Ю Несбьо
Пентаграма (41)

Четиридесет и първа глава
Понеделник. Хепиенд

— Лека нощ.

Ракел целуна Олег по челото, грижливо го зави и слезе на долния етаж, където седна в кухнята, загледана в сипещите се дъждовни капки.

Обичаше дъждовното време. Прочистваше въздуха, отмиваше старите случки. Даваше ново начало. От това имаше нужда: от ново начало.

Отиде до външната врата и за трети път тази вечер провери дали е заключена. От какво толкова се боеше?

Пусна телевизора.

Даваха музикална програма. Трима души на едно трикрако столче пред пианото. Усмихваха се един на друг. Като семейство, помисли си тя.

Ракел потрепери от гърма, разцепил внезапно въздуха.

 

 

— Нямаш представа колко ме изплаши — поклати глава Вили Барли, а постепенно увисващият му член се разклати по същия начин.

— Горе-долу се досещам — отвърна Хари. — Та нали влязох от терасата.

— Не, Хари, не можеш да си представиш.

Вили се протегна от леглото, вдигна завивката от пода и се покри с нея.

— Май излизаш от банята — предположи Хари.

— Аз не — поклати повторно глава Вили и се намръщи.

— Кой тогава?

— Имам… гостенка — криво се усмихна той и посочи стола, където бяха захвърлени кожена пола, черен сутиен и само един черен чорап с еластичен ръб. — Самотата прави мъжете слаби, нали, Хари? Надяваме се все някъде да намерим утеха: някои в бутилката, други… — вдигна рамене Вили. — Съвсем съзнателно грешим, нали? И, да, изпитвам угризения, Хари.

Очите на Хари привикнаха с мрака и вече виждаше мокрите следи от сълзи по бузите на Вили.

— Обещаваш ли да не кажеш на никого, Хари? Допуснах грешка.

Хари се приближи до стола, метна чорапа на облегалката и седна.

— На кого да кажа, Вили? На жена ти ли?

Внезапно блеснала светкавица освети стаята. Последва я оглушителен гръм.

— Точно над главите ни е — отбеляза Вили.

— Да — Хари избърса с длан мокрото си чело.

— Какво искаш?

— Много добре знаеш, Вили.

— Кажи все пак.

— Дошли сме да те арестуваме.

— Не ме лъжи. Сам си, нали? Съвсем сам.

— Кое те наведе на тази мисъл?

— Погледът ти. Езикът на тялото. Познавам хората, Хари. Дебнеш ме, изцяло си зависим от момента на изненадата. Хората не се държат така, ако имат подкрепление. Защо си сам? Къде са останалите? Знае ли някой за идването ти?

— Това не е важно. Да предположим, че съм сам. Така или иначе, ще отговаряш за четири убийства.

Вили докосна с показалец устните си. Изглеждаше замислен, докато Хари изброяваше имената:

— Мариус Велан, Камила Луен, Лисбет Барли и Барбара Свенсен.

Известно време Вили стоеше с поглед, вперен в нищото. После бавно кимна и отдръпна пръст от устата си.

— Как се досети, Хари?

— Разгадах мотива ти: ревност. Искал си да отмъстиш и на двамата, нали? Разбрал си за аферата на Лисбет със Свен Сивертшен по време на сватбеното ви пътешествие в Прага.

Вили затвори очи и отметна назад глава. Водата в дюшека забълбука.

— Разбрах в кой град сте карали медения си месец чак когато видях същата статуя на друга снимка, която днес ми изпратиха по мейла. В Прага.

— И се досети за останалото?

— Първоначално отхвърлих споходилата ме мисъл като абсурдна. После обаче започна да ми се струва разумна. Е, доколкото разумна може да се нарече проява на лудост. Убиецът велокуриер не е сексуално обременен сериен престъпник, а човек, който е режисирал всичко така, че да изглежда достоверно и всички улики да водят до Свен Сивертшен. Само един човек е в състояние да направи такава постановка. Професионалист, за когото театърът е работа и страст.

Вили отвори едното си око.

— Ако те разбирам правилно, твърдиш следното: въпросният тип е планирал убийството на четирима души, за да си отмъсти само на един?

— От петте посочени жертви само три са избрани на случаен принцип. Успя да ни заблудиш, че местопрестъпленията са плод на произволно поставена върху картата на Осло пентаграма. В действителност обаче си нарисувал кръста на марата, като си взел за отправни точки твоя адрес и къщата на майката на Свен Сивертшен. Хитро, но плод на елементарна геометрия.

— Наистина ли вярваш в правотата на теорията си, Хари?

— Свен Сивертшен не познава жена на име Лисбет Барли, но когато му споменах моминското й име — Лисбет Харанг — се сети много добре за коя става дума, Вили.

Вили мълчеше.

— Едно не разбирам — продължи Хари. — Защо си забавил отмъщението си толкова дълго?

Вили се плъзна нагоре по леглото.

