Ю Несбьо
Пентаграма (22)

Двадесет и втора глава
Четвъртък и петък. Прозрение

„Джим Бийм“ се произвежда от ръж, ечемик и цели седемдесет процента царевица, които придават на бърбъна сладкия, заоблен вкус, отличаващ го от традиционното уиски. Водата за „Джим Бийм“ се доставя от извор до самата дестилационна инсталация в Клермонт, Кентъки, където произвеждат и специалната мая, приготвена — според някои — по същата рецепта, използвана от Джейкъб Бийм през 1795 година. Резултатът отлежава поне четири години, преди да го разпратят по целия свят и да го купи Хари Хуле, който не дава пет пари за Джейкъб Бийм и знае, че приказките за изворната вода са само пазарен трик, сравним с рекламите за минералната вода „Фарис“. А единственото процентно съдържание, за което му пука, е написаното с малки букви на етикета.

Хари стоеше пред хладилника с резбарски нож в ръка и се взираше в бутилката със златистокафявата течност в нея. Беше гол. Горещината в спалнята го подтикна да си свали все още мокрите боксерки, миришещи на хлор.

Четири дена не близна алкохол. Най-лошото свърши, рече си той. Пълна лъжа, тепърва започваше. Веднъж Ауне го попита защо пие. Хари му отговори без колебание:

— Защото ми се пие.

Хари искрено съжаляваше, че живее в общество и време, когато недостатъците да си алкохолик са повече от предимствата. Мотивите му да се въздържа никога не бяха принципни, а чисто прагматични. Изключително изморително е да пиеш здравата, а в замяна те възнаграждават с кратък жалък живот, изпълнен с отегчение и физическа болка. За епизодичния алкохолик съществуването се състои от запои и интервалите между тях. Кое от двете е истинският живот беше философски въпрос, на който избягваше да посвещава много време, защото отговорът така или иначе нямаше да подобри живота му. Или да го влоши. Понеже всичко хубаво — всичко — рано или късно е обречено да се подчини на основния закон на алкохолика — Великата Жажда. Така изглеждаше съществуването за Хари, докато не срещна Ракел и Олег. Събитието придаде ново измерение на мотивацията му да не пие. Но не отмени основния закон. А той вече не бе способен да понася кошмарите. Нямаше сили да чува писъците й. Да вижда неподвижните й мъртви очи, докато главата й се издига към тавана на асансьора. Протегна ръка към шкафа. Нямаше да остави неизпитано средство. Остави резбарския нож до „Джим Бийм“ и затвори вратата на барчето. После се върна в спалнята. Не запали осветлението, но между завесите се процеждаше ивица лунна светлина.

Покривката на леглото и матракът сякаш се мъчеха да се освободят от влажните, намачкани чаршафи.

Пропълзя между тях. За последно спа, без да сънува кошмари, в леглото на Камила Луен за няколко минути. Смъртта присъстваше и тогава, но с тази разлика, че не изпитваше страх. Дори човек да се заключи някъде, той трябва да заспи. А в съня никой не може да се скрие.

Хари затвори очи.

Завесите се раздвижиха и лунният лъч потрепери. Освети стената над фронтона и черните следи от нож. Сигурно бяха направени с голяма сила, защото резбата навлизаше надълбоко в дървото под белия тапет. Раната, издълбана с непрекъсната линия, образуваше огромна петолъчна звезда.

 

 

Тя лежеше, заслушана в бученето от автомобилите по улицата пред прозореца и в дълбокото му равномерно дишане до себе си. Понякога й се причуваха крясъци от зоологическата градина, но навярно шумът идваше от нощните влакове от другата страна на реката, които удряха спирачки, преди да навлязат в Централна гара. Когато се преместиха да живеят в Троя, на върха на кафявия въпросителен знак, описан от река Вълтава през Прага, той каза, че харесва звука от влаковете.

Валеше.

