Ю Несбьо
Пентаграма (18)

Осемнадесета глава
Вторник. Пентаграма

Николай Льоб внимателно натискаше клавишите. Из голата стая се разнасяха слаби, крехки тонове. Пьотр Илич, концерт за пиано и оркестър №1 в си бемол минор. Мнозина пианисти смятаха, че е особен и му липсва елегантност, но според слуха на Николай никога не бе създавана по-хубава музика. Само изпълнението на няколкото такта, които знаеше наизуст, му навяваше носталгия и пръстите му винаги машинално търсеха тези тонове, седнеше ли пред разстроеното пиано в залата за събирания на енорийската сграда в Стария Акер.

Погледна през отворения прозорец. От гробището долитаха птичи песни. Напомняха му за летата в Ленинград и за баща му, който го водеше по старите бойни полета извън градовете, където дядото и всичките чичовци на Николай лежаха в отдавна забравени масови гробове.

— Слушай — казваше баща му, — колко безсмислено красиво пеят.

Николай чу покашляне и се обърна.

На вратата стоеше висок мъж по тениска и дънки. Едната му ръка беше превързана. Николай го взе първо за някой от наркоманите, които от време на време се появяваха тук.

— Мога ли да ви помогна? — извика той.

Суровата акустика в залата придаде на гласа му по-сериозна от намеренията му нотка.

Мъжът прекрачи прага.

— Надявам се да можете — отвърна той. — Дошъл съм да си разчистя сметките.

— Радвам се — кимна Николай. — Но за жалост аз не изповядвам тук. В коридора има списък с часовете. И после трябва да дойдете в параклиса ни на улица „Инкогнито“.

Мъжът беше спрял точно до него. Съдейки по черните кръгове около кървясалите му очи, Николай заключи, че мъжът не е спал от известно време.

— Исках да се разплатя за повредената звезда на вратата.

Едва след няколко секунди Николай разбра какво има предвид мъжът.

— А, да. Аз не се занимавам с това. Освен дето виждам, че звездата е разлепена и обърната на обратно — усмихна се той. — Меко казано, е малко неподходящо за църква.

— Значи не работите тук?

Николай поклати отрицателно глава.

— Само понякога наемаме помещението. Аз принадлежа към енорията на Света равноапостолна княгиня Олга.

Мъжът повдигна едната си вежда.

— Руската православна църква — добави Николай. — Аз съм йеромонах и духовен наставник. Отидете в канцеларията и вижте дали ще намерите кой да ви помогне.

— Мм. Благодаря.

Мъжът не се помести.

— Чайковски, нали? Първи концерт за пиано?

— Точно така — кимна изненадано Николай. Норвежците не можеха да се характеризират като особено култивирани. А този освен това се разхождаше с тениска и приличаше на бездомник.

— Майка ми често ми го свиреше — сподели мъжът. — Казваше, че бил труден.

— Значи имате грижовна майка. Изпълнявала ви е музикални откъси, които според нея са били сложни за вас.

— Да, беше добра жена. Като светица.

Нещо в кривата усмивка на мъжа смущаваше Николай. Физиономията му си противоречеше сама. Открита и неприветлива, дружелюбна и цинична, усмихната и болезнена. Но, както обикновено, сигурно прекаляваше с анализирането.

— Благодаря ви за помощта — кимна мъжът и се запъти към вратата.

— Няма защо.

Николай се обърна към пианото и се съсредоточи. Внимателно натисна клавиш и той потъна меко и безшумно — усети как филцът докосва струната на пианото — и се досети, че не е чул хлопването на вратата. Обърна се и видя мъжа: стоеше с ръка върху дръжката на вратата, приковал поглед в звездата на счупения й прозорец.

— Какво не е наред?

Мъжът вдигна очи.

— Какво имахте предвид, като казахте, че не е редно звездата да виси на обратно?

Николай се изсмя. Смехът му отекна в стените.

— Обърнатата пентаграма, нали?

Мъжът го погледна и по израза на лицето му Николай заключи, че не го е разбрал.

— Пентаграмата е стар религиозен символ. Не само в християнството. Както виждате, тя представлява петолъчна звезда, нарисувана с една-единствена непрекъсната линия, която се пресича няколко пъти, почти като звездата на Давид. Открили са я издълбана по паметни плочи на няколко хиляди години. Но когато е обърната на обратно, с един лъч, сочещ надолу, и два нагоре, се получава нещо съвсем различно: един от главните символи в демонологията.

— Демонология?

Мъжът задаваше въпросите си със спокоен, но настойчив глас. Като човек, свикнал да получава отговори, помисли си Николай.

— Науката за злото. Изразът води началото си от времената, когато хората смятали, че злото е резултат от съществуването на демони.

— Мм. А кога са премахнати демоните?

Николай се завъртя на табуретката, за да застане с лице към него. Дали беше сгрешил в преценката си? Мъжът изглеждаше доста напорист за наркоман или бездомник.

— Полицай съм — обясни мъжът в отговор на мислите му. — Работата ни е да задаваме въпроси.

— Ясно. Но защо ме питате точно за това?

Мъжът вдигна рамене.

— Не знам. Съвсем наскоро забелязах този знак. Само че не се сещам къде. Или дали е важно. Кой демон използва този символ?

