Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Случаите на инспектор Хари Хуле (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Marekors, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 34 гласа)

Информация

Сканиране
dune (2015)
Разпознаване и корекция
egesihora (2016)

Издание:

Автор: Ю Несбьо

Заглавие: Пентаграма

Преводач: Ева Кънева

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: Норвежки

Издател: ИК „Емас“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Тип: роман

Националност: норвежка

Художник: Борис Драголов

ISBN: 978-954-357-220-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1913

История

  1. — Добавяне

Единадесета глава
Неделя. Сбогуване

Тя лежеше в леглото и пушеше цигара. Изучаваше гърба му пред ниския скрин: при движението на раменните му лопатки копринената жилетка засилваше с нюанси на черното и синьото. Отмести поглед към огледалото; към ръцете му, които правеха възел на вратовръзката с елегантни, уверени движения. Обичаше ръцете му. Да ги наблюдава в действие.

— Кога се прибираш? — попита тя.

Погледите им се срещнаха в огледалото. Усмивката му беше нежна и уверена. Тя се намуси и издаде долната си устна напред.

— Възможно най-бързо, любима.

Никой не можеше да казва „любима“ като него. Liebling[1]. С причудливия акцент и напевната интонация, които я караха почти да заобича отново немски език.

— Надявам се да се върна с вечерния полет утре — уточни той. — Ще ме чакаш ли?

Тя не успя да сдържи усмивката си. Той се засмя. Тя също. Дявол да го вземе, винаги постигаше своето.

— Сигурна съм, че в Осло те чака тълпа от обожателки — подхвърли тя.

— Дано да е така.

Той закопча жилетката и взе сакото от гардероба.

— Любима, изглади ли носните кърпички?

— Сложих ги в куфара ти заедно с чорапите — отвърна тя.

— Отлично.

— Ще се срещаш ли с някоя от тях?

Той се засмя, приближи се до леглото и се надвеси над нея:

— Ти как мислиш?

— Не знам — промълви тя и обгърна врата му с ръце. — Всеки път като се прибереш, миришеш на жени.

— Защото никога не отсъствам достатъчно, за да изчезне твоят аромат, любима. Кога те намерих? Преди двадесет и шест месеца? От двадесет и шест месеца нося твоя аромат.

— И ничий друг?

Тя се плъзна надолу в леглото и го привлече към себе си. Той я целуна леко по устните.

— И ничий друг. Полетът ми, любима…

Освободи се от прегръдката й.

Тя наблюдаваше как той отиде до скрина, отвори едно от чекмеджетата, извади паспорта и самолетните билети, пъхна ги във вътрешния джоб и закопча сакото си. Направи всичко това с едно-единствено плавно движение с непринудена ефективност и увереност, едновременно чувствена и плашеща. Вършеше всичко със същото минимално усилие, иначе тя би си помислила, че ако има нещо, което той със сигурност е упражнявал през целия си живот, то е да си отива. Да изоставя някого.

За многото прекарано заедно с него време през последните две години тя знаеше твърде малко за него, но той не криеше с колко много жени е бил, преди да я срещне. Защото я търсел толкова отчаяно. Веднага щом разбирал, че не е неговата жена, ги зарязвал и продължавал неуморното си търсене, докато в един прекрасен есенен ден срещнал нея в „Гранд хотел Европа“ на Вацлавски площад.

Беше най-благовидната причина за безразборен секс, която някога бе чувала.

За всеки случай бе по-добра от нейната: за пари.

— С какво се занимаваш в Осло?

— С бизнес — отвърна той.

— Защо не искаш да ми разкажеш какво точно правиш?

— Защото се обичаме.

Затвори тихо вратата и тя чу стъпките му по стълбите.

Пак сама. Затвори очи с надеждата чаршафите да запазят миризмата му, докато се прибере. Докосна верижката на врата си. Не беше я сваляла нито веднъж, след като той й я подари. Даже се къпеше с нея. Поглади с пръсти висулката и се замисли за куфара му. За бялата изсушена маргаритка, която откри до чорапите. Защо не го попита за нея? Може би защото усещаше, че по негово мнение задава твърде много въпроси. Не биваше да го дразни.

