Ю Несбьо
Пентаграма (26)

Двадесет и шеста глава
Събота. Душата. Денят

В съботната сутрин слънцето изгря над Екеберг с обещание за поредния температурен рекорд. Ото Танген за последен път прегледа мишпулта.

В тъмния тесен бус се носеше миризма на пръст и прогнили дрехи. Нито тютюнът на Вундербаум, нито цигарите на Ото не бяха в състояние да го пропъдят. Понякога си мислеше, че се намира в бункер с воня на смърт в ноздрите, но въпреки това изолиран от външния свят.

Общежитието се намираше насред поляна в най-горната част на Кампен, с изглед надолу към Тьойен. От всяка страна, почти успоредно със старата четириетажна сграда се издигаха два високи блока от петдесетте години. Еднаквата боя и вид прозорци като на общежитието, използвани вероятно в опит да се създаде впечатление за цялостност в квартала, не успяваха да замаскират разликата във възрастта. Все още изглеждаше, че смерч е повлякъл общежитието и внимателно го е пуснал в междублоковото пространство.

Хари и Валер стигнаха до единодушното решение бусът да остане на паркинга заедно с останалите автомобили непосредствено пред общежитието, където имаше по-добър обхват, а и бусът не биеше прекалено много на очи. Минувачите, които все пак щяха да му хвърлят един поглед, щяха да установят, че ръждясалият, боядисан в синьо бус волво с прозорци, облепени със стиропор, е собственост на рокбандата „Kindergarden Accident“^[1], написано с черни букви отстрани, а над двете i-та се мъдреха черепи.

Ото избърса потта от челото си и провери дали камерите работят, дали има покритие над всички ъгли и дали поне една камера улавя всичко, движещо се извън стаите в общежитието, така че да могат да проследят даден обект от момента на влизането му в стълбището до вратата на която и да е от осемдесетте стаи в осемте коридора на четириетажната сграда.

Цяла нощ правиха чертежи и изчисления и монтираха камери по стените. Ото все още усещаше в устата си металния горчив вкус на сух хоросан, а по раменете на мръсното му дънково яке бе полепнал жълт слой мазилка, наподобяваща пърхот от косата му.

Накрая Валер прояви здрав разум и осъзна, че ако трябва да спазят крайния срок, се налага да се справят без звук. Това нямаше никакво значение за самото залавяне. Само дето щяха да изгубят ценен доказателствен материал, ако обектът случайно каже нещо интересно.

Снимането в асансьора също се оказа невъзможно. Бетонната шахта не пропускаше достатъчно силни сигнали, та Ото да успее да приема в буса прилична картина от безжична камера, а неудобството с кабелите беше, че независимо къде ги поставят, или ще се виждат, или трябва да ги увият около асансьорната кабина. Валер не сметна това за проблем, все пак обектът щеше да се вози сам в асансьора. Живущите получиха строги инструкции да не разпространяват информация, да заключат стаите си и да не излизат от тях между четири и шест.

Ото Танген разпредели мозайката от малки картини на трите големи компютърни екрана и ги уголеми, докато образуват логическо цяло. На левия екран: коридорите в посока север, най-горе — четвъртия етаж, най-долу — първия. В средата: входната част, всички стълбищни площадки и входове към асансьора. Вдясно: коридорите в посока юг.

Ото кликна върху „запиши“, скръсти ръце зад тила си и ръмжейки в знак на задоволство, се облегна на стола. Наблюдаваше цяла сграда, пълна с млади студенти. Ако разполагаха с повечко време, сигурно щеше да монтира няколко камери в самите стаи без знанието на живущите, разбира се. Никога нямаше да открият нито миниатюрните рибешки очички, нито руските микрофони. Загорели, млади студенти по санитарна медицина от Norwegen^[2]. Можеше да направи записи и да ги продаде посредством контактите си. Дяволите да го вземат този глупак Валер. Един господ знае как е научил за Астрюп и плевнята в Аскер. През ума му прелетя мисъл и се изгуби. Отдавна подозираше Астрюп, че плаща на покровител, който гарантира успеха на операцията му.

Ото запали цигара. Кадрите сякаш бяха стопирани, из боядисаните в жълто коридори не се мяркаше никакво движение, което да издаде, че камерите излъчват директно. Студентите, останали през лятото в общежитието, сигурно още спяха. Но ако почака няколко часа, навярно щеше да види онзи тип, дето снощи в два часа влезе при жената в 303. Тя имаше вид на пияна. Пияна и навита. А той просто изглеждаше навит. Ото се сети за Ауд Рита. За първи път я видя на подгряващо парти в дома на Ниле. Ниле вече точеше лиги за нея, а тя подаде малката си бяла ръка на Ото и изфъфли „Ауд Рита“, което прозвуча като възклицание: „Ау, рита!“.

От гърдите на Ото се изтръгна тежка въздишка.

Чак до полунощ онзи глупак Валер обхожда терена етаж по етаж заедно с хора от Отряда за бързо реагиране. Ото дочу разговора между Валер и началника на отряда през буса. По-късно през деня щели да разположат специално обучените за такива цели хора в общежитието, по екип от трима души в стаите в дъното на всеки коридор на всеки етаж, общо 24 човека, облечени в черно, с качулки, заредени автомати, сълзотворен газ и противогази; по подаден от буса сигнал щяха да атакуват веднага щом обектът почука или се опита да влезе в някоя от стаите. При тази мисъл Ото потръпна в очакване. Беше ги виждал два пъти по време на акция. Не беше за вярване на какво са способни тези момчета. Разнасяха се трясъци, блестяха светлини, сякаш си на хеви рок концерт. И двата пъти обектите изпадаха в такова вцепенение, че цялата операция приключи за секунди. Обясниха на Ото, че именно това е целта: обектът да изгуби ума и дума и да не успее да мобилизира умствения си потенциал за съпротива.