Нямаше го цял ден. Бил в Бърно. Най-после чу как той си отключи и влезе в апартамента. Вече си беше легнала. Куфарът му дращеше пода в коридора, преди да влезе в спалнята. Тя се престори на заспала, но крадешком го огледа, докато той със спокойни движения окачи дрехите си на закачалката и на няколко пъти погледна в огледалото до шкафа, за да я види. После се мушна в постелята, ръцете му бяха студени, а кожата му лепнеше от изсъхналата пот. Любиха се на шума от падащи по тухлите дъждовни капки. Той имаше солен вкус, после заспа като дете. Обикновено и на нея й се доспиваше след като правеха любов, но сега стоеше будна, докато семето му изтичаше от нея и попиваше в чаршафа.

Престори се, че не знае кое не й дава да заспи, макар мислите й да кръжаха около едно и също нещо: непосредствено след прибирането му в понеделник вечерта, когато се канеше да изчетка сакото му, откри средно дълъг рус косъм на ръкава. Пак ще пътува до Осло в събота. За четвърти път през последните четири седмици. И все още не иска да й каже какво прави там. Косъмът, разбира се, би могъл да е отвсякъде — от човек или от куче.

Той започна да хърка.

Тя си спомни как се запознаха. Видя откритото му лице; прие погрешно чистосърдечните му признания за признак на откровеност. На Вацлавския площад той я разтопи като пролет зимен сняг, но когато хлътнеш толкова лесно по някого, винаги остава да те гложди съмнение: не си единствената, хлътнала по този начин.

Ала той се отнасяше уважително към нея, почти като с равноправна, макар че имаше достатъчно пари, за да я третира като една от проститутките на „Перлова“. За нея той представляваше своеобразна шестица от тотото, единствената й печалба през целия й живот; единственото нещо, което можеше да изгуби. Именно тази мисъл я караше да бъде предпазлива, възпираше я да задава въпроси къде и с кого е бил, и с какво се занимава.

Една случка обаче я накара да разбере дали е човек, комуто наистина може да разчита. Вече имаше нещо още по-скъпоценно. Не му каза допреди три дена, когато отиде на лекар, защото не беше сигурна.

Измъкна се от леглото и тихичко стъпи на пода. Натисна внимателно дръжката на вратата, наблюдавайки лицето му в огледалото над скрина. После излезе в коридора и предпазливо затвори вратата зад себе си.

Куфарът, оловносив, модерен, марка „Самсонайт“, беше почти нов и въпреки това стените му бяха одраскани и покрити с наполовина махнати лепенки от летищен контрол на дестинации, за които дори не беше чувала.

На оскъдната светлина виждаше как ключалката стои на нула-нула-нула. Винаги беше така. И нямаше нужда да пробва, знаеше, че куфарът няма да поддаде. Никога не го беше виждала отворен, освен когато лежеше в леглото, а той вадеше дрехите си от чекмеджетата и ги нареждаше вътре. Всъщност, когато последния път той си събираше багажа, го видя случайно. Комбинацията от цифри се намираше от вътрешната част на капака. От друга страна, не е никак трудно да запомниш три цифри. Особено когато ти се налага. Да забравиш за всичко останало и да запечаташ в съзнанието си номер на хотелска стая, съобщена ти по телефона, и ти поръчат да отидеш там, да си облечеш определени дрехи, след като са те информирали дали клиентът има специални предпочитания.

Тя напрегна слух. Зад вратата хъркането наподобяваше тихо скърцане.

Той не знае някои неща. Излишно е и да ги научава. Някога бе принудена да ги върши, но те останаха в миналото. Доближи върховете на пръстите си до малките зъбчати колелца над цифрите и завъртя. Оттук насетне значение има само бъдещето.

Ключалките щракнаха меко и подскочиха.

Тя остана клекнала и се вторачи вътре.

Под капака на куфара, върху бялата риза, лежеше нещо черно, грозно, метално.

Нямаше нужда да го пипне, за да се убеди, че пистолетът е истински. И друг път, в предишния си живот, беше виждала такива.

Преглътна и усети как сълзите й напират. Притисна пръсти към очите си. Повтори името на майка си два пъти наум.

Дотук всичко продължи само няколко секунди.