— Чорт — отвърна Николай и внимателно натисна три клавиша. Дисонанс. — Наричат го и Сатана.

 

 

Следобед Улауг Сивертшен отвори вратите на френския прозорец с изглед към залива Бьор, седна на стола и се загледа в червения влак, минаващ покрай къщата й. Беше съвсем обикновена къща, издигната през 1891 година. Необичайното беше местоположението й. Вила „Вале“ — наречена така на архитекта си — се намираше далеч от други сгради до железопътните релси непосредствено пред Централната гара на Осло, в самата територия на гарата. Най-близките съседи бяха няколко прихлупени бараки и занаятчийски постройки, собственост на Норвежките държавни железници. Вила „Вале“ била построена, за да подслони началника на гарата, семейството и прислугата му; проектирали я с изключително дебели стени, та началникът и съпругата му да не се будят при всяко преминаване на влак. Освен това началникът настоял зидарят, комуто възложили тази работа, защото бил прочут с изработката на специален хоросан, заздравяващ допълнително стените, да укрепи къщата още малко. В случай че някой влак дерайлира и се блъсне в нея, машинистът щял да поеме удара, а не той и семейството му. Досега не се беше случвало влак да се забие във величественото жилище на началника на гарата, издигащо се странно самотно като въздушна кула над пустиня от черен чакъл, където релсите блестят и кършат тела на слънцето като лъскави змии.

Улауг затвори очи и усети с наслада слънчевите лъчи.

Като млада не обичаше слънцето. От него кожата й се зачервяваше и болеше и тя копнееше за влажните прохладни лета в Северозападна Норвегия. Но сега, вече остаряла, почти осемдесетгодишна, започна да предпочита горещината пред студа. Светлината пред мрака. Компанията пред самотата. Шума пред тишината.

Не беше така, когато през 1941-а, шестнадесетгодишна напусна онзи малък остров в Северно море и пристигна в Осло по същите тези релси и започна да работи във Вила „Вале“ като прислужница на командира на отделение Ернст Швабе и съпругата му Ранди. Той беше едър хубав мъж, а тя произхождаше от аристократично семейство. През първите дни Улауг беше изплашена до смърт. Но те се отнасяха с нея дружелюбно и уважително и след известно време Улауг разбра, че няма за какво да се страхува, ако си върши работата с онова усърдие и точност, с които немците са прочути не без причина.

Ернст Швабе ръководеше отдела на Вермахта за наземен транспорт и лично избра къщата до железопътната гара. Вероятно и съпругата му е работела на същото място, но Улауг така и не я видя в униформа. Стаята на девойката гледаше на юг, към градината и релсите. Първите седмици трополенето на вагоните, пронизителното пищене на свирките и всички останали звуци от града не я оставяха да заспи през нощта, но постепенно тя свикна с тях. И когато на следващата година се прибра у дома за първия си отпуск, лежеше в къщата, където беше израснала, вслушваше се в тишината и празнотата и копнееше за шума от живота на жизнени хора.

Жизнени хора. По време на войната във Вила „Вале“ гъмжеше от такива. Семейство Швабе водеха активен социален живот. В събиранията участваха както немци, така и норвежци. Само да знаеха хората какви представители на норвежкия светски елит споделяха яденето, пиенето и цигарите на Вермахта. Едно от първите съобщения след войната беше да изгори картичките с имената за трапезата, които бе запазила. Тя се съобрази с известието и не спомена на никого и дума. Понякога, когато познатите й лица се появяваха из вестниците и говореха как са живели под робството на немците по време на окупацията, й се искаше, разбира се, да го направи, но си държеше езика зад зъбите. Само поради една причина. Непосредствено след обявяването на мира я заплашиха, че ще й отнемат момчето, единственото безценно нещо, което някога бе имала. Страхът се загнезди в нея завинаги.

Улауг присви очи срещу немощното слънце. Сега беше изморено, което не й се струваше никак странно. Та то не мръдна от небето цял ден и направи всичко по силите си, за да отнеме живота на цветята й върху первазите на прозорците. Улауг се усмихна. Боже мой, колко млада беше някога, едва ли на света се е раждал толкова млад човек като нея. Тъгуваше ли за онези години? По-скоро не. Копнееше обаче за разговорите, за живота, за навалицата. Някога не разбираше какво имат предвид, като казват, че старите хора са самотни, но сега…

Не я мъчеше толкова, че е сама, колкото че не съществува за никого. Тъгуваше от дъното на душата си, когато се събудеше сутрин със съзнанието, че може да остане и цял ден в леглото. Никой няма да забележи.

Затова си взе наемателка, мило младо момиче, дошло от провинцията.

Замисляше се колко е странно: когато пристигна в града, Улауг беше само няколко години по-млада от Ина. А сега Ина живееше в същата стая и сигурно вечерно време също като нея си мисли колко хубаво би й било да избяга от шума на града в тишината на някое малко селце в северната част на Трьонелаг.

Макар че бе възможно Улауг да греши. Ина отскоро си имаше приятел. Улауг не го беше виждала, за запознанство с него — да не говорим. Но от спалнята си чуваше стъпките му по задната стълба, където Ина имаше свой вход. За разлика от времето, когато Улауг слугуваше, никой не забраняваше на Ина да приема младежи в стаята си. Не че Улауг би го направила. Тя просто се надяваше никой да не дойде и да й отнеме Ина. Превърна се в нещо като нейна близка приятелка. Или по-скоро в дъщерята, която Улауг така и не роди.

