъж да си промениш мнението.

Направи пауза.

— Но ако ще работим заедно, трябва поне да започнем отнякъде. Например да си поговорим откровено.

— Откровено?

— Да. Страшно ли ти звучи?

— Малко.

Том Валер се усмихна.

— Съгласен съм. Но ако искаш, ти започни пръв. Питай ме нещо, което те интересува да знаеш за мен.

— Да знам?

— Да. Каквото и да е.

— Ти ли застр… — Хари не довърши думата. После продължи: — Добре. Интересно ми е какво те поддържа жив.

— Какво имаш предвид?

— Кое те мотивира да станеш сутрин и да си вършиш работата? Каква е целта и защо?

— Разбирам.

Том се замисли. Мисли дълго. После посочи към товароподемните кранове.

— Виждаш ли ги? Един от прапрадядовците ми емигрирал от Шотландия с шест съдърландски овце и писмо от еснафското сдружение на зидарите в Абърдийн. Овцете и препоръката му осигурили достъп до зидарското сдружение тук, в Осло. Той е участвал в изграждането на къщите по поречието на Акершелва и на изток по железопътната линия. По-късно синовете му поели занаята. После техните синове. И така чак до баща ми. Прадядо ми приел норвежко фамилно име, но когато се преместили на западния бряг, баща ми отново върнал старото. Валер. Вал. Стена. В решението му имало доза горделивост, но бил и на мнение, че Андершен не е име на бъдещ съдия.

Хари погледна Валер. Опита се да види белега на бузата му.

— Значи си щял да ставаш съдия?

— Такъв беше планът, когато започнах да следвам право. И сигурно щях да тръгна по този път, ако една случка не промени нещата.

— Каква?

Валер вдигна рамене.

— Баща ми загина при трудова злополука. Усещането е странно, но когато баща ти умре, внезапно откриваш, че си вземал решения повече заради него, отколкото заради себе си. И изведнъж ми просветна: та аз нямах нищо общо с останалите студенти по право. Сигурно съм бил наивен идеалист. Мислел съм, че смисълът е да развееш знамето на справедливостта и с твоя помощ да възтържествува модерната правова държава, но разбрах как за повечето хора е важно да се сдобият с титла и добре платена работа, за да впечатлят съседското момиче от квартала. Самият ти нали също си следвал право…

Хари кимна.

— Изглежда е заложено генетично — предположи Валер. — Поне аз винаги съм обичал да строя. Големи неща. Още от малък правех огромни замъци с кубчета от лего, много по-високи от на другите деца. А в юридическия факултет открих, че съм устроен по по-различен начин от онези нищожни хора с дребни помисли. Два месеца след погребението на баща ми кандидатствах в Полицейската академия.

— Мм. И си завършил с най-висок успех, ако се вярва на слуховете.

— Втори по успех.

— А успя ли да си построиш замък в Главното управление?

— Не ми позволиха. Никой не получава такова разрешение, Хари. Като дете вземах кубчета от другите деца, за да направя моите сгради достатъчно големи. Въпросът е какво искаш. Дали малки, пестеливо построени къщи за хора с живот, подчинен на дребни сметки, или опери и катедрали, грандиозни постройки, нещо, което да се издига над теб, което да се стремиш да достигнеш.

Валер поглади стоманения парапет с ръка.

— Да строиш катедрали е призвание, Хари. В Италия обявявали за мъченици зидарите, загинали по време на строежа на църква. Строителите на катедрали са се трудели за човечеството, но в историята няма и една катедрала, която да не е иззидана с човешки кости и кръв. Това са думи на дядо ми. И винаги ще си остане така. Кръвта на семейството ми е използвана за спойка в няколко сгради, които виждаш оттук. Просто искам да въздам повече справедливост. За всички. И да използвам необходимите строителни материали.

Хари изучаваше пепелта от цигарата си.

— И аз съм предвиден като строителен материал?

Валер се усмихна.

— Може и така да се каже. Но отговорът е да. Ако пожелаеш. Имам и други варианти…

Не довърши изречението, но Хари се досещаше за продължението:

— Ти обаче нямаш…

Хари дръпна продължително от цигарата и тихо попита:

— Ами ако се съглася да се кача на борда?