— За начало ти казвам: не разбирам какво се опитваш да ми припишеш, Хари. Не ми се ще да поставям теб и себе си в трудната ситуация да направя самопризнание. Но понеже късметът е на моя страна и ти не си в състояние да докажеш каквото и да било, нямам нищо против да си развържа езика. Както знаеш, умея да ценя търпеливите слушатели.

Хари се размърда неспокойно.

— Да, Хари, наистина знам за връзката на Лисбет с този мъж, но разбрах за нея едва през пролетта.

Навън отново заваля, капките лекичко почукваха по прозорците на тавана.

— Тя ли ти каза?

— Никога не би го направила — поклати глава Вили. — Възпитана е да премълчава такива неща. Вероятно изобщо нямаше да узная, ако не ремонтирахме апартамента. Открих писмо.

— Какво писмо?

— В работния й кабинет външната стена е гола, запазена във вида, в който е била иззидана в началото на двадесети век. Здрава е, но през зимата вътре е страшен студ. Исках да я покрия с панел и да я изолирам отвътре. Лисбет се възпротиви. Реакцията й ми се стори странна за практично момиче, израснало в съвременна жилищна сграда: нелогично е такава стара стена да има за нея сантиментална стойност. Веднъж, докато тя беше из града, разгледах внимателно стената. Не открих нищо и отместих бюрото й настрани. Дори и тогава не забелязах нищо необичайно, но разбутах тухлите. Едната леко се разклати. Дръпнах я и тя се отдели с лекота. Лисбет беше замаскирала пукнатините със сива вар. Зад тухлата намерих две писма. На плика беше написано името й и номер на пощенска кутия, за която не подозирах. Първоначално понечих да върна писмата на мястото им, без да ги чета, внушавайки си, че никога не съм ги виждал. Но не съм силен мъж. Не успях. „Любима, присъстваш в мислите ми ден и нощ. Още усещам устните ти, впити в моите, усещам допира на кожата ти“, така започваше писмото.

Чу се как водата в дюшека се разплиска.

— Думите пареха като удари с камшик, но продължих да чета. Изпитах странното усещане, че всяка дума в писмото е излязла сякаш изпод моята ръка. След уверенията колко безумно я обича, той се впускаше в детайли какво са правили в хотелската стая в Прага. Нараниха ме не толкова подробностите около любовния акт, колкото цитатите на нейни думи за нашия брак. За нея съм бил просто „практично решение в живота й, лишен от любов“. Можеш ли да си представиш как се почувствах, Хари? Най-неочаквано разбрах, че жената, която обичам, не само ми е изневерила, но и никога не е изпитвала нищо към мен. Нима това не е най-точното определение на пропаднал живот?

— Не — отвърна Хари.

— Така ли?

— Продължи, ако обичаш.

Вили погледна изпитателно Хари.

— В плика й беше изпратил и своя снимка: явно по нейна настойчива молба. Познах го. Срещнахме същия норвежец в кафене в Перлова — доста съмнителен квартал на Прага, където се подвизават курви и има повече или по-малко явни публични бардаци. Когато влязохме, той седеше на бара. Забелязах го, защото приличаше на манекен от реклама на „Boss“: зрял, изискан господин, облечен елегантно, но на възраст. Очите му обаче бяха по младежки закачливи и караха мъжете да пазят зорко жените си от такива като него. Затова не се изненадах особено, когато той се приближи към масата ни, представи се на норвежки и ни предложи да си купим огърлица. Учтиво отклоних офертата, но той все пак извади бижуто от джоба си и го показа на Лисбет. Тя, разбира се, щеше да припадне от възторг и се прехласна по огърлицата. Висулката представляваше червен диамант във формата на петолъчна звезда. Попитах каква е цената. Той каза безобразно висока сума, почти като опит да ме провокира. Помолих го да ни освободи от присъствието си. Усмихна ми се, сякаш току-що бе извоювал победа, написа на бележка адреса на друго кафене и ни предложи да се видим там утре по същото време, ако размислим за огърлицата. Подаде листчето на Лисбет. Помня как настроението ми се помрачи за остатъка от деня. Но после съвсем забравих за тази история. Лисбет знаеше как да ме накара да забравя. Понякога успяваше да го постигне… — Вили поглади с показалец бузата под едното си око — само с присъствието си.

— Мм. Какво пишеше във второто писмо?

— Беше написано от нея. Очевидно се бе опитала да му го изпрати. На плика имаше печат, че й е било върнато. Лисбет пишеше, че се е мъчила да го открие по всевъзможни начини, но никой не отговарял на телефонните й обаждания на дадения номер. Бюро „Справки“, както и адресната служба в Прага не успели да го издирят. Надявала се писмото някак си да стигне до него. Питаше дали се е преместил да живее другаде и дали е успял да се справи с финансовите проблеми, заради които му е заела пари — Вили се засмя глухо. — Нужно било само да се свърже с нея и тя пак ще му помогне, защото го обичала. Мислела само за него и раздялата я побърквала. Надявала се времето да облекчи страданията й, но вместо това страстта й се загнездила във всеки сантиметър от тялото и й причинявала силна болка. Явно някои части са я болели повече от други, защото му пишеше как докато по задължение правела любов със съпруга си — тоест с мен — затваряла очи и си представяла, че се люби с него. Аз, разбира се, изпаднах в шок. Вцепених се. Но загинах едва когато забелязах пощенското клеймо върху плика — стисна силно очи Вили. — Беше изпратила писмото през февруари. Тази година.