Но Улауг беше наясно, че в приятелска връзка между възрастна жена и младо момиче като Ина е редно младата да проявява внимание, а старата — ако й го окажат — да го приема. Затова внимаваше да не й се натрапва. Ина винаги беше приветлива, но се случваше Улауг да си помисли, че отношението й е свързано с ниския наем.

Имаха нещо като ежедневен ритуал: някъде около седем вечерта Улауг приготвяше чай и чукаше на вратата на Ина с поднос с дребни сладки. Улауг предпочиташе да седят там. Странно, но девическата стая все още беше мястото, което й се струваше най-уютното в къщата. Разговаряха за какво ли не. Ина проявяваше особен интерес към войната и случилото се във Вила „Вале“. И Улауг й разказваше колко силно се обичали Ернст и Ранди Швабе. Седели с часове във всекидневната и просто си бъбрели, докато леко и нежно се докосвали: отмествали кичур паднала коса, полагали глава на рамото на другия. Случвало се Улауг да ги гледа скришом иззад вратата на кухнята. Изправената стойка на Ернст Швабе, черната му гъста коса, високото, ясно чело и погледът, който бързо преминавал пътя от шега до сериозност, от гняв до смях, от самоувереност по крупните въпроси до момчешко объркване в тривиалните дреболии. Но най-много гледала Ранди Швабе: лъскавата й червена коса, тънката бяла шия и бистрите очи със светлосин ирис, обточен с тъмносин кръг във външната част. Това били най-красивите очи, които Улауг била виждала през живота си.

Когато Улауг погледнела двамата, си мислела, че са сродни души, родени един за друг, и нищо не е в състояние да ги раздели. Но се случвало, разказваше тя, доброто настроение по време на събиранията във Вила „Вале“ да отстъпи на люти кавги, след като гостите се разотидели.

Точно след една такава свада Ернст Швабе почукал на вратата на Улауг — тя вече си била легнала — и влязъл в стаята й. Без да светва, приседнал в края на леглото и й казал, че в гнева си съпругата му напуснала къщата и щяла да прекара нощта на хотел. По дъха му Улауг усетила миризмата на алкохол, но била млада и не знаела как да постъпи, когато двадесет години по-възрастният от нея мъж, когото уважавала и боготворяла, а дори може би и тайничко била влюбена в него, я помолил да съблече нощницата си, за да я види гола.

Първата вечер той не я докоснал, само я гледал, погалил я по бузата и й казал колко е красива. По-красива, отколкото можела да предположи. После станал и си тръгнал с вид на човек, на когото само му се плаче.

Улауг затвори вратите на балкона и се изправи. Часът наближаваше седем. Открехна вратата към задната стълба и видя чифт хубави обувки на постелката пред стаята на Ина. Значи има гост. Улауг седна на леглото и се заслуша.

В осем вратата на Ина се отвори. Тя чу как някой се обу и нечии стъпки изтрополиха надолу по стълбите. Но имаше и друг звук — от нещо, което се тътреше и драскаше сякаш са кучешки лапи. Отиде в кухнята и сложи вода на котлона.

След няколко минути почука на вратата на Ина и се озадачи, че момичето не отговори. А отвътре се чуваше лека музика.

Почука още веднъж, но без резултат.

— Ина?

Улауг бутна вратата и тя се отвори. Първо й направи впечатление колко задушно е вътре. Прозорецът беше затворен, а завесите — дръпнати. Беше почти тъмно.

— Ина?

Никакъв отговор. Навярно е заспала. Улауг прекрачи прага и погледна зад вратата, където се намираше леглото. Празно. Странна работа. Старите очи привикнаха към мрака и тя забеляза фигурата на Ина. Седеше на люлеещия се стол до прозореца и наистина имаше вид на заспала. Очите й бяха затворени, а главата клюмаше на една страна. Улауг все още не можеше да определи откъде идва тихото бръмчене на музиката.

Приближи се до стола.

— Ина?

Наемателката й отново не реагира. Улауг придържаше подноса с една ръка, а с другата предпазливо докосна бузата на младото момиче.

Каната с чай, последвана от две чаши, сребърна захарница с немския федерален орел, чинийка и шест бисквити „Мериленд“ тупнаха глухо върху килима.

 

 

В същия миг, когато чаената чаша на Улауг или, по-точно на семейство Швабе, падна на пода, Столе Ауне вдигна своята. Или, по-точно, на полицейския участък в Осло.

Бярне Мьолер изучаваше разпереното кутре на пълничкия психолог и наум се чудеше каква част от жеста беше ролева игра и каква — разперено кутре.

Мьолер настоя да го информират накратко и освен Ауне покани в кабинета си ръководещите разследването, тоест Том Валер, Хари Хуле и Беате Льон.

Всички изглеждаха изморени. Вероятно най-вече защото надеждата, пламнала около мнимия велокуриер, беше на път да изгасне.