Тя въздъхна, погледна часовника и пак затвори очи. Предстоеше й скучен ден. Час при лекаря в два и нищо друго. Започна да брои секундите, докато пръстите й не спираха да галят украшението: червеникав диамант във формата на петолъчка.

Заглавието с големи, плътни букви на първа страница във „Ве Ге“ гласеше, че известна личност от Националното радио е имала „кратка, но пламенна“ афера с Камила Луен. Бяха изнамерили нейна некачествена снимка по бански от някаква почивка. Очевидно за да онагледят намеците в статията за основното, върху което се е градяла връзката им.

„Дагбладе“ от същия ден помести интервю със сестрата на Лисбет Барли — Тоя Харанг, озаглавено „Винаги е изчезвала“. Вестникът представяше поведението на малката сестра през детството й като възможно обяснение за непонятното й изчезване. Цитат: „Тя се измъкна и от «Spinnin’ Wheels», защо не и сега?“

Бяха публикували нейна снимка с каубойска шапка пред буса на групата. Усмихваше се. Хари предположи, че не е очаквала да я щракнат точно тогава.

— Една бира.

Отпусна се на високата табуретка пред бара в „Underwater“ и взе „Ве Ге“. Билетите за концерта на Спрингстийн на стадион „Вале Хувин“ били разпродадени. Голяма работа. Първо, Хари мразеше концерти по стадиони и, второ, когато бяха на петнадесет, двамата с Йойстайн отидоха на стоп до концертната зала в Драмен и влязоха с фалшиви билети, изработени от Йойстайн. Тогава се намираха във върховата си форма. И Спрингстийн, и те двамата.

Хари бутна вестника и разтвори купения от него „Дагбладе“ със снимката на сестрата на Лисбет. Двете си приличаха поразително. Обади й се по телефона в Тронхайм, но тя не успя да му каже нищо. Или по-точно, нищо интересно. Въпреки това разговорът продължи двадесет минути, и то не по негова вина. Тя му обясни как се произнася името й: с ударение върху „я“. Тоя. Не била кръстена на сестрата на Майкъл Джексън — Ла Тоя с ударение върху „о“.

Изминаха четири дена от изчезването на Лисбет и случаят — накратко — си оставаше в пълен застой.

Същото важеше и за убийството на Камила Луен. Дори Беате се обезсърчи. Прекара целия уикенд на работа: помагаше на разследващите полицаи, работещи по въпроса. Чудесно момиче беше тази Беате. Жалко, че никой не оценява такива хора.

Понеже Камила явно е била общителен човек, успяха да установят повечето от заниманията й в седмицата преди убийството, но и с тази информация не постигнаха резултат.

Всъщност Хари имаше намерение да спомене на Беате как Валер е дошъл в кабинета му и повече или по-малко открито му е предложил да му продаде душата си. Но по една или друга причина не го направи. А и тя си имаше достатъчно грижи. Ако разкаже това на Мьолер, само ще предизвика кавга, затова веднага отхвърли тази възможност.

Хари вече преполовяваше втората си халба, когато я забеляза. Седеше сама в полумрака на маса до стената. Гледаше право към него с лека усмивка. Пред нея стоеше чаша бира, а в дясната си ръка държеше цигара.

Хари взе халбата си и се отправи към нейната маса.

— Може ли да седна?

Вибеке Кнютсен кимна към свободния стол.

— Какво правиш тук?

— Ами нали живея наблизо — отвърна Хари.

— Знам, но не съм те виждала тук.

— Не съм идвал. Но миналата седмица представите ми за привличане се разминаха с тези на редовната ми кръчма.

— Отхвърлен ли си? — засмя се гърлено тя.

