Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Случаите на инспектор Хари Хуле (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Marekors, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 34 гласа)

Информация

Сканиране
dune (2015)
Разпознаване и корекция
egesihora (2016)

Издание:

Автор: Ю Несбьо

Заглавие: Пентаграма

Преводач: Ева Кънева

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: Норвежки

Издател: ИК „Емас“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Тип: роман

Националност: норвежка

Художник: Борис Драголов

ISBN: 978-954-357-220-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1913

История

  1. — Добавяне

Дванадесета глава
Неделя. Витлеем

В осем вечерта в неделя Бярне Мьолер се прозя, заключи чекмеджето на писалището и протегна ръка да изгаси настолната лампа. Чувстваше се изморен, но доволен от свършената работа. Големият наплив от журналисти след убийството и случая с изчезналата жена се поуталожи и това му даде възможност да работи необезпокояван през целия уикенд. Натрупалата се огромна купчина бумаги от началото на всеобщия отпуск беше почти преполовена. А сега щеше да се прибере, да си налее чашка „Джеймсън“ и да изгледа повторението на „Beat for Beat“[1]. Сложи пръст върху ключа за осветлението и хвърли последен поглед към разтребеното бюро. И тогава забеляза кафявия плик с въздушни мехурчета. Бегло си спомняше как го донесе от рафта за получената поща в петък. Явно е останал някъде под купчината книжа.

Поколеба се. Е, ще почака до утре. Попипа плика. Вътре имаше нещо, но се затрудняваше да определи какво. Отвори плика с ножа за писма и бръкна. Нямаше писмо. Обърна плика с отвора надолу, но нищо не изпадна. Разклати го силно и чу как нещо се отлепи от пластмасовата подплата от вътрешната страна. Падна върху бюрото, подскочи към телефона и остана върху подложката за писане, точно над списъка с дежурните.

Внезапно усетил спазми в корема, Бярне Мьолер се преви на две, като едва си поемаше дъх. Чак след известно време успя да се изправи и да набере телефонен номер. И ако не беше толкова сломен, вероятно щеше да забележи, че позвъни точно на името, което полученият по пощата предмет сочеше върху списъка с дежурствата.

 

 

Марит беше влюбена.

За пореден път.

Погледна към стълбите на енорийския дом. Светлината навлизаше през кръглия прозорец на вратата с инкрустираната витлеемска звезда и блестеше по лицето на новото момче. Рой. Той разговаряше с едно от момичетата в хора. От няколко дена тя размишляваше над въпроса как да привлече вниманието му, но не й хрумна нищо подходящо. Да се приближи до него и да го заговори не изглеждаше като добро начало. По-добре да изчака удобна възможност. Миналата седмица на репетицията той разказа за миналото си с висок, ясен глас. Посещавал филаделфийската енория, а преди да намери спасение, бил неонацист! Едното от момичетата дочуло слухове, че имал голяма нацистка татуировка някъде по тялото си. Макар всички единодушно да намираха този факт за ужасяващ, Марит усещаше как мисълта за татуировката събужда у нея трепет. Дълбоко в себе си знаеше, че това е причината да се влюби: новото, непознатото, онова прекрасно, но мимолетно въодушевление. В крайна сметка й е отредено да бъде с друг. С някой като Кристиан — хоровия диригент. И двамата му родители са членове на енорията, а самият той малко по малко започваше да проповядва на младежките събирания. Такива като Рой твърде често се озовават сред отстъпниците.

Тази вечер се задържаха доста в дома. Учиха нова песен, а освен това преговориха и почти целия си репертоар. Кристиан имаше навика да демонстрира уменията си, когато в енорията постъпят нови членове. Обикновено репетираха в традиционните заведения за сбирки, но по време на всеобщия отпуск те бяха затворени, затова наеха енорийския дом в Стария Акер. Макар че минаваше полунощ, поостанаха навън след репетицията. Гласовете им се сливаха в жужене сякаш от рояк насекоми. Тази вечер във въздуха витаеше особено напрежение. Навярно заради жегата. Или защото женените и сгодените от хора бяха в отпуск и не стрелкаха младите с усмихнати и снизходителни, но същевременно и предупредителни погледи, щом им се стореше, че минават допустимата граница на флирта. Марит отговаряше с половин уста на въпросите на дружките си и поглеждаше крадешком към Рой. Чудеше се къде ли си слага човек голяма нацистка татуировка.

Една от приятелките й я смушка и посочи с глава към приближаващ се откъм улицата мъж.

— Виж, пиян е — прошепна едно от момичетата.

— Бедничкият — обади се друга.

— Исус иска точно такива изгубени души.

Последните думи изрече Софие. Подобни реплики идваха винаги от нейната уста. Останалите кимнаха. Марит също. И после й хрумна. Ето го сгодният случай. И без да се поколебае, тя се отдели от насъбралото се множество момичета и препречи пътя на непознатия. Той спря на възвишението и погледна надолу към нея. Беше по-едър отколкото очакваше.

— Познал ли си Исус? — попита Марит с висок и ясен глас и се усмихна.