Том Валер току-що бе прегледал резултатите от обявата за издирване, излъчена по телевизията и по радиото. Получиха двадесет и четири сигнала. Тринадесет от тях постъпиха от зрители, обаждащи се редовно независимо дали са видели нещо, или не. От останалите единадесет седем се отнасяха за истински велокуриери с реални пратки. Само четирима души им съобщиха онова, което вече знаеха: около пет часа в понеделник близо до площад „Карл Бернер“ е забелязан велокуриер. Новото беше, че са го видели да се движи надолу по Тронхаймското шосе. Единствената интересна информация постъпи от шофьор на такси, забелязал велосипедист с каска, очила и жълта риза пред Училището по живопис и приложни изкуства нагоре по булевард „Юлевол“ около часа на убийството на Камила Луен. Нито една от куриерските фирми нямаше поръчка, която да предполага разносвач да кара велосипеда си по този булевард точно в указания момент. Но после от „Експресни доставки на две колела“ им се обади служител и малко засрамено разказа как се отклонил от маршрута си и поел по булевард „Юлевол“, за да се отбие за биричка в уличен ресторант на възвишението Санкт Ханс.

— С други думи, обявата за издирване не даде резултат? — попита Мьолер.

— Още е рано да се каже — отвърна Валер.

Мьолер кимна, но по израза му не личеше отговорът да го е ободрил. Освен Ауне всички присъстващи в кабинета знаеха, че важна е първата реакция на обявата. Хората забравят бързо.

— Какво казва нашият осакатен откъм персонал съдебномедицински отдел? — попита Мьолер. — Открили ли са нещо, което да ни помогне да идентифицираме извършителя?

— За жалост не — отговори Валер. — Оставили са старите трупове настрана и дават приоритет на нашите, но досега без резултат. Няма следи от семенна течност, кръв, косми, кожа или друго. Единствената физическа следа, оставена от извършителя, са дупките от куршумите.

— Интересно — обади се Ауне.

Мьолер попита леко обезсърчено какво толкова интересно има.

— Означава, че не се е възползвал сексуално от жертвите си — обясни Ауне. — А това е много необичайно за серийните убийци.

— Може би не става дума за секс — предположи Мьолер.

— Серийните престъпления са винаги сексуално мотивирани — поклати глава Ауне. — Винаги.

— Или пък е като Питър Селърс в „Присъствие“ — обади се Хари. — „I like to watch“^[1].

Останалите се обърнаха към него с недоумение.

— Имам предвид, че може би не изпитва потребност да ги докосва, за да изпита сексуално удовлетворение.

Хари избегна погледа на Валер.

— Вероятно самото убийство и видът на трупа са му достатъчни.

— Не е изключено и да си прав — съгласи се Ауне. — Обикновено се очаква серийният убиец да желае да изхвърли семенна течност, но може и да еякулира, без да остави следи от сперма на местопрестъплението. Или пък е проявил достатъчно самоконтрол и е изчакал да се озове на сигурно място.

Настъпи кратко мълчание. И Хари знаеше, че всички мислят за едно и също: какво е направил убиецът с изчезналата жена, Лисбет Барли.

— А намерените на местопрестъпленията оръжия?

— Проверихме ги — отвърна Беате. — Балистичните тестове показват с деветдесет и девет цяло и девет процента сигурност, че убийствата са извършени с тях.

— Това е добра новина — отбеляза Мьолер. — Някакви идеи за произхода им?

— Серийните номера са изтрити — поклати глава Беате. — Следите от заличаването им са същите като на повечето конфискувани оръжия.

— Хм — озадачи се Мьолер. — Значи пак голямата, мистериозна групировка за внос на незаконни оръжия. Не трябва ли от Полицейската служба за сигурност скоро да й видят сметката?

— Интерпол работи по случая повече от четири години без никакъв резултат — напомни Том Валер.

Хари се залюля назад на стола и стрелна Валер с поглед. И докато седеше така, за свое учудване Хари установи, че изпитва непознато до момента чувство към Валер: възхищение. Същото възхищение, каквото изпитва човек към хищник, усъвършенствал способите си за оцеляване.

— Ясно — въздъхна Мьолер. — Значи губим с три на нула и противникът не позволява дори да се докопаме до топката. Наистина ли никой няма остроумна идея?

— Не знам дали би могла да се нарече идея…

— Давай, Хари.

— Това е по-скоро усещане, което се появява при огледа на местопрестъпленията. Всички те имат нещо общо, но не знам още какво е. Първото убийство стана в мансарда на булевард „Юлевол“. Второто на около километър на североизток, на улица „Санер“. А третото приблизително на същото разстояние оттам, само в права посока на изток, в офис сграда до площад „Карл Бернер“. Той се движи, но имам чувството, че има някаква закономерност. И там.

— Как така? — учуди се Беате.

— Територия — отвърна Хари. — Сигурно психологът ще успее да обясни.

Мьолер се обърна към Ауне, който току-що бе отпил от чая си.

— Твоят коментар, Ауне?

— Ами — намръщи се Ауне. — Не е като „Кенилуърт“.

— Не говоря за чая.

Ауне въздъхна.

— Нарича се чувство за хумор, Мьолер. Но ми е ясно накъде биеш, Хари. Серийните убийци имат строги предпочитания, що се отнася до географското положение на местопрестъпленията. Грубо казано, правим разлика между три типа.