Смехът й допадаше на Хари. Външният й вид — също. Навярно заради грима и приглушената светлина. Какво друго? Харесваха му очите й — живи и игриви. Детински и умни. Точно като на Ракел. Но приликите свършваха дотук. Ракел имаше тясна чувствена уста, а Вибеке — плътни устни, подчертани още по-силно с ярко червило. Ракел се обличаше в дискретен, елегантен стил, беше крехка, слаба, почти като балерина, без пищни форми. Блузката на Вибеке, днес в тигърски десен, хващаше окото със същата ефективност като леопарда и зебрата. Повечето неща у Ракел бяха тъмни: очите, косата, кожата. Хари не беше виждал толкова лъскава кожа като нейната. Вибеке беше червенокоса и бледа. Голите й кръстосани крака блестяха в полумрака.

— А ти какво правиш тук сама? — попита той.

Тя вдигна рамене и отпи от чашата.

— Андерш е в командировка и се прибира чак тази вечер. Затова малко разпускам.

— Далеч ли пътува?

— Някъде из Европа, знаеш как е. Нищо не ти казват.

— С какво се занимава?

— Продава обзавеждане за църкви и молитвени домове. Олтарни икони, амвони, кръстове, такива работи. Втора ръка и нови.

— Мм. И пътува из Европа?

— Когато на някоя църква в Швейцария й трябва нов амвон, е напълно възможно да го изработят по западното крайбрежие на Норвегия. А стария го ремонтират и го доставят в Стокхолм или кой знае къде. Пътува постоянно, отсъства от къщи през по-голямата част от времето. Особено в последно време. Всъщност през последната година.

Тя дръпна от цигарата и прибави, докато вдишваше дима:

— Но той не е католик.

— Не е ли?

Тя поклати отрицателно глава, докато димът излизаше на гъсти кълбета между червените й устни с гъсти бръчици над тях.

— Родителите му били в Петдесетнишката църква и той е израснал с такова възпитание. Присъствала съм само на една сбирка, но знаеш ли… Вижда ми се ужасяващо като започнат да бърборят на неразбираем език. Ти ходил ли си на такива събирания?

— Два пъти — отвърна Хари. — В енория Филаделфия.

— Спасиха ли те?

— За жалост не. Отидох само за да намеря някакъв тип; обеща ми помощ като свидетел по един случай.

— Е, ако не си открил Исус, поне си намерил свидетеля.

Хари поклати отрицателно глава.

— Оказа се, че вече не ходел там, а не го открих и на посочените адреси. Не, не намерих спасение.

Хари пресуши халбата и даде знак на бармана. Тя запали цигара.

— Тези дни се опитвах да се свържа с теб — призна тя. — Обадих се в службата ти.

— Така ли?

Хари се сети за безмълвното съобщение на телефонния си секретар.

— Да, но ми съобщиха, че ти не работиш по този случай.

— Ако говориш за случая „Камила Луен“, не са те излъгали.

— Затова разговарях с онзи другия, дето идва у нас. Онзи готиния.

— Том Валер?

— Да. Разказах му това-онова за Камила. Неща, които не можех да спомена, когато ти дойде у дома.

— Защо?

— Защото Андерш беше там.

Тя дръпна продължително от цигарата си.

— Той не понася да говоря пренебрежително за Камила. Направо побеснява. Въпреки че почти не я познавахме.

— Защо ще казваш нещо пренебрежително за нея, щом като не си я познавала?

Тя вдигна рамене.

— Според мен не е обидно. Андерш обаче не смята така. Сигурно заради възпитанието му. Според него една жена може да прави секс само с един мъж през живота си.

Тя изгаси цигарата и добави с тих глас:

— И това май е доста за него.

— Мм. А Камила е имала връзки с повече от един мъж?

— Твърде меко казано.

— Откъде знаеш? Чува ли се при вас?

— Между етажите не. Затова през зимата не чувахме почти нищо. Но през лятото, на отворени прозорци. Знаеш как е, звукът…

— … се разнася над такива пространства между сградите.

— Именно. Обикновено Андерш ставаше и затръшваше прозореца. А ако се случеше да отбележа нещо в стил, че явно не й е зле, той побесняваше и си лягаше във всекидневната.