Лицето на мъжа беше яркочервено, а погледът — блуждаещ.

Зад гърба й разговорът внезапно секна и с крайчеца на окото си Марит зърна как Рой и момичетата на стълбите се обърнаха към тях.

— За жалост не — изломоти мъжът. — Ама и ти не го познаваш, мойто момиче. Обаче може би познаваш Рой Квинсвик?

Марит усети как лицето й се обля в гъста червенина и следващият въпрос, който си беше подготвила — знаеш ли, че той само чака да се запознае с теб? — увисна във въздуха.

— Е? — попита мъжът. — Тук ли е Рой?

Тя погледна късоподстригания череп на мъжа и кубинките му. Изведнъж я обзе силен страх. Ами ако е неонацист, някой от бившето обкръжение на Рой? Ако иска да му отмъсти за измяната? Или да го убеди да се върне при тях?

— Ами…

Но мъжът вече профуча край нея.

Тя се обърна тъкмо навреме, за да види как Рой изчезва светкавично в енорийския дом и как вратата се хлопва зад гърба му.

Пияният мъж крачеше с усилие по хрущящия чакъл, докато горната част от тялото му се огъваше като мачта, изложена на силен порив на вятъра. Пред стълбището се свлече на колене.

— Боже мили… — прошепна едно от момичетата.

Мъжът отново се изправи на крака.

Марит видя как Кристиян побърза да се отдръпне, когато мъжът се втурна по стълбите. На най-горното стъпало се спря и се олюля напред-назад. За миг сякаш щеше да политне назад. После пак си възвърна опорната точка. Хвана дръжката на вратата.

Марит закри устата си с ръка.

Той дръпна дръжката. Рой явно беше заключил. Слава богу.

— Мамка му! — извика мъжът с глас, притъпен от алкохола, наведе горната част на тялото си назад и преви гръб. Челото му издрънча при сблъсъка с кръглия прозорец на вратата и по стълбите се посипаха парчета стъкло.

— Спрете! — извика Кристиан. — Не можете…

Мъжът се обърна и погледна към него. От челото му стърчеше парче стъкло. Кръвта се стичаше на тънка струя, която носът му разделяше на две.

Кристиан не каза нищо повече.

После мъжът отвори уста и започна да вие. Разнесе се звук, студен като стоманено острие. Той отново се обърна към вратата и с ярост, невиждана от Марит досега, се спусна да удря с юмруци по бялата здрава врата. Виеше като вълк и не спираше да удря. Звукът от сблъсъка на плътта с дървото наподобяваше удари с брадва сред утринна тишина в гората. После той се нахвърли върху витлеемската звезда от ковано желязо на кръглия прозорец. На Марит й се струваше, че чува как кожата му се раздира, когато бялата врата се обагри в алено от хвърчащите пръски кръв.

— Направете нещо! — изкрещя някой. Тя видя как Кристиан вади мобилния си телефон.

Желязната звезда се отлепи и внезапно мъжът се свлече на колене.

Марит се приближи до него. Останалите се отдръпнаха, но тя не се стърпя и пристъпи крачка напред. Сърцето й биеше бясно в гърдите. Пред стълбите усети ръката на Кристиан върху рамото си и спря. Чуваше как мъжът горе едва си поема въздух все едно риба се дави на сушата. Звучеше като ридание.

 

 

След четвърт час дойде полицейска кола да го прибере. Мъжът лежеше свит на кълбо на най-горното стъпало. Изправиха го на крака и той им позволи да го отведат до колата, без да окаже съпротива. Една от полицайките попита дали някой иска да подаде жалба срещу него в полицията. Но те само поклатиха глава, твърде шокирани, за да мислят за счупения прозорец.

После колата изчезна и остана само топлата лятна нощ. Сякаш нищо не се бе случило, помисли си Марит. Не обърна почти никакво внимание как Рой излезе, блед и съсипан, и се изгуби нанякъде. Почти не усети и прегръдката на Кристиан. Стоеше втренчена в обезобразената звезда на прозореца. Беше огъната навътре и извита така, че два от петте лъча да сочат нагоре и един — надолу. Преди беше виждала този знак в една книга. И макар че нощта беше гореща, тя се загърна в якето си.

 

 

Минаваше полунощ. Луната се отразяваше в стъклената облицовка на Главното полицейско управление. Бярне Мьолер пресече пустия паркинг и отиде в ареста. Влезе и се огледа. На нито едно от трите гишета нямаше обслужващ персонал, но в стаята на надзирателите двама полицаи гледаха телевизия. Като стар почитател на Чарлс Бронсън Мьолер веднага се досети кой е филмът: „Death Wish“[2]. Позна и по-възрастния полицай. Грот, по прякор Разплакания заради белега с цвят на черен дроб, спускащ се от лявото око надолу по бузата му. Грот работеше в ареста, откакто Мьолер се помнеше, и всички знаеха, че на практика той ръководи заведението.

— Ехо! — подвикна Мьолер.

Без да изпуска екрана от очи, Грот вдигна показалец и посочи по-младия полицай, който неохотно се завъртя на стола.

