Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Случаите на инспектор Хари Хуле (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Marekors, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 34 гласа)

Информация

Сканиране
dune (2015)
Разпознаване и корекция
egesihora (2016)

Издание:

Автор: Ю Несбьо

Заглавие: Пентаграма

Преводач: Ева Кънева

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: Норвежки

Издател: ИК „Емас“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Тип: роман

Националност: норвежка

Художник: Борис Драголов

ISBN: 978-954-357-220-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1913

История

  1. — Добавяне

Четвърта глава
Петък. Статистика

Жилищната сграда наистина си имаше мансарди: две. Вратата към едната зееше отворена, но оранжева полицейска лента, опъната непосредствено пред нея, препятстваше достъпа към помещението. Хари наведе сто деветдесет и два сантиметровото си тяло и залитна, когато се изправи от другата страна. Стоеше насред хол с дъбов паркет, скосен таван и прозорци на тавана. Беше горещо като в сауна. Апартаментът беше малък и оскъдно обзаведен, точно като неговия, но с това свършваха всички прилики. Тук имаше последен модел диван от „Къщата на Хилмер“, холна масичка от „Р. У. М.“ и малък петнадесетинчов телевизор „Филипс“ в ледено синя, прозрачна пластмаса, както и стереоуредба. Хари погледна през отворените врати към кухнята и спалнята. Цареше необичайна тишина. До вратата на кухнята стоеше униформен полицай със скръстени ръце и се люлееше на пети, докато се потеше и изучаваше Хари с повдигнати вежди. Поклати глава с крива усмивка, когато Хари посегна към личната карта.

Всички познават маймуната, помисли си Хари. Маймуната не познава никого. Прокара ръка по лицето си:

— Къде е оперативната група?

— В банята — отвърна полицаят и посочи. — Льон и Вебер.

— Вебер? Да не са почнали да викат и пенсионери?

— Всеобщ отпуск — вдигна рамене полицаят.

Хари се огледа.

— Добре, но се погрижи да отцепиш стълбището и външната врата. Хората си ходят свободно напред-назад.

— Ама…

— Слушай. То е част от местопрестъплението. Ясно?

— Разбирам — започна полицаят със стържещ глас и Хари осъзна, че с две изречения се е сдобил с нов враг сред колегите си. А опашката беше дълга.

— Но на мен ми дадоха категорична заповед… — продължи полицаят.

— … да внимаваш кой минава оттук — обади се глас от вътрешността на спалнята.

Том Валер се показа на вратата.

Въпреки тъмния костюм, под гъстата тъмна коса над челото му не се виждаше и капчица пот. Том Валер беше хубав мъж. Може би не точно привлекателен, а в смисъл че имаше правилни, симетрични черти. Без да е висок колкото Хари, мнозина от колегите им биха ги обявили за еднакви на ръст. Вероятно заради изправената стойка на Том Валер или заради лъхащата от него непринудена самоувереност. Тя не само подтикваше повечето хора около Валер да се прехласнат по него, но и да почувстват как спокойствието му им се предава, как се отпускат и намират естественото си място. Впечатлението за красота навярно се дължеше на внушителната му физика: нито един костюм не бе в състояние да скрие пет почивки в седмицата, прекарани във вдигане на тежести и карате.

— И той ще продължи да пази — каза Валер. — Току-що изпратих един пич с асансьора да отцепи каквото е нужно. Всичко е под контрол, Хуле.

Последното, изречено с подчертано неутрална интонация, позволяваше на човек да избира дали да схване изречението като констатация, или като въпрос. Хари се изкашля.

— Къде е тя?

— Вътре.

Отстъпвайки настрана, за да пропусне Хари да мине край него, Валер изобрази угрижена физиономия:

— Ударил ли си се, Хуле?