Нова светкавица събуди сенките по стените. Те се разлюляха като светещи призраци.

— Какво можех да направя? — попита Вили.

— Нямам представа.

— Лично аз сервирах гъши дроб и сладко бяло вино. Разпръснах рози по леглото и се любихме цяла нощ. Когато на зазоряване тя заспа, останах буден да я гледам. Знаех, че не мога да живея без нея, но и още нещо: за да стане отново моя, бе нужно да преживея загубата й.

— И си започнал да планираш цялата инсценировка: как ще отнемеш живота на съпругата си и ще се погрижиш вината да падне върху мъжа, когото тя обича.

— Към този план подходих както към всяка сценична постановка. Театралите са наясно, че най-важна в случая е илюзията. Нужно е лъжата да се представи толкова достоверно, че истината да изглежда абсурдна. Вероятно ти се струва трудно начинание, но в моята професия човек бързо осъзнава колко по-лесно е то от обратното. Хората са свикнали повече с лъжата, отколкото с истината.

— Мм. Разкажи ми какво направи.

— Защо да го правя?

— Така или иначе няма как да използвам думите ти в съдебната зала. Нямам свидетели, а влязох в жилището ти без юридическо разрешение.

— Е, да, но ти си умен мъж, Хари. Ами ако без да искам издам нещо, което ще ти послужи при разследването?

— Възможно е, но според мен си склонен да поемеш този риск.

— Защо?

— Защото изгаряш от желание да ми разкажеш. Само се чуй.

— Значи мислиш, че ме познаваш, а, Хари? — засмя се гръмко Вили.

Хари поклати глава, докато търсеше пакета с цигари. Напразно. Сигурно е паднал от джоба му, когато се строполи на покрива.

— Не те познавам, Вили. Нито теб, нито побратимите ти. От петнадесет години разследвам убийства и въпреки това научих само едно: всички искат да споделят преживяното с някого. Помниш ли какво ме накара да ти обещая в театъра? Да заловя злосторника. Ето, удържах на думата си. Нека сключим сделка. Ти ми казваш как, а аз ти разкривам с какви доказателства разполагам срещу теб.

Вили погледна Хари с желанието да прозре мислите му. Едната му ръка галеше дюшека.

— Прав си, Хари. Искам да ти разкажа или, по-точно, искам да ме разбереш. Доколкото те познавам, ти си способен на това. Не съм те изпускал от поглед, откакто започна разследването по случая.

Вили се засмя, като видя изражението на Хари.

— Не знаеше ли?

В отговор Хари вдигна рамене.

— Издирването на Свен Сивертшен ми отне повече време, отколкото очаквах — започна разказа си Вили. — Извадих копие на снимката от писмото до Лисбет и заминах за Прага. Обиколих всички кафенета и барове в Мустек и Перлова, показвах снимката на персонала и разпитвах дали някой познава норвежец на име Свен Сивертшен. Никакъв резултат. Беше очевидно обаче, че неколцина от тях знаеха повече, отколкото искаха да ми кажат. След няколко дни смених тактиката. Вече разпитвах дали някой може да ми продаде червени диаманти, каквито са ми казали, че има в Прага. Представях се за датски колекционер на скъпоценни камъни на име Петер Сандман и дадох да се разбере, че съм склонен да платя доста добре за специална разновидност на тези диаманти, шлифовани като петолъчни звезди. Обявих на всеослушание в кой хотел съм отседнал. След два дни телефонът в стаята ми звънна. Познах го по гласа. Преправих моя и говорих на английски. Под предлог, че в момента водя преговори за друга покупка на диаманти, го помолих да ме потърси по-късно вечерта. А дали има телефонен номер, на който винаги мога да се свържа с него? Долових как се мъчи да не издаде нетърпението си да сключим сделка и разбрах колко лесно бих могъл още същата вечер да си уговоря среща с него в някоя забутана уличка. Наложих си да се владея, както ловецът се въздържа, докато взема плячката на прицел, но изчаква да дойде удобен момент за изстрел. Разбираш ли?

— Да — кимна бавно Хари.