Мьолер размаха личната си карта, но очевидно това се оказа съвсем излишно. Познаха го.

— Къде лежи Хуле? — попита той.

— Идиота ли? — изпръхтя Грот, когато Чарлс Бронсън вдигна пистолета, за да си отмъсти.

— Килия без обзавеждане номер 5, ама не съм сигурен — докладва младият полицай. — Питай надзирателите вътре. Ако изобщо намериш някого.

— Благодаря — кимна Мьолер и тръгна към килиите.

Тук разполагаха с около стотина килии за предварителен арест и заетите нарове зависеха от сезона. В момента той определено беше слаб. Мьолер подмина стаята на надзирателите и тръгна из коридорите с железните кутии. Стъпките му отекваха. Изпитваше непоносимост към ареста. Първо, поради абсурдния факт, че вътре са затворени живи човешки същества. Второ, заради атмосферата на канавки и провален живот. И, трето, защото Мьолер знаеше за много случили се тук неща. Например: един арестант беше подал жалба срещу Грот, защото го нападнал с маркуча от противопожарната система. Службата за разследване на полицаи, уличени в престъпление, отхвърли иска, след като развиха маркуча и се оказа, че той стига само до половината от разстоянието до килията, където, по думите на пострадалия, Грот го облял с вода. Работещите в тази служба явно единствени от Главното управление не разбраха, че когато Грот надуши предстоящия скандал, отряза част от маркуча.

За разлика от останалите килии без мебели, номер пет нямаше брава с ключ, а обикновен механизъм, който позволяваше вратата да се отваря само отвън.

Хари седеше на пода насред килията, хванал главата си с ръце. Мьолер забеляза първо превръзката на дясната му ръка, пропита с кръв. Хари бавно вдигна глава и го погледна. На челото му видя залепен лейкопласт. Очите му бяха отекли. Като след плач. Вонеше на повръщано.

— Защо не лежиш на нара? — попита Мьолер.

— Не искам да заспивам — прошепна Хари с неузнаваем глас. — Не искам да сънувам.

Мьолер се намръщи, за да прикрие колко е разтърсен от гледката. И преди беше виждал Хари да потъва, но не и да стига дъното. Не и така сломен.

Изкашля се.

— Да тръгваме.

Разплакания Грот и младият полицай не пожертваха и секунда, за да ги погледнат, но Мьолер забеляза как Грот красноречиво поклати глава.

На паркинга Хари повърна. Стоеше превит на две, плюеше и проклинаше, докато Мьолер запали цигара и му я подаде.

— Не те вписаха в регистъра — уведоми го началникът. — Остава неофициално.

Хари се задави, докато се смееше.

— Благодаря ти, шефе. Радвам се, че ме уволнявате с малко по-чисто досие, отколкото можех да имам.

— Не ти го казвам по тази причина, а защото иначе щях да бъда принуден да те отстраня и мярката щеше да влезе в сила незабавно.

— И какво от това?

— Идните дни ми е нужен разследващ полицай като теб. Тоест, като теб в трезво състояние. Следователно въпросът е дали си способен да не близваш алкохол.

Хари се изправи и силно издуха дима.

— Много добре знаеш, че мога, шефе. Но дали искам?

— Не знам. Искаш ли, Хари?

— Нужна ми е причина, шефе.

— Добре. Сигурно е така.

Мьолер погледна старшия инспектор и се замисли: в лятна нощ в Осло двамата стоят насред паркинг под оскъдната светлина от луната и от уличната лампа, пълна с мъртви насекоми. Сети се колко трудности преживяха заедно. С колко се справиха. И с колко не успяха. И все пак. Нима след всичките тези години пътищата им щяха да се разделят точно тук и то така прозаично.

— Доколкото те познавам, само едно-единствено нещо е съумявало да те поддържа жив — изгледа го изпитателно Мьолер. — Работата ти.

Хари мълчеше.

— А аз имам работа за теб. Искаш ли я?

— И тя е?

— Днес получих това в кафяв плик с въздушни мехурчета. Оттогава се опитвам да те открия.

Мьолер отвори шепата си и се зае да изучава реакцията на Хари. Луната и уличната лампа осветиха дланта му и намиращия се върху нея прозрачен плик на Отдела по експертно-криминална дейност.

— Мм — кимна Хари. — А останалата част от тялото й?

В пликчето лежеше дълъг тънък пръст с червен лак на нокътя. С пръстен. Благородният камък върху него имаше формата на звезда с пет лъча.

— Разполагаме само с това — обясни Мьолер. — Среден пръст от лява ръка.

— Криминалистите успяха ли да го идентифицират?

Бярне Мьолер кимна.

— Толкова бързо?

Мьолер притисна ръка до корема си и кимна повторно.

— Е — заключи Хари. — Значи е Лисбет Барли.

Бележки

[1] „Beat for Beat“ (англ.) — „Тон по тон“ (развлекателна музикална програма с водещ Ивар Дюрхауг). — Бел.прев.

[2] „Death Wish“ — „Смъртоносно желание“. — Бел.прев.