Ауне започна да отброява с пръсти:

— Стационарният сериен убиец примамва или заплашва жертвите да отидат при него и ги убива в собствения си дом. Териториалният оперира в ограничен район като например Джак Изкормвача, който убива само в райони, където има проститутки, но територията може да е цял град. И, накрая, номадът, на чиято съвест вероятно тежат най-много човешки животи. Отис Тул и Хенри Лий Лукас са пътували от щат в щат в САЩ и са убили общо над триста души.

— Ясно — кимна Мьолер. — Но не разбирам докрай за каква закономерност говориш, Хари.

Хари вдигна рамене.

— Както отбелязах, шефе, това е само предчувствие.

— Има нещо общо — намеси се Беате.

Останалите се обърнаха към нея като по команда и по бузите й моментално избиха нервни червени петна. Сякаш съжали, че се обади. Но се престори на спокойна и продължи:

— Навлиза в райони, където жените се чувстват в пълна безопасност. В апартамента си. На улицата, където живеят, посред бял ден. В дамската тоалетна на работното им място.

— Браво, Беате — похвали я Хари, а тя му благодари с бърз поглед.

— Уместна забележка, млада госпожице — включи се и Ауне. — И понеже говорим за модел на движение, искам да добавя още нещо. Серийните убийци от категорията на социопатите често са невероятно самоуверени, точно каквото впечатление създава и този. Отличителна тяхна черта е усърдието, с което следят всеки ход на разследването, и не пропускат възможност да се доближат физически до мястото на провеждането му. Възможно е да възприемат разследването като игра с полицията и много от тях са споделяли какво задоволство изпитват, когато забележат объркване у разследващите.

— Това значи, че точно в момента един тип умира от кеф — отбеляза Мьолер и плесна с ръце. — Това беше всичко за днес.

— Само една дребна подробност — обади се Хари. — Диамантените звезди, които убиецът е оставил у жертвите…

— Да?

— … са петолъчни. Почти като пентаграма.

— Почти? Доколкото знам, точно това се нарича пентаграма.

— Пентаграмата се изписва с една-единствена непрекъсната линия, която се пресича няколко пъти.

— Аха — възкликна Ауне. — Онази пентаграма. Изчислената според златното сечение. Много интересна форма. Знаете ли например за съществуването на теория, която гласи, че когато през викингската епоха келтите щели да покръстват Норвегия, изрисували свещена пентаграма, положили я върху Южна Норвегия и я използвали, за да определят местоположенията на градовете и църквите?

— А какво общо имат диамантите? — попита Беате.

— Не са важни диамантите, а формата, пентаграмата. Сигурен съм, че съм я виждал някъде. На едно от местопрестъпленията. Просто не се сещам на кое и къде. Може би ви звучи объркано, но мисля, че е важно.

— Значи — поде Мьолер и подпря брадичка на ръката си, — помниш нещо, което не помниш, но според теб е важно?

Хари разтърка отривисто лицето си с ръце.

— Когато си на местопрестъпление, си толкова съсредоточен, че мозъкът ти поглъща и най-страничните неща: информацията е много повече, отколкото си способен да асимилираш. Всичко се загнездва у теб, докато се случи нещо, например ако се появи нова подробност, парче, което пасва към старото, но тогава вече не си спомняш откъде си взел първото. И все пак интуицията ти подсказва, че е важно. Как ви звучи?

— Като психоза — прозя се Ауне.

Останалите трима го погледнаха.

— Може ли поне да се постараете да се смеете на шегите ми — помоли ги той. — Хари, звучиш ми като човек с напълно нормален, усилено работещ мозък. Няма причина за притеснение.

— А аз мисля, че тук има четири мозъка, които днес работиха достатъчно — заключи Мьолер и се изправи.

В същия миг звънна телефонът.

— Ало… един момент.

Подаде слушалката на Валер, който я взе и я долепи до ухото си.

— Да?

Чу се скърцане от столове, но Валер им даде знак да изчакат.

— Чудесно — заключи той и затвори.

Останалите го гледаха в очакване.

— Обадил се е свидетел. Забелязала е велокуриер да излиза от жилищна сграда на булевард „Юлевол“ близо до Гробището на Нашия Спасител в петъчния следобед, когато беше убита Камила Луен. Свидетелката си го спомня, защото й се сторило странно, че носи бяла маска на лицето си. Онзи велокуриер, който се отбил да пие бира на възвишението Санкт Ханс, не е носил такава маска.

— И?

— Не знаела номера на къщата, но Скаре минал с нея по булевард „Юлевол“ и тя посочила мястото. Жилищната сграда на Камила Луен.

Дланта на Мьолер се стовари върху масата.

— Най-после!

 

 

Улауг седеше на леглото с ръка, притисната към гърлото си. Усети как пулсът й се нормализира.

— Как ме изплаши само — прошепна тя с дрезгав, неузнаваем глас.

— Съжалявам — Ина взе последната бисквитка. — Не те чух да влизаш.

— Аз трябва да помоля за извинение. Да нахълтвам по този начин… А и не видях, че имаш такива…

— Слушалки — засмя се Ина. — Май доста си бях усилила музиката. Коул Портър.

— Знаеш как хич не съм в час с модерната музика.

— Коул Портър е стар джаз музикант. Всъщност вече не е между живите.

— Миличка, та ти си толкова млада, не бива да слушаш мъртъвци.