Спалнята беше обикновена, но обзаведена с вкус и романтика. Оправеното единично легло, все пак достатъчно широко за двама, се опираше откъм краката на подпора с гравюра, наподобяваща сърце над триъгълник. Вероятно личен знак на някой любовник, помисли си Хари. На стената над леглото висяха окачени три рамкирани снимки на голи мъже. По еротичната скала мястото им беше някъде между лекото порно и халтурата. Нямаше лични снимки или предмети, доколкото можеше да види.

Банята се намираше в спалнята. Имаше място точно за мивка, тоалетна, душ без завеска и тялото на Камила Луен. Тя лежеше на покрития с плочки под с лице, обърнато към вратата, но погледът й бе насочен нагоре към душа, сякаш чакаше още вода.

Беше гола под белия, подгизнал халат; сега разтворен, той покриваше отточния канал. Беате стоеше до вратата и правеше снимки.

— Някой провери ли откога е мъртва?

— Съдебният патолог пътува за насам — отвърна Беате. — Но не е настъпило rigor mortis[1] и не е изстинала съвсем. По мое предположение е мъртва най-много от няколко часа.

— Нали казаха, че душът бил пуснат, когато съседът и портиерът я намерили?

— Да, и?

— Възможно е горещата вода да е поддържала висока телесната й температура и така да е отложила вкочаняването на трупа.

Хари си погледна часовника. Шест и четвърт.

— Да кажем, че е починала около пет часа — чу се гласът на Валер.

— Защо? — попита Хари, без да се обръща.

— Никакви следи не сочат трупът да е местен. Следователно можем да тръгнем от предположението, че е била убита, докато се е къпела. Както виждаш, тялото и халатът запушват канала. Затова се е стигнало до наводнение. Домоуправителят е спрял душа и твърди, че е разпръсквал максимална струя. Проверих налягането на водата. Доста добро за мансарда. В толкова маломерна баня едва ли е отнело много време водата да потече над прага и да наводни спалнята. Не след дълго е намерила път и към съседите отдолу. Жената на долния етаж казва, че точно в пет без двадесет са забелязали теча.

— Значи само преди час — установи Хари. — А вие сте тук от тридесет минути. Май всички тук са реагирали необичайно бързо на събитията.

— Е, не точно всички — възрази Валер.

Хари не отговори.

— Имам предвид съдебния патолог — усмихна се Валер. — Вече трябваше да е пристигнал.

Беате приключи със снимките. Двамата с Хари се спогледаха.

Валер докосна ръката й.

— Обади се, ако има нещо. Слизам на третия етаж да поговоря с домоуправителя.

— Добре.

Хари изчака Валер да излезе от стаята.

— Мога ли да…? — попита той.

Беате кимна и се отдръпна.

Подметките на Хари жвакаха по мокрия под. Парата се беше втечнила по всички повърхности в помещението и течеше надолу на струи. Огледалото сякаш плачеше. Хари се наведе, но се наложи да се подпре на стената, за да не изгуби равновесие. Пое си въздух през носа, ала усети само мирис на сапун. Не долови нито една от миризмите, които знаеше, че се носят из въздуха. Дисосмия, прочете той в книга на Ауне, психолога в Отдела за борба с насилието. Мозъкът чисто и просто отказва да възприеме някои миризми. Според специалистите частичната загуба на обонянието се дължи на емоционална травма. Хари не го осъзнаваше в момента. Беше наясно единствено с факта, че не усеща миризмата на труп.

Камила Луен беше млада, на възраст между двадесет и седем и тридесет. Хубава. Закръглена. С гладка кожа и със слънчев загар, но под него прозираше онази бледност, която така бързо покрива кожата на мъртъвците. Тъмната й коса сигурно изсветляваше, щом изсъхне, а дупчицата на челото й вероятно щеше да се заличи, след като погребалният агент си свърши работата. Иначе той нямаше какво толкова да прави, бе нужно само да скрие с грима малка подутина в дясната очна кухина.