— Значи си се опитвала да се свържеш с мен, за да ми го кажеш?

— Да. Това и още нещо. Получих обаждане по телефона. Първо си помислих, че е Андерш, но обикновено чувам шума от колите, когато ми звънне той. По принцип ми се обажда от някоя улица в Европа. Странното е, че звукът е съвсем същият, сякаш всеки път ми звъни от едно и също място. И така. Този път звукът беше различен. Ако не беше се случило това с Камила и Андерш не беше в командировка, щях да затворя, но сега…

— Какво?

— Е, не че обаждането беше нещо страшно.

Тя се усмихна уморено. Хари хареса усмивката й.

— Някой просто дишаше в слушалката. Но на мен ми се стори страховито. Затова исках да ти го кажа. Валер обеща да разнищи случая, но сигурно не са открили от кой номер са се обадили. Случва се такива убийци да се завърнат, нали?

— Това се случва най-често в криминалните романи — успокои я Хари. — На твое място не бих се безпокоил.

Той повъртя чашата из ръцете си. Лекарството вече действаше.

— Да не би случайно двамата с приятеля ти да познавате Лисбет Барли?

Вибеке вдигна гримираните си вежди:

— Изчезналата дама? Откъде ти хрумна?

— Наистина, откъде ми дойде наум? — измърмори Хари и се запита кое го подтикна да зададе този въпрос.

 

 

Двамата излязоха на тротоара пред „Underwater“ някъде към девет.

Хари стоеше разкрачен, за да пази равновесие.

— Живея съвсем наблизо — подхвърли той. — Какво ще…

Вибеке наклони глава и се усмихна:

— Не казвай нещо, за което ще съжаляваш, Хари.

— Да съжалявам?

— През последния половин час не спря да приказваш за тази Ракел. Нали не си забравил?

— Нали ти обясних, че тя не ме иска.

— Да, но и ти не искаш мен. Ти искаш Ракел. Или заместителка на Ракел.

Докосна го по ръката.

— Вероятно щях да се съглася за известно време, ако нещата стояха по друг начин. Обаче ситуацията не е такава. А и Андерш се прибира съвсем скоро.

Хари вдигна рамене и се олюля.

— Тогава нека поне те изпратя до входната врата — изфъфли Хари.

— Дотам има двеста метра, Хари.

— Ще се справя.

Вибеке се разсмя високо и мушна ръката си под неговата.

Тръгнаха бавно надолу по булевард „Юлевол“. Покрай тях минаваха автомобили и свободни таксита. Усещаха единствената по рода си вечерна милувка на столичния въздух през юли. Хари се вслушваше в жуженето на гласа й и се чудеше какво ли прави в момента Ракел.

Спряха пред черната порта от ковано желязо.

— Лека нощ, Хари.

— Мм. С асансьора ли ще се качиш?

— Защо питаш?

— Няма значение — отвърна той, пъхна ръце в джобовете си и за малко да изгуби равновесие. — Пази се. Лека нощ.

Вибеке се усмихна, приближи се до него и Хари вдиша миризмата й, когато тя го целуна по бузата.

— Кой знае, може би в някой друг живот? — прошепна тя.

Входната врата се затвори след нея с гладко, смазано похлопване. Хари постоя, за да се ориентира, когато нещо на витрината пред него прикова вниманието му. Не бяха изложените там паметни плочи, а отражение във витрината. Червена кола до тротоара от отсрещната страна на улицата. Ако Хари се интересуваше поне малко от автомобили, вероятно щеше да знае, че ексклузивната играчка е „Томи Кайра“ ZZ-R.

— Дяволите да те вземат — прошепна Хари и тръгна да пресича.

Сепна го пронизителният клаксон на преминаващо такси. Той прекоси улицата по диагонал. Доближи колата и застана от страната на шофьора. Опушеното стъкло се плъзна безшумно надолу.

— Какво, по дяволите, правиш тук? — просъска Хари. — Шпионираш ли ме?