— Даде ми номер на мобилен телефон. На следващия ден се прибрах в Осло. Отне ми седмица да си набавя нужната информация за Свен Сивертшен. Най-лесно се оказа да го идентифицирам. В регистъра на населението фигурираха двадесет и деветима души с неговото име, от тях девет отговаряха на възрастта му и само един не живееше в Норвегия. Записах последния му адрес в Осло, взех номера от бюро „Справки“ и позвъних. Обади се възрастна жена — майката на Свен. Не живеел в бащиния си дом от много години. Оправдах интереса си към него с организирана от мен и още неколцина приятели среща на випуска. Поясни, че Свен живее в Прага, пътува много и няма постоянен адрес или телефон. Съмнявала се, че ще изяви желание да присъства на среща със старите си съученици. Попита за името ми. Бях в класа само половин година и едва ли ме помни, избегнах отговора аз. Ако изобщо се сети за мен, то ще е във връзка с разправиите ми с полицията. И за Свен се носеха такива слухове, истина ли са? Гласът на майка му стана рязък. Било стара история, а и никак не било случайно, като се има предвид как сме го тормозили. Извиних се от името на целия клас, затворих и позвъних в съда. Представих се за журналист и поисках информация за присъдите на Свен Сивертшен. След час вече имах доста добра представа какъв бизнес върти в Прага: контрабанда на диаманти и оръжие. В главата ми започна да се оформя план. Почиваше на сведенията, с които разполагах: контрабандист; петолъчни диаманти; оръжие; адреса на майка му. Започна ли вече да правиш връзката между нещата?

Хари не отговори.

— Обадих се на Свен Сивертшен три седмици след пътуването ми до Прага. Говорих на норвежки с естествения си глас, преминах директно на въпроса: отдавна съм си търсил доставчик на оръжие и диаманти без посредник и най-после съм открил такъв в негово лице. Попита ме как съм се сдобил с името и номера му, а аз го убедих колко полезна ще му бъде за в бъдеще моята дискретност и предложих да не си задаваме повече излишни въпроси. Той не възприе положително последната ми забележка и разговорът щеше съвсем да се затлачи, ако не споменах каква сума съм склонен да заплатя за стоката. Обещах да преведа парите предварително, за предпочитане на швейцарска банкова сметка. Дори си разменихме класическите реплики: той ме попита дали говорим за крони, а аз леко учуден отвърнах, че става дума за евро, разбира се. Бях сигурен в ефекта от думите си, защото споменатата от мен крупна сума изключваше възможността да съм полицай. По врабци като Сивертшен никой не би стрелял с толкова скъпи патрони. Той прие сделката. Обещах да се обадя след известно време.

През периода на най-усилените репетиции на „Моята прекрасна лейди“ сложих финалния щрих върху шедьовъра си. Стига ли ти, Хари?

Хари поклати глава. Заслуша се в шума от душа. Колко време мисли да стои там тази жена?

— Дай ми подробностите.

— Останаха само техническите детайли. Ще се отегчиш.

— Няма.

— Добре тогава. Първо беше нужно да изградя характера на Свен Сивертшен. При разкриването на даден характер пред публика най-важно е да покажеш какво го мотивира, какви са желанията и мечтите му, накратко: как е устроен. Реших да го представя като убиец без рационален мотив, воден от сексуално обосновано желание за ритуални убийства. Вероятно е малко изтъркано, но най-същественото беше всички жертви с изключение на майка му да изглеждат случайно избрани. Прочетох доста за серийните убийци и открих няколко забавни подробности, които реших да използвам. Например теорията за проблематичната връзка на такива престъпници с майките им. Или за шифъра, който представляват местопрестъпленията, избрани от Джак Изкормвача. От Агенцията по благоустройството си купих подробна карта на центъра на Осло. Вкъщи прокарах линия от нашето жилище на „Санер“ до къщата на госпожа Сивертшен. Използвах линията и старателно начертах пентаграма. Набелязах си другите три адреса, най-близо до върховете на пентаграмата. Да си призная, голяма тръпка е да забиеш писеца върху място на картата със съзнанието, че точно там живее човек, чиято съдба е в твоите ръце.

През следващите нощи се чудех кои ли са тези хора, как изглеждат и какъв живот са живели досега. Бързо обаче забравих за тях: те нямаха никакво значение, бяха декор, масовка, нямаха реплики.

— Строителен материал.

— Моля?

— Нищо. Продължавай.

— Кървавите диаманти и оръжието на убийството със сигурност щяха да ви отведат до Свен Сивертшен, щом го заловите. За да подсиля илюзията за ритуално престъпление, подхвърлих улики от рода на отрязани пръсти; пет дни между убийствата; час на престъплението: 05:00; място: на петия етаж.

Вили се усмихна.

— Не исках нито да е твърде лесно, нито твърде сложно. И да е забавно. В добрите трагедии винаги има доза хумор, Хари.

Мозъкът на Хари заповяда на крайниците му да не мърдат.

— Донесъл ти е първото оръжие в деня на първото убийство — на Мариус Велан, нали?

— Да. Свен остави пистолета в кошчето за смет, както се разбрахме.

— И как ти се стори, Вили? — пое си дъх Хари. — Какво е усещането да отнемеш човешки живот?