Хари загледа съсредоточено черната овална дупка на челото й. По размер едва ли надминаваше кой знае колко отвора на монета от една крона. Понякога Хари се изненадваше колко малки по размер дупки могат да отнемат човешки живот. Но понякога се случваше полицаите да се заблудят, защото кожата се сраства след влизането на куршума. Според очакванията на Хари в този случай той е бил по-голям от дупката.

— Лоша работа: лежала е във вода — обади се Беате. — Иначе можеше да открием отпечатъци на убиеца, влакна или следи от ДНК върху нея.

— Мм. Челото й все пак не е било намокрено. И явно не е било напръскано и от душа.

— Така ли?

— Около входното отвърстие има почерняла засъхнала кръв. И се е образувал пръстен на почерняване. Дано пък тази малка дупка да ни подскаже веднага някои неща. Дайте ми лупа.

Без да сваля очи от Камила Луен, Хари протегна ръка, усети солидната маса на немския оптичен уред и започна да изучава тъканта около огнестрелната рана.

— Какво виждаш?

Чуваше ниския глас на Беате досами ухото си. Винаги поглъщаше новите знания с нетърпение. Хари знаеше, че не след дълго няма да има на какво повече да я научи.

— Сивият оттенък на пръстена на почерняване на входното отвърстие свидетелства за изстрел от близко разстояние, но не и от упор — обясни той. — Предполагам, че е стреляно от около половин метър.

— Така ли?

— Асиметрията в почерняването на входното отвърстие сочи, че стрелецът е стоял по-високо от нея и се е целил косо надолу.

Хари бавно обърна главата на мъртвата. Челото й още не беше съвсем изстинало.

— Няма изходно отвърстие — заключи той. — Това затвърждава предположението за кос изстрел. Вероятно е стояла на колене пред убиеца.

— Можеш ли да разбереш какво оръжие е използвал?

— Това трябва да го установи патологът съвместно с експерта по балистика — поклати глава Хари. — Но забелязвам, че пръстенът на почерняване изсветлява, което говори за късоцевно стрелково оръжие. Тоест пистолет.

Хари плъзгаше поглед надолу по трупа, опитвайки се да улови всеки детайл, но забеляза как заради частичното опиянение от алкохола подминава подробности, които биха му били от полза. Не, щяха да им бъдат от полза. Случаят не е негов. Когато стигна до ръката, все пак установи, че нещо липсва.

— Доналд Дък — промърмори той и се наведе към осакатената ръка.

Беате го погледна с недоумение.

— Така го изобразяват в комиксите — уточни Хари. — С по четири пръста.

— Не чета комикси.

Показалецът го нямаше. На мястото му стърчаха почернели кожни влакна със съсирена кръв и лъскави сухожилия. Самото място на разреза изглеждаше завидно равно и изпипано. Хари предпазливо докосна с върха на пръста си бялото лъщящо място сред розовата плът. Повърхността на костта беше съвсем гладка и водоравна на допир.

— Клещи — определи той. — Или страшно остър нож. Намериха ли пръста?

— Няма и следа от него.

Хари усети как внезапно му прилоша и затвори очи. Вдиша и издиша няколко пъти. После пак ги отвори. Има много причини да отмъкнеш пръста на жертвата. Не е нужно да се впуска в размисли, които за малко не го завладяха.

— Може да е дължала някому пари — предположи Беате. — Такива „инкасатори“ си падат по клещите.

— Възможно е — измърмори Хари, изправи се и забеляза собствените си бели следи върху плочките, които по-рано взе за розови.

Беате се наведе и направи снимка в близък план на лицето на мъртвата.

— Доста кръв е загубила.

— Защото ръката й е била потопена във водата — обясни Хари. — Водата пречи на кръвта да се съсири.

— Толкова много кръв само от един отрязан пръст?

— Да. Нали знаеш какво значи това?

— Не, но имам усещането, че ще разбера в най-скоро време.

— Означава, че Камила Луен вероятно е изгубила пръста си, докато сърцето й е работело. Тоест, преди да я застрелят.

Лицето на Беате се изкриви в красноречива гримаса.