— Добър вечер, Хари — прозя се Том Валер. — Наблюдавам апартамента на Камила Луен. Гледам кой влиза и кой излиза. Не е само клише, че извършителят винаги се връща на местопрестъплението.

— Напротив, клише е — възрази Хари.

— Но това е — както вероятно си разбрал — единственото, с което разполагаме. Престъпникът не ни е подсказал кой знае колко.

— Убиецът — поправи го Хари.

— Или убийцата.

Хари вдигна рамене и се олюля. Вратата на седалката до шофьора се отвори.

— Скачай вътре, Хари. Искам да говоря с теб.

Хари присви очи към отворената врата. Поколеба се. Пак се олюля. После заобиколи колата и седна вътре.

— Помисли ли си? — попита Валер и намали музиката.

— Да — отвърна Хари и се опита да си намери място в тясната като кофа седалка.

— И стигна ли до правилния отговор?

— Наистина си падаш по червени японски коли — Хари вдигна ръка и удари по таблото. — Солидна работа. Кажи ми… — поде той и се помъчи да говори членоразделно. — Така ли си бъбрехте със Свере Улсен в колата в Грюнерльока през нощта на убийството на Елен?

Валер изгледа продължително Хари и най-после отвори уста за отговор:

— Хари, нямам представа за какво говориш.

— Така ли? Ти си знаел, че Елен те е разобличила като инициатор на контрабанден канал за внос на оръжие, нали? Ти си се погрижил Свере Улсен да я убие, преди тя да успее да го разкаже на някого. А когато си разбрал, че съм по петите на Свере Улсен, си побързал да наредиш нещата така, все едно той е извадил пистолет по време на арестуването му. Точно както с онзи тип до Пристанищния склад. Да ликвидираш неудобни арестанти май се превръща в твой специалитет.

— Пиян си, Хари.

— Знаеш ли, че от две години се мъча да намеря доказателства срещу теб, Валер?

Валер мълчеше.

Хари се разсмя и пак удари таблото. То изпращя заплашително.

— Разбира се, че знаеш! Престолонаследникът знае всичко. Как го постигаш? Кажи ми.

Валер погледна пред страничния прозорец. От „Дюнери“-те излезе мъж, спря, огледа се в двете посоки и пое надолу към църквата „Свето триединство“. Никой от двамата не продума, преди мъжът да завие по улицата между гробището и болницата „Дева Мария“.

— Чудесно — подхвана тихо Валер. — Мога спокойно да ти се изповядам. Но не забравяй, че когато изслушва нечия изповед, човек лесно изпада в неприятни размисли.

— Добре дошли са.

— Наложих на Свере Улсен наказанието, което си заслужи.

Хари бавно завъртя глава към Валер, който се беше облегнал назад с полузатворени очи:

— Но не от страх да не издаде, че двамата с него сме съучастници. Тази част от хипотезата ти е погрешна.

— Така ли?

Валер въздъхна.

— Замисляш ли се понякога кое ни кара да вършим работата си?

— Само това правя — увери го Хари.

— Кой е първият ти спомен, Хари?

— От кое?

— Моят първи спомен е нощ, в която баща ми стои надвесен над леглото ми.

Валер погали волана с ръка.

— Трябва да съм бил четири-петгодишен. От него лъха мирис на тютюн и сигурност. Сещаш се: така очакваме да миришат бащите. Както обикновено се е прибрал, след като съм си легнал. И знам, че ще тръгне за работа много преди да се събудя на сутринта. Ако отворя очи, съм сигурен, че той ще се усмихне, ще ме потупа по главата и ще излезе. Затова се преструвам на заспал. За да поостане още малко до леглото ми. Само понякога, когато сънувах кошмари за жената със свинската глава, която обикаля улиците в търсене на детска кръв, се издавах, щом той се изправеше, и го молех да постои още малко. И тогава той сядаше до леглото ми, а аз лежах с отворени очи и не откъсвах поглед от него. Така ли беше и с твоя баща, Хари?

Хари вдигна рамене:

— Баща ми беше учител. Винаги си беше у дома.