Ина пак се засмя. Спомни си, как когато усети, че нещо я докосва по бузата, тя машинално замахна с ръка и удари подноса с каната с чай. Захарта още покриваше килима с фин бял слой.

— Един човек ми пусна негови плочи.

— Усмихваш се толкова загадъчно. Да не е приятелят ти?

Съжали за въпроса си веднага щом го зададе. Ина сигурно ще си помисли, че я шпионира.

— Може и той да е — отвърна Ина с усмивка в очите.

— По-възрастен ли е от теб?

Улауг искаше косвено да й обясни, че не е проявила любопитство дори да го зърне.

— Имам предвид, щом харесва стара музика.

Улауг усети как и тази й реплика прозвуча не намясто. Носа си вре само дърта клюкарка. В пристъп на паника си представи, че наум Ина вече си търси нова квартира.

— Малко по-голям е, да.

Закачливата усмивка на Ина смути Улауг.

— Горе-долу като теб и хер Швабе.

Улауг се засмя от сърце заедно с Ина, най-вече от облекчение.

— Само си помисли: той седеше точно там, където си ти сега — внезапно отбеляза Ина.

Улауг поглади покривката на леглото с ръка.

— Мдам…

— Защо се е разплакал онази вечер? Задето не е можел да те има ли?

Улауг продължи да глади с ръка покривката. Допирът на грубата вълна в дланта й беше приятен.

— Не знам — повдигна рамене тя. — Не посмях да го попитам. Наместо да разбера, си измислях мои си отговори, които ми допадаха най-много. Мечти, с които се разтушавах вечер. Сигурно затова се влюбих така силно.

— Излизали ли сте извън къщата заедно?

— Да. Веднъж ме заведе на плажа. Къпахме се. Тоест, аз се къпах, докато той ме гледаше. Наричаше ме „моята нимфа“.

— А жена му разбра ли кой е бащата, когато ти забременя?

Улауг изгледа продължително Ина. После поклати глава.

— Напуснаха страната през май 1945-а. Повече не ги видях. Едва през юли разбрах, че съм бременна.

Улауг тупна с ръка по леглото.

— Миличка, моите стари истории сигурно вече са ти омръзнали. Нека поговорим за теб. Какъв е твоят приятел?

— Хубав мъж.

По лицето на Ина все още бе изписана онази замечтана физиономия, с която тя слушаше разказите на Улауа за първия й и последен любовник, Ернст Швабе.

— Той ми даде нещо — сподели Ина, отвори едното чекмедже на бюрото и извади малка кутийка, обвита със златна лента.

— Каза ми да не го отварям, преди да се сгодим.

Улауг се усмихна и погали Ина по бузата. Радваше се за нея.

— Обичаш ли го?

— Той е по-различен от останалите. Малко е… старомоден. Иска да изчакаме с… знаеш с кое.

Улауг кимна.

— Звучи като мъж със сериозни намерения.

— Да — съгласи се Ина и от устните й се изплъзна лека въздишка.

— Преди да го оставиш да продължи, трябва да си убедена, че той е мъжът на живота ти — посъветва я Улауг.

— Знам. Точно това е трудното. Току-що беше при мен и преди да си тръгне, го помолих за време за размисъл. Каза, че ме разбира, била съм доста по-млада.

Улауг понечи да попита дали е довел и куче със себе си, но се въздържа. Беше задала достатъчно въпроси. Поглади с ръка старата покривка за последен път и се изправи:

— Ще ида да сложа още вода за чай, миличка.

 

 

Беше прозрение. Не чудо, а прозрение.

Измина половин час откакто другите си тръгнаха. Хари тъкмо прегледа разпитите на двете съседки на Лисбет Барли, изгаси настолната лампа върху бюрото в кабинета, премига в тъмното и внезапно то го осени. Навярно именно защото изгаси светлината, както прави човек, преди да заспи в леглото. Или пък причината бе, че за миг спря да мисли. Така или иначе, все едно някой тикна в лицето му ясна контрастна снимка.

Влезе в кабинета, където съхраняваха ключовете от местопрестъпленията, и намери нужния. После се прибра вкъщи с колата, взе джобното фенерче и отиде пеш до булевард „Юлевол“. Наближаваше полунощ. В химическото на първия етаж беше затворено, а светлината — изгасена, докато на витрината на продавача на паметни плочи лампа осветяваше надпис „Почивай в мир“.

Хари отключи и влезе в апартамента на Камила Луен.

Не бяха изнасяни нито мебели, нито други вещи, но въпреки това стъпките му отекваха. Сякаш кончината на собственичката предизвикваше физическа празнина, несъществувала дотогава в апартамента. И същевременно Хари чувстваше, че не е сам. Вярваше в душата. Не беше особено религиозен, ала видеше ли труп, неизменно оставаше с впечатлението за тяло, изгубило нещо, несвързано с естествените физически изменения, настъпващи след смъртта. Телата придобиваха вид на кухи обвивки на насекоми в мрежата на паяк — липсваше същината, светлината, измамната остатъчна искра, присъща на отдавна експлодирали звезди. Тялото нямаше душа. И точно това отсъствие подхранваше вярата на Хари.