Вили издаде напред долната си устна все едно обмисляше отговора:

— Имат право онези, дето твърдят, че първия път е най-трудно. Нямах проблеми да вляза в общежитието, но ми отне доста време да залепя с пистолета с горещ въздух чувала, в който го сложих. И макар че почти цял живот разнасям добре сложени балерини по сцената, ми струваше доста усилия да занеса трупа на младежа на тавана.

Пауза. Хари се изкашля.

— А после?

— Отидох с велосипед до парка „Фрогнер“, за да взема втората пратка — пистолет и диамант. Свен Сивертшен, в чиито жили тече и немска кръв, се оказа изключително точен и алчен, както и очаквах. Режисьорското ми хрумване да го поставям в парка „Фрогнер“ непосредствено преди всяко убийство, е доста добър похват, не мислиш ли? Въпреки всичко той вършеше престъпление и, естествено, се стараеше да не го разпознаят и никой да не знае къде се намира. Съвсем сам се погрижи да не разполага с алиби.

— Браво — похвали го Хари и избърса с пръст мократа си вежда.

Имаше усещането, че отвсякъде — от стените, от тавана — струи пара и тече вода, сякаш навлизаха от терасата и душа.

— За всичко това вече се досетих и сам, Вили. По-добре ми кажи нещо ново. Например как уби жена си? Съседите са ви видели как седите на терасата. Как успя да я изнесеш от апартамента и да скриеш трупа преди идването ни?

Вили се усмихна.

— Мълчиш — укори го Хари.

— Щом авторът иска да запази мистиката на произведението, за предпочитане е да се въздържа от подробни обяснения.

Хари въздъхна.

— Добре, но поне имай добрината да ми обясниш следното: защо усложни нещата до такава степен? Защо просто не отне живота на Свен Сивертшен? В Прага си имал такава възможност. Щеше да бъде далеч по-просто и безопасно, отколкото да убиваш трима невинни и съпругата си.

— Първо, нужна ми беше изкупителна жертва. Ако Лисбет беше изчезнала безследно, всички щяха да уличат мен. Защото съпругът винаги е заподозрян, нали, Хари? Но постъпих така преди всичко защото любовта е жажда, Хари. И трябва да бъде утолена. Има много хубав израз: жажда за мъст. Разбираш за какво говоря. Смъртта не е отмъщение. Тя е освобождение, хепиенд. Исках да превърна живота на Свен Сивертшен в истинска трагедия, в безконечно страдание. И успях. Сега Свен Сивертшен е от онези неспокойни души, бродещи по брега на река Стикс, а аз — лодкарят Харон, който отказва да го превози до царството на мъртвите. Твърде гръцко ли ти идва? Осъдих го да живее, Хари. Омразата ще го изгаря отвътре така, както изгаряше мен. Когато изпитваш омраза, без да знаеш към кого да я насочиш, накрая намразваш себе си и собствената си проклета съдба. Така става, щом те предаде любимият ти човек. Или щом те тикнат зад решетките за цял живот, осъден за престъпление, което не си извършил. Какво по-сполучливо отмъщение?

Хари попипа джоба си. Длетото си беше на мястото.

Вили се изсмя. Следващото му изречение Хари вече го беше чувал:

— Няма нужда да ми отговаряш, Хари, виждам го в очите ти.

Хари затвори очи, а гласът на Вили продължи да бучи:

— И ти не си по-различен от мен, и ти действаш под въздействието на похотта. А тя винаги…

— … се устремява към най-ниското.

— Да. Сега обаче е твой ред, Хари. За какво доказателство говореше? Струва ли си да се тревожа?

Хари отвори очи.

— Първо ми кажи къде е трупът й, Вили.

— Тук — засмя се Вили и сложи ръка на сърцето си.

— Глупости — отсече Хари.

— Ако Пигмалион е бил в състояние да обича Галатея — статуя на несъществуваща жена — защо аз да не мога?

— Звучи ми несвързано, Вили.

— Няма проблем, Хари. На хората не им е лесно да ме разберат.

В последвалото мълчание Хари долови как водата от душа тече с все същата сила. Как да изведе оттук приятелката на Вили, без да изгуби контрола върху ситуацията?

Тихият глас на Вили се смеси с останалите звуци от апартамента:

— Мислех си, че е възможно да вдъхна живот на статуята, и сгреших. Обаче онази, която трябваше да го постигне, не поиска да разбере колко по-силна е илюзията от действителността.

— За кого говориш в момента?

— За другата. За живата Галатея, за новата Лисбет. Изпадна в паника и заплаши да развали всичко. Сега осъзнавам, че се налага да се задоволя със статуята. Но това не е проблем.

В стомаха на Хари се надигна нещо студено.

— Докосвал ли си някога статуя, Хари? Допирът до кожата на мъртвец е изключително завладяващ. Вече не е топла, но не е и съвсем изстинала.

Ръката на Вили галеше синия дюшек.