Валер повдигна вежда и изгледа продължително Хари, преди да отговори:

— За начало ще ти възложим задача, която ще изпълниш сам и без да задаваш въпроси. Всички преди теб са минали по същия път. Като доказателство за лоялността им.

— И задачата е…?

— Ще разбереш, като му дойде времето. Но е свързана с изгарянето на мостове към предишния ти живот.

— Налага ли се да погазвам норвежкия закон?

— Вероятно.

— Аха — кимна Хари. — За да разполагате с нещо срещу мен и да не се изкуша да ви разоблича.

— Аз бих се изразил по друг начин, но схвана основния замисъл.

— За какво става дума? За контрабанда ли?

— В момента не мога да ти отговоря.

— Откъде си сигурен, че не съм доносник на Полицейската служба за сигурност или на Службата за разследване на полицаи?

Валер се наведе над перилата и посочи надолу.

— Виждаш ли я, Хари?

Хари се приближи до ръба и погледна надолу към парка. По зелената трева все още имаше хора, препичащи се на последните слънчеви лъчи.

— Жената в жълтия бански — уточни Валер. — Хубав цвят за бански, нали?

Нещо в стомаха на Хари се усука и той рязко се изправи.

— Не сме глупаци — поясни Валер, без да вдига очи от ливадата. — Следим живота на онези, които искаме да включим в отбора. Тя се справя добре, Хари, умна и самостоятелна е, доколкото разбирам. Но, естествено, иска каквото искат всички жени в нейното положение: мъж, способен да я обезпечи. Въпрос на чиста биология. А ти нямаш много време. Жени като нея не остават дълго без партньор.

Хари изпусна цигарата си през парапета. Тя полетя надолу с искряща опашка.

— Вчера предупредиха за опасност от горски пожари из цяла Източна Норвегия — съобщи Валер.

Хари не отговори. Само потрепери от ужас, когато усети ръката на Валер върху рамото си.

— Строго погледнато, срокът изтече, Хари. Но за да ти покажа колко сме благосклонни, ще ти дам още два дена. Не получа ли дотогава отговор, оттеглям предложението.

Хари се мъчеше да преглътне и да отрони една-едничка дума, но езикът отказваше да му се подчини, а слюнчените жлези бяха като пресушени речни корита в Африка.

Накрая все пак успя:

— Благодаря.

 

 

Беате Льон харесваше работата си. Обичаше рутинните процедури, сигурността. Знаеше колко е способна и че колегите й от Отдела по експертно-криминална дейност също оценяват качествата й. И понеже в живота смяташе за важно единствено работата си, имаше мотивация да става сутрин. Всичко друго й се струваше пълнеж. Живееше при майка си в квартал Опсал, където изцяло разполагаше с горния етаж. Двете се разбираха чудесно. Докато баща й беше жив, тя беше момичето на татко и навярно затова започна работа в полицията като него. Нямаше хоби. С Халвуршен, полицаят, който работеше в един кабинет с Хари, постепенно се превърнаха в нещо като двойка, но тя се колебаеше дали от връзката им ще излезе нещо. Беше чела в „Нея“, че човек винаги изпитва подобни съмнения. Но било за предпочитане въпреки тях да рискуваш. Беате Льон не обичаше да поема рискове. Или да се съмнява. Точно затова работата й допадаше толкова много.

Като девойка се изчервяваше само като си представеше, че някой мисли за нея. През по-голямата част от времето си търсеше начини как да се скрие. Все още се изчервяваше, но вече бе открила удобни убежища. Зад олющените червени стени на Отдела часове наред изучаваше пръстови отпечатъци, балистични доклади, видеозаписи, сравнения на гласове, ДНК анализи или текстилни влакна, отпечатъци от крака, кръв: безброй веществени доказателства, чрез които при пълна тишина и спокойствие могат да се разрешат големи, сложни, сензационни случаи. Освен това установи, че при тази работа не е толкова страшно да станеш обект на внимание. Достатъчно е само да говори високо и ясно и да успее да овладее паническия страх от изчервяване, от загуба на образа и дрехите си, от срам да се разголи пред всички, причината за който не проумяваше. Кабинетът й на улица „Шолберг“ се превърна в нейната крепост, а униформата и упражняването на професията — в интелектуално снаряжение.