Не запали лампата. Лунната светлина, проникваща през таванските прозорци, беше достатъчна. Влезе право в спалнята, включи фенерчето и го насочи към лицевата табла на леглото. Пое си дъх. Не беше сърце над триъгълник, както си бе помислил при първото си посещение тук.

Хари седна на леглото и поглади с върховете на пръстите си резките по плоскостта. Раните по покафенялото от старост дърво бяха съвсем светли, сигурно съвсем пресни. Тоест, раната беше една. Продълговата, състояща се от прави линии, които се пресичаха една с друга. Пентаграма.

Хари освети пода с фенерчето. Паркетът бе покрит с фин слой прах; търкаляха се няколко дебели фъндъка, очевидно Камила Луен не е успяла да почисти, преди да си тръгне. Но там, до горния крак на леглото, той забеляза каквото търсеше. Стърготини.

Хари се отпусна назад. Матракът се оказа мек и послушен. Прикова поглед в косия таван, докато се опитваше да разсъждава. Ако действително убиецът е издълбал звездата над леглото, какво би могло да означава това?

— Почивай в мир — промърмори Хари и затвори очи.

Чувстваше се твърде изморен, за да мисли трезво. Мъчеше го и още един въпрос. Защо всъщност забеляза пентаграмата? Та диамантите не бяха петолъчки, изписани с една линия, а съвсем обикновени звезди, каквито човек вижда навсякъде, през цялото време. Защо тогава той свърза в съзнанието си двете неща? Или пък не? Може би избърза, вероятно подсъзнанието е асоциирало пентаграмата с нещо друго, което е видял на местопрестъпленията, но не е в състояние да се сети какво е то?

Опита се да си представи местопрестъпленията.

Лисбет на „Санер“. Барбара на площад „Карл Бернер“. И Камила, тук. Под душа в съседното помещение. Беше почти гола. Мократа й кожа. Той я докосна. Горещата вода създаваше усещането, че е умряла преди по-кратко време. Докосна кожата й. Беате го гледаше, но той не можеше да спре. Сякаш галеше с пръсти топла гладка гума. Вдигна очи и видя, че са сами. Едва тогава усети горещата струя от душа. Сведе поглед и видя как Камила го гледа втренчено със странен блясък в очите. Той се сепна и отдръпна ръце. Погледът й угасна като изключен телевизионен екран. Странно, помисли си той и докосна бузата й с ръка. Изчака горещата вода да се просмуче в дрехите му. Погледът й бавно си възвърна блясъка. Сложи другата си ръка на корема й. Очите живнаха и той усети как тялото й се раздвижи под пръстите му. Разбра, че докосването я е съживило. Без него тя щеше да изчезне, да умре. Долепи чело до нейното. Водата се стичаше под дрехите му, мокреше кожата му и образуваше топъл филтър между тях. Едва сега забеляза, че очите й вече не са сини, а кафяви. От бледи устните станаха алени, налети с кръв. Ракел. Долепи устни до нейните. Отдръпна се, щом усети колко леденостудени са.

Тя впери поглед в него. Устните й се раздвижиха.

— Какво правиш?

Сърцето на Хари застина. Отчасти заради ехото от думите, което все още звучеше в стаята и което му подсказа, че това не е сън. Отчасти защото гласът не беше женски. Но най-вече заради човека, застанал пред леглото, полунадвесен над него.

После сърцето му пак заби и той трескаво затърси все още светещото фенерче. То падна на пода с глух шум и се изтърколи в кръг, докато снопът лъчи и сянката на фигурата тичаха по стените.

После лампата на тавана светна.

Заслепи Хари и първата му реакция беше да закрие лицето си с ръце. Изминаха няколко секунди. Не последва нищо. Ни изстрел, ни удар. Хари отпусна ръце.

Позна застаналия пред себе си мъж.

— С какво, бога ми, се занимавате? — попита дошлият.

Макар и облечен в розов халат, нямаше вид на току-що станал от постелята. Страничният път на косата му изглеждаше безупречно.

Мъжът беше Андерш Нюгор.

 

 

— Събуди ме някакъв шум — обясни Нюгор и наля шварц кафе в чашата пред Хари.

— Първо си помислих, че някой е разбрал за празния апартамент горе и е нахълтал с взлом. Затова се качих да проверя.

— Разбираемо е — кимна Хари. — Но останах с впечатлението, че съм заключил.

— Имам ключ от домоуправителя. За всеки случай.

Хари чу нечии тътрещи се стъпки и се обърна.

Вибеке Кнютсен се появи на вратата по халат с лице, подпухнало от сън, а червената й коса хвърчеше във всички посоки. Без грим, в студената светлина на кухнята, изглеждаше по-стара от варианта, който беше виждал Хари. Забеляза как тя се сепна, като го видя.

— Какво става тук? — измърмори тя, а погледът й сновеше между Хари и приятеля й.

— Проверявах някои неща в апартамента на Камила — побърза да обясни Хари, досещайки се за опасенията й. — Седнах на леглото, колкото да си отморя очите за няколко секунди, а съм заспал. Мъжът ви чул шум и ме събуди. Денят ми беше дълъг.

Без да знае защо, Хари се прозя демонстративно.

Вибеке погледна приятеля си с присвити очи:

— С какво си облечен?

Андерш Нюгор огледа розовия халат, все едно и той го вижда за пръв път.