После си пое въздух дълбоко и тихо. Трябва да оцелее. Те да оцелеят. Това все пак обясняваше защо не й разказва подробно с какво се занимава и от какво печели толкова добре, което беше очевидно. А и тази мисъл й беше минавала през ума, нали?

Тя взе решение.

Той не знае някои неща. Излишно е и да ги научава.

Затвори куфара и върна цифрите на нула-нула-нула. Пред вратата се ослуша, внимателно я отвори и се промъкна вътре. Върху леглото падна светъл четириъгълник от коридора. И ако беше погледнала към огледалото, щеше да забележи отвореното му око, но беше твърде заета със собствените си мисли. Или, по-точно, с една мисъл. Прехвърляше я непрестанно през ума си, докато лежеше, заслушана в шума от колите, крясъците от зоологическата градина и дълбокото му равномерно дишане: оттук насетне значение има само бъдещето.

 

 

Разнесе се вик, шум от падаща върху тротоара бутилка, последван от дрезгав смях, после ругатни и тропот от тичащи стъпки, които изчезнаха по улица „Софие“ в посока към стадиона на квартал Бишлет.

Хари заби поглед в тавана, заслушан в нощните звуци навън. Спа в продължение на три часа, без да сънува. Събуди се и го налегнаха мисли. За трите жени, двете местопрестъпления и мъжа, който получава добра цена, за да продаде душата си. Опита се да открие закономерност в случващото се. Да дешифрира кода. Да разгадае матрицата. Да проумее онова, което Йойстайн нарича измерението над матрицата, въпроса преди „как“. Защо?

Защо мъж, преоблечен като велокуриер, убива две жени, а вероятно и трета? Защо усложнява замисъла си при избора на местопрестъпление? Защо оставя съобщения? Защо, след като опитът показва, че серийните убийци имат сексуален мотив, няма следи от такова посегателство върху Камила Луен или Барбара Свенсен?

Хари усети как започва да го боли глава. Изрита завивката и се обърна на една страна. Цифрите на дигиталния будилник горяха в червено: 02:51. Двата последни въпроса Хари насочи към себе си. Защо озаптява душата си, ако това значи, че сърцето му ще бъде разбито? И защо му пука всъщност за система, която го мрази?

Стъпи на пода и отиде в кухнята. Вторачи се във вратата на шкафа над мивката. Изплакна чаша на чешмата и я напълни до ръба. После дръпна чекмеджето с приборите, извади черната кутийка от филмова лента, свали сивото капаче и изсипа съдържанието й в шепата си. Едно хапче щеше да го приспи. Две наведнъж, заедно с чаша „Джим Бийм“, ще го превъзбудят. Действието на доза от три или повече не можеше да се предвиди.

Хари отвори уста, лапна три хапчета и ги глътна с хладка вода. Отиде във всекидневната и пусна плоча на Дюк Елингтън. Купи я, след като гледа как в „Разговорът“ Джийн Хекман се вози в нощния автобус под съпровода на отделни слаби звуци от пианото, създаващи най-самотната музика, която Хари бе чувал някога.

Седна на фатерщула.

— Знам само един начин — каза му Йойстайн.

Хари започна отначало. От деня, когато мина, залитайки, покрай „Underwater“ на път към адреса на булевард „Юлевол“. Петък. Улица „Санер“. Сряда. „Карл Бернер“. Понеделник. Три жени. Три отрязани пръста. Лявата ръка. Първо показалеца, после средния пръст и безименния. Три места. Нито една самостоятелна къща, навсякъде имаше съседи. Стара жилищна постройка от началото на двадесети век, още една от около тридесетте и офис сграда от четиридесетте. Асансьори. Пред очите му изникнаха цифрите над вратите на асансьорите. Скаре разговаря със специализираните магазини за велосипеди в Осло и околните градчета. Не успяха да му помогнат, що се отнася до екипировка и жълти костюми, но благодарение изискването на охранителна фирма „Фалкен“ за застраховка поне се сдобиха със списък на лицата, купили пред последните месеци скъпи велосипеди от вида, използван от велокуриерите.