— Ще сляза долу да поговоря със съседите — обяви Хари.

 

 

— Камила живееше над нас, когато се нанесохме — обясни Вибеке Кнютсен и бързо погледна към приятеля си. — Не сме имали много контакти с нея.

Седяха заедно с Хари в хола на четвъртия етаж, точно под мансардата. Човек, незапознат със ситуацията, би взел Хари за домакина в жилището. Двамата партньори седяха с изправени гърбове на крайчеца на канапето, а Хари се бе отпуснал в едното кресло.

Сториха му се твърде различни един от друг. И двамата наближаваха тридесетте, но Андерш Нюгор беше слаб и жилав като маратонец. Носеше светлосиня, изгладена риза и имаше къса чиновническа подстрижка. Неспокойните му тънки устни и езикът на тялото му издаваха вътрешно напрежение. Независимо от откритото момчешко, почти невинно лице, той имаше аскетично и строго излъчване. По лицето на червенокосата Вибеке Кнютсен се очертаваха дълбоки трапчинки, а плътно прилепналата тениска с леопардова шарка подчертаваше пищната й фигура. Така изглеждат жените, опитали всички удоволствия на живота. Набръчканата кожа над устните свидетелстваше за много изпушени цигари, а мимическите бръчки около очите — за ведър характер.

— С какво се занимаваше? — попита Хари.

Вибеке погледна приятеля си, но той не отговори и тя пак взе думата:

— Доколкото знам, работеше в рекламна агенция. Като дизайнер или нещо подобно.

— Нещо подобно — повтори Хари равнодушно и отбеляза нещо в бележника пред себе си.

Използваше този трик при разпит. Като не ги гледа, се отпускат. А като се преструва на отегчен от думите им, те автоматично започват да се стремят да ангажират вниманието му. Трябваше да стане журналист. Бе останал с впечатлението, че към журналисти, които идват пияни на работа, се проявява по-голямо снизхождение.

— Приятел?

Вибеке поклати отрицателно глава.

— Любовници?

Вибеке се засмя нервно и пак погледна крадешком към партньора си.

— Не ходим да слухтим по хорските врати — сопна се Андерш Нюгор. — Смятате, че го е извършил неин любовник ли?

— Не знам — отвърна Хари.

— Наясно съм, че не знаете.

Хари долови раздразнението в гласа му.

— Но ние, живущите тук, държим да знаем дали става дума за лично отмъщение, или е възможно из квартала да се разхожда откачен убиец.

— Възможно е из квартала ви да броди откачен убиец — отговори Хари, остави химикалката и зачака.

Видя как Вибеке Кнютсен подскочи на канапето, но се съсредоточи върху Андерш Нюгор. Когато хората са изплашени, се ядосват лесно. Учебен материал от първата година в Полицейската академия, чиято цел е да посъветва полицаите да не дразнят излишно стресирани лица. Хари откри, че на него му е по-полезно точно обратното. Да ги вбесява. Афектираните хора често казват неща, без да мислят. Или по-точно неща, които не възнамеряват да кажат.

Андерш Нюгор го погледна безизразно.

— Но по-вероятно е виновникът да е неин приятел — уточни Хари. — Любовник или някой, с когото е имала връзка и е отблъснала.

— Защо? — Андерш Нюгор прегърна Вибеке през раменете.

Изглеждаше комично, защото ръката му беше възкъса, а раменете й — твърде широки.

Хари се протегна назад на стола.

— Статистика. Мога ли да запаля?

— Опитваме се да не допускаме цигарен дим вкъщи — отвърна с тънка усмивчица Андерш Нюгор.

Хари забеляза как Вибеке наведе очи, когато той напъха пакета обратно в джоба на панталона си.

— Какво имате предвид под статистика? — попита мъжът. — Какво ви дава основание да я използвате при единичен случай?

— Е, преди да отговоря на двата ви въпроса, ще ви питам: имате ли някаква представа от статистика, Нюгор? Нормално разпространение, значимост, стандартно отклонение?