Ото изгаси цигарата. Заложиха капана. Оставаше само да чакат плъха.

Полицаите щяха да пристигнат около три часа. Валер издаде заповед за забрана да се влиза и излиза от буса преди и след този час. Очертаваше се дълъг, горещ ден.

Ото се претърколи на дюшека на пода. Питаше се какво ли става в този момент в 303. Липсваше му леглото му у дома. И извивката му. И Ауд Рита.

 

 

В същия миг входната врата се затръшна след Хари. Спря се да запали първата си цигара за деня и примижа към небето, където сутрешната мъгла скриваше слънцето като тънка завеска, която то вече бе на път да изгори. Снощи успя да спи. Дълбоко, непрекъснато, без да сънува. Направо не беше за вярване.

— Слънцето ще ми развали стоката, Хари! Според прогнозата днес вероятно ще бъде най-горещият ден от 1907-а — обясни Али, съседът под апартамента на Хари, собственик на „Ниази“.

Независимо колко рано ставаше Хари, Али и брат му винаги дерзаеха на пълни обороти, когато тръгваше за работа. Али вдигна хранителните продукти и посочи нещо на тротоара. Хари присви очи, за да види какво е. Кучешко изпражнение. Снощи, когато Вибеке стоеше на същото място, Хари не го забеляза. Очевидно някой се е разсеял, докато е разхождал кучето си тази сутрин. Или снощи.

Погледна часовника. Днес беше големият ден. След няколко часа щяха да получат отговор.

Хари вдиша дълбоко цигарения дим и почувства как смесицата от свеж въздух и никотин го разбуди. За пръв път от много време насам усети, че тютюнът има вкус. И то приятен. И за миг забрави всичко, което беше на път да изгуби. Работата. Ракел. Душата си.

Защото днес беше големият ден.

И той започна добре.

Наистина не беше за вярване.

 

 

Хари усети радостта й, когато чу гласа му.

— Вече говорих с татко. Ще гледа Олег с най-голямо удоволствие. И Сьос ще бъде при тях.

— Премиера? — възкликна тя с радостен смях в гласа. — В Националния театър? Боже господи.

Преувеличаваше — понякога обичаше да го прави, — но Хари усети как и неговото настроение се повиши.

— Какво ще си облечеш? — попита тя.

— Още не си ми казала „да“?

— Зависи.

— Костюм.

— Кой?

— Да видим… онзи, който купих за Седемнадесети май по-миналата година. Знаеш го, сив с…

— Това е единственият ти костюм, Хари.

— Значи със сигурност ще облека него.

Тя се засмя. Смехът й бе нежен като кожата и целувките й, но въпреки това той харесваше най-много именно него. Съвсем обяснимо.

— Ще дойда да ви взема в шест — каза Хари.

— Чудесно. Но, Хари…

— Да?

— Не си мисли…

— Знам. Това е само театър.

— Благодаря ти, Хари.

— О, няма защо.

Тя отново се засмя. След като веднъж успееше да я разсмее, после не беше трудно да продължи с каквито и да е шеги, сякаш двамата се намираха в една и съща глава, гледаха през едни очи и той просто можеше да посочи нанякъде, без да казва нещо особено. Трябваше да си наложи да затвори.

Днес беше големият ден. И все още вървеше добре.

Споразумяха се Беате да остане при Улауг Сивертшен по време на акцията. Мьолер не искаше да рискува обектът (преди два дена Валер започна да нарича убиеца „обекта“ и внезапно всички възприеха израза му) да открие капана и неочаквано да промени реда на местопрестъпленията.

Телефонът звънна. Обаждаше се Йойстайн. Попита Хари как вървят нещата. Хари отговори, че е добре, и на свой ред се поинтересува какво иска приятелят му. Целта на Йойстайн била само да разбере какво е положението. Хари се обърка, не беше свикнал с подобен вид загриженост.

— Можеш ли да спиш?

— Снощи успях — отвърна Хари.

— Браво. А шифъра? Отгатна ли го?

— Отчасти да. Знам къде и кога, липсва само защо.

— Значи сега четеш текста, но не разбираш значението му?

— Нещо такова. Налага се да изчакаме с подробностите, докато го хванем.

— Какво не ти е ясно?

— Един куп неща. Например защо е скрил един от труповете. Или дреболии: всички отрязани пръсти са от левите ръце на жертвите, но са различни. Показалец от първата, среден пръст от втората и безименен от третата.

— Значи по реда им. Вероятно е последователен.

— Да, но защо не е започнал с палеца? Дали това е закодирано съобщение?

Йойстайн се засмя високо.

— Внимавай, Хари, шифрите са като жените. Ако не успееш да ги пречупиш, те пречупват те.

— Вече съм го чувал от устата ти.

— Така ли? Чудесно, значи съм грижовен човек. Не мога да повярвам на очите си, но в колата ми май току-що се качи клиент, Хари. Чао.

— Чао.

Хари видя как цигарата затанцува балет на забавен каданс. Хвърли око на часовника.

Не спомена на Йойстайн за едно-единствено нещо: за чувството, че останалата част от детайлите скоро ще си дойде на мястото. Ще се подреди перфектно. Защото въпреки ритуалите при убийствата имаше нещо безчувствено, почти набиваща се на очи липса на омраза, жажда или страст. Или пък любов. Убийствата бяха изпълнени прекалено безупречно, сякаш механично и по учебник. Имаше усещането, че играе шах с компютър, а не с помраченото съзнание на душевно болен човек, който не е на себе си. Но времето щеше да покаже дали е така.

Пак погледна часовника.

Сърцето му биеше леко.