Хари се почувства зашеметен. Грубата вълнена дамаска на стола пареше приятно голите му бедра и задника му.

Жертвите. Камила, автор на рекламни текстове в агенция; необвързана, на двадесет и осем години, тъмна, леко закръглена. Лисбет, певица, омъжена, на тридесет и три, блондинка, слаба. Барбара, рецепционистка, на двадесет и осем, живееше при родителите си, русолява. И трите с приятна външност. Времето на убийствата. Ако предположим, че Лисбет не е била убита веднага: само делнични дни. Следобед, точно след работно време.

Дюк Елингтън свиреше бързо. Сякаш главата му беше пълна с тонове, които трябваше да успее да изпълни. А сега почти напълно спря да свири. Маркираше само необходимите моменти.

Хари не се задълбочи в миналото на жертвите, не разговаря с техни близки и приятели, а само прегледа докладите, без да открие нещо, заслужаващо вниманието му. Защото отговорите не се намираха там. Нямаше значение кои са жертвите, а какво представляват. За този убиец те представляваха нещо повече от екстериор, избрани повече или по-малко случайно, както и всичко около тях. Имаше смисъл само да забележи какво ги превръща в жертви. Да съзре матрицата.

Химията го завладя с пълна сила. Действието й напомняше повече на халюциноген, отколкото на приспивателно. Мисленето отстъпи на идеите и без да се съпротивлява на течението — като в буре — той се понесе надолу по реката. Времето пулсираше, надуваше се като разрастващ се космос. Когато дойде на себе си, около него цареше тишина, нарушавана само от грамофонната игличка, стържеща по етикета на плочата.

Влезе в спалнята, седна по турски до долния край на леглото и прикова поглед в кръста на марата. След малко гледката затанцува. Затвори очи. Трябваше само да го забележи.

Когато навън се развидели, той беше минал край всички места. Беше седнал, слушаше и виждаше, но сънуваше. И когато на стълбището започнаха да хвърлят вестниците пред вратите, той се събуди, вдигна глава и се вгледа в кръста, който вече не танцуваше.

Нищо не се движеше. Готово. Видя матрицата.

Моделът на емоционален инвалид в отчаяно търсене на истински чувства. Наивен идиот, който си мисли, че там, където има обичащ, има и любов, а там, където има въпроси, има и отговори. Стереотипът на Хари Хуле. В пристъп на ярост той удари чело в кръста на стената. Пред очите му заиграха искри и той безсилно се строполи върху леглото. Погледът му се спря на будилника: 5.55. Чаршафът беше мокър и горещ.

После сякаш някой щракна ключ за осветление и то угасна.

 

 

Тя му наля кафе. Той измърмори едно „Danke^[1]“ и обърна на следващата страница на „Обзървър“, който си купуваше всеки ден от хотела на ъгъла надолу по улицата, заедно с пресни кроасани, приготвени от Хлинка, местния пекар. Тя не беше ходила в чужбина, само в Словакия, а това не се смяташе за чужда държава, но той я уверяваше, че в Прага си имат всичко, което има и в останалите големи градове в Европа. Искаше й се да попътува. Преди да го срещне, в нея се влюби американски бизнесмен, дошъл в Прага по работа. Бизнес партньорите му от пражка фармацевтична компания й платиха, за да му направят подарък. Той беше сладък, невинен, малко дебеличък и готов да й даде всичко, ако замине с него в Лос Анджелис. Тя, разбира се, се съгласи. Но когато съобщи на Томас, неин сутеньор и полубрат, той отиде право в хотелската стая на американеца и го заплаши с нож. Чужденецът си тръгна на следващия ден, а тя никога повече не го видя. След четири дена седеше съсипана в „Гранд Хотел Европа“ и пиеше вино, когато той се появи. Седеше в дъното на заведението и наблюдаваше как тя отблъсква напористите си ухажори. С това го спечелила, твърдеше той. Не защото била желана от толкова много мъже, а с цялостното си поведение: не се трогнала ни най-малко от атаките им, демонстрирала неподправено отегчение, изглеждала напълно неопетнена. Той я увери, че все още имало мъже, които умеят да оценяват жени като нея.