Хари усети как студенината го парализира отвътре, сякаш му биха инжекция с ледена вода. Зададе въпроса си със свито гърло:

— Нали осъзнаваш, че всичко свърши?

— От къде на къде? — протегна се Вили. — Просто ти разказах история. Нищо не можеш да докажеш.

Вили посегна към нощното шкафче. Проблесна метал. Хари се вцепени. Вили вдигна предмета: ръчен часовник.

— Става късно, Хари. Време е да те изпратя. Не е ли по-добре да си тръгнеш, преди да е излязла от банята?

Хари не помръдна.

— Залавянето на убиеца е само едната половина от обещанието, което ме накара да ти дам, Вили. Обещах ти още нещо: да го накажа. И то сурово. Според мен ти искаше да го сторя, защото част от теб копнее да си получи заслуженото, нали?

— На Фройд отдавна му мина времето, Хари. Както и на твоето посещение.

— Нима не искаш да чуеш доказателството?

— Ако така ще си тръгнеш по-скоро, казвай — въздъхна Вили.

— Всъщност трябваше да се досетя още когато получихме по пощата пръста на Лисбет с диамантения пръстен. Третият пръст на лявата ръка. Vena amoris. Убиецът явно е искал да има любовта й. Парадоксалното е, че именно този пръст те издаде.

— Издаде ли…

— По-точно екскрементите под нокътя.

— В тях има следи от кръвта ми. Не ми казваш нищо ново, Хари. Нали вече обясних, че обичахме да…

— Точно така. И понеже ни го каза, не сме правили по-подробни изследвания. По принцип няма какво толкова да открие човек. На погълнатата храна са й нужни дванадесет до двадесет и четири часа, за да стигне до ректума. През това време стомахът и червата я превръщат в неузнаваем биологичен отпадъчен продукт. Неузнаваема е до такава степен, че дори под микроскоп е трудно да се установи какво е ял човек. И все пак някои храни преминават непокътнати пред храносмилателната система: семките на гроздето и…

— Ще ми спестиш ли медицинската си лекция, Хари?

— … семената. В екскрементите открихме две семенца. Дотук нищо особено. Затова чак днес — когато се досетих кой е убиецът — накарах лаборантите да подложат семената на по-щателен анализ. И знаеш ли какво откриха?

— Нямам представа.

— Цяло семе от аптекарски копър.

— Е, и?

— Разговарях с шефа на кухнята в кафенето до Националния театър. Действително си прав: единствено там в цяла Норвегия приготвят хляб с цели семена от аптекарски копър. Много вкусен е с…

— Херинга — прекъсна го Вили. — От мен знаеш, че там редовно си поръчвам това ястие. Накъде биеш?

— По твои думи в деня, когато изчезна Лисбет, си закусил с херинга и хляб в кафенето до театъра, както всеки ден. Някъде между девет и десет сутринта. Чудя се обаче как семето е успяло да напусне стомаха ти и да попадне под нокътя на Лисбет.

Хари изчака, за да се увери, че Вили е осмислил думите му.

— Според версията ти, Лисбет излязла от апартамента ви към пет часа, тоест около осем часа след като си изял закуската си. Дори и да сте се любили и тя да те е стимулирала анално непосредствено преди да излезе, няма как, колкото и ефективно да работят червата ти, да придвижат семето от аптекарския копър до ректума ти за осем часа. Абсурдно е от медицинска гледна точка.

Хари забеляза как по смаяното лице на Вили пробяга лек тик, когато чу думата „абсурд“.

— Семето от аптекарски копър може да стигне до ректума ти най-рано в девет вечерта. Следователно пръстът на Лисбет е бил в тялото ти в даден момент от вечерта, нощта или следващия ден. При всички случаи, след като си подал сигнала за изчезването й. Разбираш ли какво ти казвам, Вили?

Режисьорът се втренчи в Хари. Или, по-точно, очите му бяха насочени към Хари, но погледът му се взираше някъде в далечината.

— Това се нарича веществено доказателство — обясни Хари.

— Ясно — кимна бавно Вили. — Веществено доказателство, значи.

— Да.

— Конкретен и неоспорим факт.

— Точно така.

— В съда обожават такива неща, нали? По-убедителни са от самопризнанието, а?

Полицаят кимна.

— Фарс, Хари. Замислих го като фарс. С бързо влизащи и излизащи хора. Погрижих се да стоим на терасата, та да ни виждат съседите. По някое време помолих Лисбет да ме последва в спалнята. Там извадих пистолета от ковчежето с инструменти, а тя погледна дългата цев и заглушителя с уголемени от изненада очи — точно като във фарс.

Вили извади ръка изпод възглавницата. Хари се вторачи в цевта със заглушител, насочена към него.

— Седни, Хари.

Хари седна и усети как длетото се заби в кожата му.

— Тя ме разбра погрешно, всъщност дори е смешно. Колко поетично би било: да язди върху ръката ми, а аз да еякулирам горещо олово там, където му е позволила да свърши.