— Значи си от семейство от средната класа.

— Нещо такова.

Валер кимна.

— Татко беше занаятчия. Също като бащите на двамата ми най-добри приятели, Гайр и Суло. Те живееха точно над нас в Стария град. Израснах в сивата източна част на града, но сградата, където живеехме, беше хубава, добре поддържана, собственост на занаятчийското сдружение. Не се смятахме за работническа класа, всички бяхме своего рода предприемачи. Бащата на Суло дори държеше павилион, където членовете на семейството работеха на смени. Всички занаятчии в района работеха здраво. Но никой не се трудеше така, както моят баща. От ранни зори до късна доба. Нощ и ден. Беше като машина, която спира само неделен ден. Нито той, нито майка ми бяха особено набожни християни, макар че баща ми учи половин година теология във вечерно училище, защото дядо искаше да го направи свещеник. Но след смъртта на дядо татко се отказа. И въпреки това всяка неделя ходехме на църква, която не беше много близо, а после татко ни водеше на разходка до възвишението Екеберг или на друго място. В пет се преобличахме и сядахме да вечеряме във всекидневната. Може и да звучи скучно, но, знаеш ли, цяла седмица очаквах неделята с огромно нетърпение. После идваше понеделник и татко пак го нямаше. Винаги беше на някой строителен обект, който изискваше извънредна работа. Нещо бяло, сиво и въгленовочерно. Това, казваше той, било единственият начин да се натрупа капитал в неговия бранш. Когато бях на тринадесет, се преместихме да живеем на запад в къща с ябълкова градина. Според татко там беше по-добре. От всички деца в класа единствено аз не бях син на юристи, икономисти, лекари или нещо подобно. Съседът беше съдия и имаше син на моята възраст: Юаким. Татко се надяваше да стана като него. Казваше, че ако успея да попадна в тези среди, било важно да се сдобия с познати от вътрешния кръг на гилдията, да науча кодовете, езика, неписаните правила. Но аз дори не зърнах сина на съседа, а само кучето им: овчарка, която стоеше на верандата и лаеше по цяла нощ. След края на учебния ден се качвах на трамвая за Стария град и се виждах с Гайр и Суло. Родителите ми канеха всички съседи на барбекю, но те до един си намираха претекст любезно да откажат. Спомням си миризмата на пушек и шумния смях от околните градини през онова лято. Така и никой не уважи поканата ни.

Хари се постара да изговаря думите отчетливо:

— Разказът ти има ли поанта?

— Сам ще отсъдиш. Да спра ли?

— О, не, моля те. Тази вечер няма нищо интересно по телевизията.

— Един неделен ден щяхме да ходим на църква, както обикновено. Стоях навън на улицата и чаках татко и мама; гледах как овчарката ходи из градината и ме лае от другата страна на оградата. Не знам защо го направих: приближих се до портата и я отворих. Навярно съм мислел, че кучето е ядосано, защото е само. Песът скочи върху мен, повали ме на земята и ме захапа за бузата. Още имам белег.

Валер показа, но Хари не видя нищо.

— Съдията повика кучето от верандата и то ме пусна. После ме прати да се пръждосам по дяволите. Мама се разплака, а татко не каза почти нищо, докато ме караха до спешна помощ. Когато се прибрахме у дома, от брадичката до ухото ми минаваше дебел черен шев. Татко се поразходи до съдията. Като се върна, погледът му беше черен. Не обели и дума. Изядохме неделното печено в пълно мълчание. Същата нощ се събудих и се запитах каква ли е причината. Навсякъде цареше тишина. После се сетих. Овчарката. Вече не лаеше. Чух как се затвори външната врата. И инстинктивно разбрах, че никога повече няма да чуем лая на кучето. Побързах да затворя очи, когато някой тихичко отвори вратата на спалнята, но успях да зърна чука. От него се носеше мирис на тютюн и сигурност. Престорих се на заспал.

Валер избърса невидима прашинка от волана.