Тя му позволи да я почерпи с чаша вино, благодари му и се прибра сама.

На следващия ден той позвъни на вратата на миниатюрния й апартамент в сутерена в Страснице. Така и не й сподели как е разбрал къде живее тя. Но за един миг животът й се превърна от сив в розовочервен. Тогава беше щастлива. И сега се чувства щастлива.

Той обърна страницата и вестникът изшумоля.

Трябваше да се досети. Да не спира да си отваря очите и за миг. Само да не се беше появявал този пистолет в куфара му.

Но тя реши да забрави за него. За всичко. Имаше по-важни неща. Бяха щастливи. Тя го обичаше.

Седна на стола, без да сваля престилката си. Знаеше, че той обича да я вижда с престилка. Все пак тя имаше известна представа за предпочитанията на мъжете. Номерът е само да не го показваш. Погледна надолу към скута си. Устните й се разтеглиха в усмивка, не се стърпя.

— Имам да ти казвам нещо — поде тя.

— Така ли? — учуди се той и вестникът изплющя като платно.

— Обещай да не се ядосваш — помоли тя и усети как по лицето й се разля още по-широка усмивка.

— Не мога — отвърна той, без да вдига очи.

Усмивката й застина.

— Какво…

— Очаквам да ми кажеш, че претърси куфара ми, когато стана през нощта.

Едва сега тя забеляза промяна в интонацията му. Напевният тон почти бе изчезнал. Той остави настрана вестника и я погледна право в очите.

Слава богу, досега не й се беше налагало да го лъже, защото знаеше, че няма да успее. Сегашната ситуация затвърди опасенията й. Тя поклати отрицателно глава, но съобрази, че не може да контролира изражението си.

Той повдигна вежда.

Тя преглътна.

Секундарната стрелка на часовника — голям, за кухня, купен от нея от „ИКЕА“ с негови пари, се отмести беззвучно.

Той се усмихна.

— И си намерила купчина писма от любовниците ми, нали?

Тя премига смутено.

Той се наведе напред.

— Шегувам се, Ева. Всичко наред ли е?

Тя поклати глава.

— Бременна съм — бързо прошепна тя, сякаш внезапно й се стори, че не търпи отлагане. — Аз… ние… ще имаме деца.

Стоеше като вцепенен, вперил поглед пред себе си, докато тя разказваше за съмненията си, за посещението при лекаря и, накрая, как вече разбрала със сигурност. Когато приключи, той се изправи и излезе от кухнята. Върна се и й подаде малка черна кутия.

— На гости на майка ми.

— Какво?

— Питаш се какво ще правя в Осло. Ще отида да видя майка ми.

— Имаш майка…

Първата й мисъл бе наистина ли има майка? Но добави:

— … в Осло?

Той се усмихна и кимна към кутийката.

— Ще го отвориш ли, любима. За теб е. За детето.

Тя премига два пъти, но събра кураж и я отвори.

— Прекрасна е — усети как очите й се наливат със сълзи.

— Обичам те, Ева Марванова.

Напевната интонация се върна в гласа му.

Усмихна се през сълзи, когато той я взе в обятията си.

— Прости ми — прошепна тя. — Прощавай. Искам само да знам, че ме обичаш. Няма нужда да ми разказваш за майка си. Или за пистолета…

Усети как тялото му се вцепени в ръцете й. Долепи устни до ухото му:

— Видях пистолета — прошепна тя. — Но няма нужда да знам защо ти е. Няма нужда, чуваш ли?

Той предпазливо се освободи от прегръдките й.

— Напротив — възрази той. — Съжалявам, Ева, но не мога да го избегна. Не и сега.

— Какво имаш предвид?

— Трябва да знаеш кой съм.

— Но аз знам кой си, любими.

— Не знаеш с какво се занимавам.

— Не съм сигурна, че искам да узная.

— Налага се.