Половин час след полунощ телефонът на бюрото я откъсна от четенето на лабораторния доклад за пръста на Лисбет Барли. Сърцето й започна да препуска изплашено, когато на дисплея се изписа повикване от „непознат номер“. Това би могло да означава, че е той.

— Да, моля.

Наистина беше той. Думите заудряха като порой:

— Защо не ми се обади за отпечатъците?

Тя притаи дъх за секунда и после отговори:

— Хари обеща да те осведоми.

— Благодаря, направи го. Следващия път ще звъннеш първо на мен. Разбра ли?

Беате преглътна, не знаеше дали от гняв, или от страх.

— Добре.

— Какво друго си казала на него, а на мен не?

— Нищо. Освен дето разбрах какви са резултатите от експертизата на веществото под нокътя на пръста, който получихме по пощата.

— На Лисбет Барли? И какво е?

— Екскременти.

— Какво?

— Лайна.

— О, мерси, знам какво значи. Някаква представа откъде са?

— Ами… да.

— Корекция. От кого са.

— Не съм сигурна, но мога да отгатна.

— Ще бъдеш ли така добра…

— Тези екскременти съдържат кръв, вероятно от хемороиди. В случая кръвната група е Б. Има я у само седем процента от населението. Вили Барли е регистриран като кръводарител. Кръвната му…

— Ясно. И какъв извод си правиш?

— Не знам — бързо отвърна Беате.

— Но знаеш, че анусът е ерогенна зона, нали, Беате? Както при жените, така и при мъжете? Или вече си забравила?

Беате стисна очи. Само дано не й припомни. Не и сега. Мина много време, тя започна да забравя, да изличава спомена. Но чуваше гласа му, суров и гладък като змийска кожа:

— Много усърдно си придаваш вид на изключително порядъчно момиче, Беате. Харесва ми. Изкефих се, дето се престори, че не ти се ще.

Ти, аз — никой — не знае нищо, помисли си тя.

— И Халвуршен ли го бива?

— Трябва да затварям — отсече Беате.

Смехът му пращеше в ухото й. И тя осъзна нещо: няма къде да се скриеш, могат да те намерят навсякъде, точно както убиха трите момичета там, където са се чувствали в най-голяма безопасност. Защото крепостта не съществува. Нито тя, нито снаряжението.

 

 

Йойстайн седеше в таксито на една стоянка и слушаше касетата на „Ролинг Стоунс“, когато телефонът звънна.

— Такси…

— Здрасти, Йойстайн. Обажда се Хари. Има ли други хора в колата?

— Само Мик и Кийт.

— Какво?

— Най-добрата банда на света.

— Йойстайн…

— Мдам?

— „Стоунс“ не са най-добрата банда на света. Не са дори подгласниците й. Точно обратното: те са най-превъзнасяната група. Нито Мик, нито Кийт са написали „Wild Horses“^[1]. Написал го е Грам Парсън.

— Това е лъжа и ти го знаеш! Затварям…

— Ало? Йойстайн?

— Кажи ми нещо хубаво. Бързо.

— „Under Му Thumb“^[2] е много добро парче. И „Exile On Main Street“^[3] си има своите силни страни.

— Чудесно. Какво искаш?

— Имам нужда от помощ.

— Три часа през нощта е. Не е ли редно да спиш в момента?

— Не мога — отвърна Хари. — Побърквам се от ужас само като затворя очи.

— Същия кошмар ли?

— Повторение по желание на ада.

— Онзи случай в асансьора?

— Всеки път знам какво ще се случи и съм все така изплашен. За колко време ще дойдеш?

— Това не ми допада, Хари.

— За колко?

— Дай ми шест минути — въздъхна Йойстайн.

Хари стоеше на вратата по дънки, когато Йойстайн се появи на стълбите.

Седнаха във всекидневната, без да запалят осветлението.

— Намира ли ти се една биричка? — попита Йойстайн, свали черната шапка с надпис „Playstation“ и приглади назад кичур рядка потна коса.

Хари поклати глава.

— Ами добре тогава — Йойстайн сложи върху масата черна цилиндрична кутийка от лента за фотоапарат.