— Не, но…

— Чудесно — прекъсна го Хари. — Защото в този случай не е необходимо. Сто години криминална статистика от целия свят ни учат именно на едно просто, основополагащо нещо: извършил го е партньорът й. Или, ако не е имала гадже, този, който е можел да се нарече такъв. Това е отговорът на първия ви въпрос. И на втория.

Андерш Нюгор изпуфтя и разхлаби прегръдката около Вибеке.

— Та това е напълно необосновано твърдение, вие не знаете нищо за Камила Луен.

— Така е — кимна Хари.

— Защо тогава говорите такива неща?

— Защото ме попитахте. А ако сте приключили с въпросите, може ли все пак да продължа с моите?

Нюгор сякаш понечи да каже нещо, но се отказа и се втренчи гневно в масата. Хари може и да грешеше, но му се стори, че забеляза лекичка усмивка между трапчинките на Вибеке.

— Дали Камила Луен е използвала наркотици? — попита Хари.

Главата на Нюгор подскочи.

— Откъде да знаем?

Хари затвори очи и зачака.

— Не — отвърна Вибеке. Гласът й звучеше тихо и нежно. — Не вярвам.

Хари отвори очи и й се усмихна в знак на благодарност. Андерш Нюгор я погледна леко озадачен.

— Вратата й е била отключена, нали?

Андерш Нюгор кимна.

— Не ви ли се стори странно? — попита Хари.

— Не особено. Та тя си беше у дома.

— Мм. На вашата врата има обикновена брава и забелязах, че вие… — кимна към Вибеке — … отключихте, преди да ми отворите.

— Тя си е малко страхлива — обясни Нюгор и я потупа по коляното.

— Осло не е същият както преди — добави Вибеке.

Погледът й за кратко срещна този на Хари.

— Имате право — съгласи се Хари. — И Камила Луен май също го е разбрала. Апартаментът й има двойно заключване и секретна верижка от вътрешната страна. Не ми прилича на жена, която ще влезе под душа при незаключена врата.

Нюгор вдигна рамене:

— Може би въпросният тип е отворил вратата с шперц, докато се е къпела?

— Само по филмите разбиват вратите с шперц — поклати глава Хари.

— Ами ако не е била сама в апартамента? — предположи Вибеке.

— А с кого например?

Хари изчака мълчаливо отговора. Когато разбра, че никой няма да запълни тишината, се изправи:

— Ще ви поканят на разпит. Благодаря ви за разговора.

В преддверието се обърна.

— Кой от двама ви впрочем се обади в полицията?

— Аз — отговори Вибеке. — Позвъних, докато Андерш отиде да доведе домоуправителя.

— Преди да я откриете? Откъде сте знаели…?

— Във водата, която капеше от тавана, имаше кръв.

— Така ли? Как разбрахте?

Андерш Нюгор въздъхна с престорено отегчение и сложи ръка на врата на Вибеке.

— Беше червена, нали?

— Е, има и други червени неща освен кръвта.

— Така е — съгласи се Вибеке. — Не беше заради цвета.

Андерш Нюгор я погледна изненадан. Тя се усмихна, но Хари забеляза как се отдръпна от ръката му.

— С мой приятел готвач държахме малък ресторант. Научих се на някои неща за храната. А и кръвта съдържа белтъчини и ако налееш кръв в тенджера с вода над шестдесет и пет градуса, тя се съсирва и става на бучки. Точно каквото се случва с яйцето във вряща вода. Когато Андерш опита бучките от водата и определи вкуса им като на яйце, разбрах, че е кръв. И че се е случило нещо сериозно.

Устата на Андерш Нюгор се отвори наполовина. И той внезапно побледня под слънчевия загар.

— Да ви е вкусно — измърмори Хари и си тръгна.

Бележки

[1] Rigor mortis (лат.) — вкочаняване на трупа. — Бел.прев.