Той взе кутийката от ръцете й, извади огърлицата и я вдигна високо.

— Това е работата ми.

Диамантът с форма на звезда заискри като окото на влюбен, когато кристалите отразиха утринната светлина от кухненския прозорец.

— И това.

Той извади ръката от джоба си. Държеше същия пистолет, който тя видя в куфара. Но беше удължен с черно парче метал, закрепено за цевта. Ева Марванова не разбираше много от оръжия, но знаеше какво е това. Заглушител. Или, както казват толкова красноречиво на английски: silencer^[2].

 

 

Хари се събуди от звъненето на телефона. Имаше чувството, че някой е натъпкал пешкир в устата му. Опита се да навлажни устната си кухина с език, но той само остърга небцето му като парче сух хляб. Часовникът върху нощната масичка показваше 10:17. Появи се откъслечен спомен, фрагмент от картина. Влезе във всекидневната. Телефонът звънна за шести път.

Вдигна слушалката.

— Слушам.

— Исках само да се извиня.

Този глас се надяваше да чуе всеки път, когато вдигаше телефона.

— Ракел?

— Вършиш си работата — продължи тя. — Нямам право да ти се ядосвам. Съжалявам.

Хари седна на стола. Нещо се мъчеше да си пробие път през гъсталака от полузабравени сънища.

— Имаш право да си ми ядосана — възрази той.

— Ти си полицай. Все някой трябва да ни пази.

— Нямах предвид работата.

Тя не отговори. Той изчакваше.

— Липсваш ми — каза тя с внезапно задавен от плач глас.

— Тъгуваш за онзи, който се надяваше, че съм — отвърна той. — А аз копнея за…

— Дочуване — прекъсна го тя. Като песен, която спира насред прелюдията.

Едновременно развеселен и потиснат, Хари остана загледан в телефона. Отрязък от нощния сън се опита за последно да изплува на повърхността, удари се от вътрешната страна в парче лед, което замръзваше все повече с всяка изминала секунда от деня. Претърси холната масичка за цигари и намери угарка в пепелника. Езикът му беше все още полуизтръпнал. По фъфленето му Ракел сигурно е заключила, че пак се е натряскал. Не беше съвсем далече от истината, като изключим, че нямаше никакво желание да поема повече от тази отрова.

Влезе в спалнята. Погледна часовника на нощното шкафче. Време беше да ходи на работа. Нещо…

Затвори очи.

Ехото от гласа на Дюк Елингтън остана да виси в ушните му канали. Не беше там, трябваше да се спусне по-навътре. Продължи да слуша внимателно. Чу болезнен писък на трамвай, котешки стъпки по покрива и зловещо шумолене в яркозелената бреза в задния двор. Още по-навътре. Чу как сградата се възпротиви, как маджунът по черчевето на прозорците изскърца, а празното мазе затрополи някъде в пропастта. Долови отчетливото триене на чаршафа о голата си кожа и нетърпеливото тракане на обувки в коридора. Гласът на майка му прошепна както преди, когато го приспиваше:

— Зад шкафа зад шкафа зад шкафа на жена му…^[3]

И стигна до съня.

До съня от снощи. Беше сляп, сигурно бе ослепял, защото можеше само да чува.

Тих глас пееше псалми, а на заден план някой мънкаше молитва. По акустиката се ориентира, че се намира в голямо помещение, подобно на църква, макар че през цялото време капеше вода. Изпод високия свод, ако наистина имаше такъв, прозвучаха бързи удари с криле. Гълъби? Сякаш свещеник или проповедник водеше службата, но литургията звучеше странно, чуждо. Почти като руски език или като говор на изпаднал в транс. Общността се включи в псалма със странна хармония и кратки, насичащи линии. Не се чуваха познати думи като Исус или Мария. Събралите се внезапно прекратиха песента и засвири оркестър. Позна мелодията. От телевизията. Почакай малко. Чу звука на нещо търкалящо се. Топка. Тя се спря.

— Пет — каза женски глас. — Числото е пет.

И тогава той стигна до него.

Шифъра.