Вили стана от леглото и се чу шум от разплискана вода.

— Но според изискванията на фарса събитията трябва да се развиват бързо и се видях принуден веднага да си взема сбогом.

Той застана гол пред Хари и вдигна пистолета.

— Опрях дулото о челото й, което се набръчка от учудване. Така правеше тя, щом светът й се стореше несправедлив или просто неразбираем. Например вечерта, когато й разказах пиесата на Бърнард Шоу „Пигмалион“, залегнала в основата на „Моята прекрасна лейди“. Там Илайза Дулитъл не се омъжва за професор Хигинс — мъжът, който я възпитава и преобразява от просякиня в образована млада жена, а забягва с младия Фреди. Лисбет побесня. Според нея Илайза била длъжница на професора, а Фреди — безинтересен въздухар. И знаеш ли, Хари, тогава аз се разплаках.

— Ти си луд — прошепна Хари.

— Очевидно е така — сериозно се съгласи Вили. — Постъпката ми е чудовищна, лишена от онова самообладание, което обзема хората, водени от омраза. Аз съм най-обикновен човек: послушах зова на сърцето си. А то ми казваше да обичам с любовта, дадена ни от Бог. Тя именно ни превръща в оръдия в ръцете му. Нима Исус и пророците също не са били обявени за луди? Разбира се, че сме луди, Хари. Луди сме и в същото време сме най-нормалните хора на света. Ако някой ми каже, че съм извършил безумие и сърцето ми е уродливо, бих го попитал: кое сърце е по-уродливо, онова, което не може да спре да обича, или другото, което е обичано, но не е в състояние да отвърне на любовта?

Последва продължително мълчание. Хари се изкашля:

— И я застреля?

Вили кимна бавно.

— На челото й се образува малка вдлъбнатина — продължи той с почуда в гласа — и черна дупчица като от забоден в ламарина пирон.

— А после си я скрил на единственото място, където си знаел, че и куче следотърсач няма да я открие.

— В апартамента беше горещо — Вили заби поглед над главата на Хари. — На перваза бръмчеше муха, съблякох се гол, за да не изцапам с кръв дрехите си. Бях си приготвил необходимите инструменти. Отрязах средния пръст на лявата й ръка с клещите, съблякох я, извадих пулверизатора с морска пяна и бързо запълних дупката от куршума, раната на ръката и всички останали отвори по тялото й. Предварително източих част от водата от дюшека — оставих го пълен само до половината. Не разлях и капка, когато я проврях през изрязания от мен отвор. После запуших дупката с лепило и гума с помощта на пистолет с горещ въздух. Стана по-лесно от първия път.

— И оттогава я държиш тук? Погребана във водното легло?

— Не, не — възпротиви се Вили, без да мести очи от точката над главата на Хари. — Не съм я погребал. Върнах я в майчината утроба като начало на прераждането й.

Разумът диктуваше на Хари да изпита страх. Опасно е да не се бои. Логично е устата му да пресъхне и да усеща как сърцето му блъска лудо в гърдите, но той чувстваше как го наляга умора.

— И си напъхал отрязания пръст в ануса си — констатира Хари.

— Хм. Перфектното скривалище. Нали ти казах, очаквах да доведете куче следотърсач.

— Можел си да го скриеш на друго място, без да рискуваш кучето да го надуши, но вероятно това решение те е възбуждало. А какво направи с пръста на Камила Луен? Отрязал си го, докато е била жива.

— А, да, Камила — почти замечтано се усмихна Вили, сякаш Хари събуди приятен спомен. — Ще си остане тайна между мен и нея, Хари.

Вили освободи предпазителя. Хари преглътна.

— Дай ми пистолета, Вили. Всичко свърши. Няма смисъл.

— Има, разбира се.

— А именно?

— Обичайният, Хари. Представлението да свърши подобаващо. Нали не си въобразяваш, че публиката ще остане доволна, ако без съпротива позволя да ме арестуваш и да ме отведеш? Нужен ни е грандиозен финал, Хари. Хепиенд. Ако няма такъв, ще го измисля. Това е…

— … житейското ти мото — прошепна Хари.

Вили се усмихна и опря пистолета о челото на Хари.

— Исках да кажа мъртвешкото.

Хари затвори очи. Искаше само да поспи, да го повозят по разлюляната повърхност на някоя река и да го пренесат на отсрещния бряг.

 

 

Ракел се сепна насън и отвори очи.

Присъни й се Хари. Двамата се возеха на лодка.

Спалнята тънеше в мрак. Май нещо й се счу. Дали се е случило нещо?

Заслуша се в успокоителното трополене на дъждовните капки върху покрива. За всеки случай провери дали мобилният й телефон върху нощното шкафче е включен. Може пък да й се обади.

Затвори очи и се унесе.

 

 

Хари изгуби представа за времето. Отвори очи и му се стори, че светлината пада под друг ъгъл в празната стая. Не беше в състояние да определи дали е изминала секунда, или минута.