— Постъпих по съответния начин, защото знаехме, че Свере Улсен е отнел живота на наша колежка. Направих го заради Елен, Хари. Заради нас. Сега вече знаеш, убих човек. Ще подадеш ли заявление в полицията?

Хари просто се бе втренчил пред себе си. Валер затвори очи.

— Разполагахме само с улики срещу Улсен, Хари. Щеше да му се размине. Ти щеше ли да позволиш това да се случи, Хари?

Валер обърна глава и срещна погледа на Хари.

— Щеше ли?

Хари преглътна.

— Очевидец на твоя среща със Свере Улсен беше склонен да свидетелства. Но ти сигурно знаеш?

Валер вдигна рамене.

— С Улсен сме разговаряли няколко пъти. Той беше неонацист и криминално проявен. Наше задължение като полицаи е да сме в час, Хари.

— Очевидецът внезапно отказа да свидетелства. Говорил си с него, нали? Заплашил си го, ако не си трае.

Валер поклати отрицателно глава.

— Не мога да отговарям на такива въпроси, Хари. Дори и да решиш да се присъединиш към тима ни, имаме строго правило: научаваш само онова, което ти е нужно, за да си изпълняваш функциите. Може да ти звучи неаргументирано, но върши работа. Ние вършим добра работа.

— Говорил ли си с Квинсвик? — носово попита Хари.

— Квинсвик е само една от вятърните ти мелници, Хари. Забрави за него. По-добре помисли за себе си.

Той се приближи до Хари и понижи глас:

— Какво имаш да губиш? Погледни добре в огледалото…

Хари премига.

— Правилно — отсече Валер. — Ти си алкохолик на почти четиридесет години без работа, без семейство, без пари.

— Питам те за последен път! — опита се да извика Хари, но беше твърде пиян. — Говорил ли си с… с Квинсвик?

Валер се поизправи на седалката.

— Отивай си у дома, Хари. И си помисли кому дължиш нещо. На отдела, който те сдъвква, намира вкуса ти за гаден и те изплюва ли? На шефовете ти, които се разбягват като изплашени мишки, щом надушат неприятност ли? Или по-скоро дължиш нещо на себе си? Та ти си бачкал години наред, за да осигуриш на хората поне малко по-безопасен град в страна, която закриля престъпниците си повече отколкото служителите си. Всъщност си един от най-добрите в професията, Хари. И за разлика от тях имаш дарба. И въпреки това вземаш мизерна заплата. Мога да ти дам петкратно повече пари от онези, които печелиш днес, но не това е най-важното. Предлагам ти капчица достойнство, Хари, чест. Помисли си.

Хари се опита да задържи погледа си върху Валер, ала очертанията на лицето му се размиха. Затърси дръжката на вратата, но не я откри. Проклети японски коли. Валер се наведе през него и бутна вратата.

— Знам, че си се опитвал да откриеш Рой Квинсвик — призна Валер. — Нека ти спестя главоболията. Да, разговарях с Улсен в Грюнерльока онази вечер. Но това не означава, че имам нещо общо с убийството на Елен. Премълчах го, за да не усложня нещата. Постъпи както намериш за добре, но, повярвай, свидетелските показания на Рой Квинсвик не представляват интерес.

— Къде е той?

— Каква разлика би имало, ако ти кажех? Щеше ли да ми повярваш?

— Може би — отвърна Хари. — Кой знае.

Валер въздъхна.

— Улица „Согн“ 32. Живее в мазето на бившия си пастрок.

Хари се обърна и даде знак на едно такси, което идваше към тях със светнала табелка на покрива.

— Но точно тази вечер е на репетиция с хор „Мена“ — уточни Валер. — Можеш да стигнеш и пеш. Репетират в енорийската сграда на Стария Акер.

— Стария Акер?

— Премина от филаделфийската към Витлеемската енория.

Свободното такси удари спирачки, поколеба се, пак даде газ и изчезна към центъра. Валер се усмихна накриво.

— Но е нужно да изгубиш вяра, за да смениш религията, Хари.

Бележки

[1] Liebling (нем.) — любима. — Бел.прев.