— Опа, сигурно приличам на пълен травестит — изсмя се той. — Любима, бях ти го купил за подарък. Още стоеше в куфара ми и в бързината не намерих друга дреха. Заповядай.

Развърза колана, съблече халата и го хвърли към Вибеке, която изумено го пое.

— Благодаря — смутено отвърна тя.

— Впрочем, изненадан съм да те видя будна — гальовно отбеляза той. — Не си ли изпи хапчето за сън?

Вибеке погледна засрамено към Хари.

— Лека нощ — измърмори тя и изчезна.

Андерш се доближи до кафе машината и остави каната. Гърбът и горната част на ръцете му бяха бледи, почти бели. Но под лактите имаше слънчев загар като шофьорите на камиони през лятото. Линията, маркираща разликата в тена по краката му, минаваше през коленете.

— По принцип спи цяла нощ като пън — обясни той.

— А вие не, така ли?

— Защо?

— Ами… щом знаете, че тя спи непробудно.

— Самата тя ми го казва.

— И се събуждате само при шума от стъпки по тавана?

Андерш погледна Хари. И кимна.

— Имате право, Хуле. Не спя. Не е толкова лесно след случилото се. Човек си ляга и мисли. И му хрумват какви ли не версии.

Хари отпи от кафето си.

— Искате ли да споделите някоя?

Андерш вдигна рамене.

— Та аз не знам кой знае колко за такива масови убийци. Ако извършителят въобще е такъв.

— Не е. Той е сериен убиец. Има голяма разлика.

— Ясно, но не ви ли е хрумвало, че между жертвите има нещо общо?

— Те са млади жени. Какво друго?

— Леки жени са, по-точно са били.

— Така ли?

— Само прочетете във вестниците. Написаното за тяхното минало говори само по себе си.

— Лисбет Барли е била омъжена и, доколкото знам, вярна на съпруга си.

— След като се е задомила, да. Но преди това е свирела в оркестър, с който е ходила на какви ли не танцови забави. Нали не сте наивен, Хуле?

— Мм. И какъв извод си правите въз основа на тези сходства?

— Убиецът е човек, който сам се е провъзгласил за съдник над живота и смъртта, издигнал се е до ролята на самия Бог. А в глава тринадесет от посланието към евреите, четвърти стих, пише, че Господ ще съди блудниците и прелюбодейците.

Хари кимна и си погледна часовника.

— Ще го запомня, Нюгор.

Андерш опипваше чашата в ръцете си.

— Открихте ли каквото търсехте?

— Може да се каже. Намерих пентаграма. Вие като човек, занимаващ се с обзавеждане на църкви, предполагам, знаете какво е това.

— Имате предвид петолъчна звезда?

— Да. Нарисувана с една непрекъсната пресичаща се линия. Като Витлеемската звезда. Може би имате идеи какво символизира този знак?

Хари, навел глава към масата, поглеждаше крадешком към лицето на Нюгор.

— Доста — кимна Нюгор. — Пет е най-важното число в черната магия. Колко лъча сочеха нагоре при тази пентаграма — един или два?

— Един.

— В такъв случай поне не е знакът на дявола. Знакът, който описвате, може да символизира както жизнена сила, така и жажда. Къде го открихте?

— Върху лицевата табла над леглото й.

— А, да — кимна Нюгор. — Значи е добра резба.

— Така ли?

— Да, защото е кръст на марата.

— Кръст на марата!

— Езически символ. Рисували са го над леглото или над входната врата, за да държат марата надалеч.

— Марата?

— Мара, да. Като в кошмар. Женско създание, което сяда на гърдите на спящия и го язди, за да сънува той лоши неща. Езичниците я мислели за призрак. Никак не е учудващо, защото „мара“ е производна дума от индоевропейското „мер“.

— Трябва да призная, че не съм много сигурен в познанията си по индоевропейските езици.

— Означава „смърт“ — заби поглед в чашата си Нюгор. — Или, по-точно, „убийство“.

 

 

Хари се прибра и завари съобщение на телефонния секретар. От Ракел. Тя се чудеше дали Хари има възможност утре да прекара от три до пет с Олег в басейна в парка „Фрогнер“, докато тя е при зъболекаря. Олег сам изявил това желание.

Хари си пусна съобщението няколко пъти, за да чуе дали дишането е същото като от повикването от преди няколко дена, но се наложи да се откаже.

Съблече всичките си дрехи и легна гол в постелята. Миналата нощ извади завивката от чаршафа и се покри само с плика. Рита известно време, заспа, вкара крака си в отвора, паникьоса се и се събуди от звука от разпарянето на памучния плат. Мракът навън вече избледняваше. Хари захвърли на пода остатъка от чаршафа и се обърна към стената.

А после тя дойде. Седна разкрачено върху него. Пъхна юздата в устата му и дръпна. Главата му се завъртя. Тя се наведе над него и дъхът й стопли ухото му. Огнедишащ дракон. Безсловесно, пращящо съобщение на телефонен секретар. Удряше го с камшик по бедрата, над хълбоците, а болката беше сладка и тя казваше, че скоро ще бъде единствената жена, която той ще е в състояние да обича, затова в негов интерес е да го разбере възможно по-скоро.

Едва когато слънцето освети най-горните керемиди, тя отпусна хватката.