— Това е за моя сметка, „Флунипам“. Гарантирана загуба на съзнание. Едно хапче е повече от достатъчно.

Хари изгледа продължително кутийката.

— Не затова те помолих да дойдеш, Йойстайн.

— Така ли?

— Да. Трябва да знам как се разбиват шифри. Какъв е подходът?

— Искаш да кажеш да ги хакнеш ли? — изумено го погледна Йойстайн. — Парола ли ще разбиваш?

— Нещо такова. Прочете ли във вестника за серийния убиец? Имам чувството, че ни дава шифровани съобщения.

Хари запали лампата.

— Виж.

Йойстайн разгледа листа, поставен от Хари на масата.

— Звезда?

— Пентаграма. Оставил е този знак на две от местопрестъпленията. Веднъж го е издълбал върху табла на леглото, втория път го е нарисувал върху прашен телевизионен екран в магазин точно срещу мястото на убийството.

Йойстайн погледна звездата и кимна.

— И очакваш да ти кажа какво означава?

— Не — Хари подпря глава на ръцете си, — но се надявам да ми обясниш някои неща за принципите на разшифроване.

— Аз съм разбивал математически кодове, Хари. Междучовешките шифри притежават друга семантика. Например, все още не съм успял да разгадая какво казват всъщност жените.

— Представи си, че тук има и от двете неща. И обикновена логика, и подтекст.

— Добре, тогава говорим за криптография. Скрито писание. И за да го разчетеш, се изисква и логическо, и така нареченото аналогично мислене. Последното означава, че използваш подсъзнанието и интуицията си, тоест онова, което не знаеш, че вече си разбрал. И се налага да комбинираш линеарно мислене и разпознаване на матрици. Чувал ли си за Алън Тюринг?

— Не.

— Англичанин. Разбивал немски шифри по време на войната. Казано по-просто, той спечелил Втората световна. Според него, за да разгадаеш кода, първо трябва да знаеш в кое измерение оперира противникът ти.

— А това означава…?

— Нека го кажем така: нивото, намиращо се над буквите и цифрите. Над езика. Отговорите, които не обясняват как, а защо. Разбираш ли?

— Не, но ми обясни как се прави.

— Това не го знае никой. Сродно е с религиозното пророчество и се смята по-скоро за дарба.

— Нека предположим, че знам защо. Какво става после?

— Можеш да поемеш по дългия път. Да комбинираш вариантите, докато умреш.

— Не аз умирам. Имам време само за прекия път.

— За него знам само един метод.

— Какъв?

— Транс.

— Разбира се. Транс.

— Не те будалкам. Взираш се продължително в информацията, докато престанеш да мислиш съзнателно. Все едно натоварваш мускул до степен той да се схване и да започне да действа самостоятелно. Виждал ли си катерач да тактува в ритъма на джаза, когато е в капана на планината? Не, естествено, но така стоят нещата. През осемдесет и осма влязох във вътрешнофирмената система на „Данске Банк“ за четири нощи с малка замръзнала капка ЛСД. Успее ли подсъзнанието ти да разбие шифъра, решението ще стигне до теб. Ако ли не…

— Какво?

— Шифърът ще те разбие — засмя се Йойстайн. — Психиатричните отделения са пълни с такива като мен.

— Мм. Транс?

— Транс. Интуиция. А понякога и щипка фармацевтична помощ…

Хари сграбчи черната кутийка и я вдигна пред очите си.

— Знаеш ли, Йойстайн…

— Какво?

Хвърли кутийката над масата и Йойстайн я хвана.

— Излъгах за „Under Му Thumb“.

Йойстайн остави кутийката на ръба на масата и завърза връзките на чифт необичайно протрити маратонки „Пума“ отпреди ретро вълната.

— Знам. Виждаш ли се с Ракел?

Хари поклати глава.

— Това те мъчи, нали?

— Вероятно да — призна Хари. — Получих предложение за работа, което не знам дали ще мога да откажа.

— Значи със сигурност не е офертата да караш такси за моя работодател, за която ти говорих.

Хари се усмихна.

— Sorry, не съм човекът, когото да помолиш за съвет при избора на професия — изправи се Йойстайн. — Оставям тук кутийката. Постъпи, както намериш за добре.