На леглото нямаше никого. Вили бе изчезнал.

Звукът от течаща вода се завърна в ушите му. Звук от дъждовни капки и пуснат душ.

Изправи се, олюлявайки се, и се втренчи в синия дюшек. Лицето, издигнало се до повърхността, напомняше гипсова отливка.

Излезе от спалнята. Вратата към терасата зееше широко отворена. Приближи се до парапета и погледна към двора. Слезе на долния етаж, оставяйки след себе си мокри следи по белите стъпала. Отвори вратата на банята. Зад сивата завеска пред душа се очертаваше женски силует. Хари я дръпна настрани. Вратът на Тоя Харанг беше наведен към смесителя, а брадичката почти докосваше гърдите й. Около шията й бе омотан черен чорап, завързан за горната част на душа. Очите й бяха затворени, а по дългите й черни мигли висяха капки вода. Полуотворената й уста беше пълна с жълта смес, прилична на засъхнала пяна. Същата субстанция имаше в ноздрите, ушите и дупчицата на слепоочието й.

Хари спря душа и излезе.

На стълбището не се виждаше жив човек.

Хари стъпваше предпазливо. Чувстваше цялото си тяло изтръпнало, очакваше да се вкамени всеки момент.

Бярне Мьолер.

Трябва да се обади на Бярне Мьолер.

Мина през тунела към задния двор. Дъждът капеше по главата му, но той не усещаше нищо. Съвсем скоро ще се парализира. Сушилникът в двора вече не скърцаше. Хари нямаше сили да го погледне. Забеляза жълт пакет от цигари на асфалта. Вдигна го, бръкна и си извади цигара. Мушна я в устата си, опита се да я запали, но установи, че краят й е мокър.

Ще се обади на Бярне Мьолер. Ще го накара да изпрати дежурен екип. Заедно с Мьолер ще се отправят към общежитието. Там ще разпитат Свен Сивертшен. Веднага ще запишат свидетелските му показания на диктофон. Мьолер ще даде заповед да арестуват Том Валер. А после Хари ще се прибере у дома при Ракел.

С крайчеца на окото си зърна сушилника.

Изруга, скъса цигарата на две, лапна филтъра и я запали при втория опит. Защо се стресира толкова? Вече нямаше за къде да бърза. Всичко свърши.

Обърна се към сушилника.

Беше се килнал на една страна, но забитият в асфалта стълб явно бе успял да поеме по-голямата част от тежестта. Само едно пластмасово въже се бе откъснало поради увисналото на него тяло на Вили с ръце, разперени встрани. Мократа коса бе полепнала по лицето, а очите — ритуално забелени, сякаш в молитва. На Хари му хрумна странна мисъл: гледката е някак красива. Голото му, увито в мокър чаршаф тяло, силно напомняше викингско украшение на носа на кораб. Вили постигна целта си: създаде грандиозен финал.

Хари извади мобилния телефон от джоба и въведе пинкода. Пръстите не го слушаха. Сякаш се превърна в камък. Набра номера на Бярне Мьолер. Понечи да натисне зеленото копче, но телефонът предупредително иззвъня. Хари се стресна, едва не го изтърва. Върху екрана се изписа, че има ново съобщение на гласовата поща. Е, и какво от това, че някой е звънял? Нали телефонът не е негов. Поколеба се. Вътрешният глас му диктуваше първо да се обади на Мьолер. Затвори очи и натисна копчето.

Женски глас го осведоми, че има непрослушано съобщение. Чу се сигнал, последван от кратко мълчание. После се раздаде шепот:

— Здравей, Хари. Аз съм.

Тоест Том Валер.

— Телефонът ти е изключен, Хари. Много несъобразително от твоя страна, защото се налага да си поговорим.

Том беше допрял слушалката максимално плътно до устните си и Хари имаше чувството, че Валер шепти право в ухото му.

— Извини ме, задето шепна, но нали не искаме да го събудим. Позна ли къде се намирам? Сигурно вече се досещаш. Трябва да ти е минавало през ума.

Хари дръпна от цигарата, без да забележи, че е изгаснала.

— Тук, вътре, е доста тъмничко, но над леглото виждам закачен плакат. Да видим… Тотенхам? А на нощното шкафче има някаква игрова конзола. Геймбой. Слушай внимателно, ще приближа телефона до главата му.

Хари притисна слушалката до ухото си толкова силно, че го заболя главата.

От мобилния се разнесе равномерното дишане на малко момче, което спи спокойно в черна дървена къща в квартал Холменколен.

— Имаме очи и уши навсякъде, Хари, така че изобщо не се опитвай да се обаждаш или да се срещаш с други хора. Просто следвай указанията ми. Потърси ме на този номер да се разберем. Решиш ли да предприемеш каквото и да е друго начинание, момчето е мъртво. Разбра ли ме?

Сърцето започна да изтласква кръв по цялото му вкаменено тяло, а безчувствеността постепенно отстъпи място на почти нетърпима болка.