Ю Несбьо
Пентаграма (17)

Седемнадесета глава
Вторник. Профили

Хари погледна минутната стрелка на стената над главата на Том Валер.

Наложи се да внесат допълнителни столове, за да има места за всички в просторната заседателна зала в зелената зона на шестия етаж. В помещението цареше почти тържествена атмосфера. Присъстващите не говореха, не пиеха кафе, не четяха вестници, а само отбелязваха по нещо в бележниците си и мълчаливо изчакваха да стане осем часът. Хари преброи седемнадесет глави. Тоест липсваше само един. Том Валер стоеше пред тях с кръстосани ръце и поглед, вперен в ръчния си „Ролекс“.

Минутната стрелка на стената потрепна и се закова във вибрираща вертикална позиция.

— Да почваме — подкани Том Валер.

Столовете изскърцаха, когато всички като по команда се понадигнаха на столовете.

— Аз ще ръководя този разследващ екип с помощта на Хари Хуле.

Главите около масата се обърнаха изненадано към Хари, седнал в дъното на помещението.

— Първо искам да благодаря на онези от вас, които без да мрънкат, прекратиха отпуска си на секундата — продължи Валер. — Опасявам се, че ще ви помолят да пожертвате част от свободните си дни в близко бъдеще и не е сигурно дали ще имам възможност да ви обикалям и да ви засипвам с благодарности през цялото време, затова нека тази благодарност важи за целия месец, става ли?

Присъстващите около масата се засмяха и закимаха одобрително. Както се умилква човек на бъдещ началник на Отдела, помисли си Хари.

— Днес е специален ден в много отношения.

Валер включи шрайбпроектора. На екрана зад него лъсна първата страница на вестник „Дагбладе“. ВЪН ВИЛНЕЕ СЕРИЕН УБИЕЦ? Нямаше никакви снимки, само тези четири думи, изписани с огромни букви. В наши дни рядко редакция, уважаваща публицистиката, използваше въпросителен знак при заглавие на първа страница и малцина посветени (нито един от тях не присъстваше в зала К156) знаеха, че решението да добавят питанка е взето в последните минути преди отпечатването на вестника, след като дежурният редактор на „Дагбладе“ накрая се обади на главния редактор във вилата му, за да се посъветва с него.

— Не сме имали случай на норвежки сериен убиец — или поне не сме, доколкото знаем — откакто из страната през осемдесетте върлуваше Арнфин Несет — припомни Валер. — Серийните убийци са такава рядкост, че славата на този случай ще надхвърли границите на страната. В нас са вперени хиляди очи, колеги.

Последвалата ораторска пауза на Том Валер беше излишна, защото всички присъстващи осъзнаха значимостта на случая още когато Мьолер снощи ги въведе накратко в ситуацията по телефона.

— Добре — продължи Валер. — Ако наистина сме изправени пред сериен убиец, поне имаме късмет. Първо, сред нас е човек, разследвал и дори заловил сериен убиец. Всички присъстващи тук, предполагам, знаят за блестящото изпълнение на Хуле в Сидни. Хари?

Хари видя как всички лица се обърнаха към него и се изкашля. Усети, че има опасност гласът му да му изневери и се изкашля още веднъж:

— Не съм убеден доколко свършеното от мен в Сидни е пример за подражание — възрази той с крива усмивка. — Както сигурно си спомняте, накрая застрелях човека.

Никой не се засмя, около масата не се забеляза дори лека усмивка. Нямаше изгледи Хари да стане началник.

— Бихме могли да си представим и по-лош сценарий, Хари — успокои го Валер и пак си погледна часовника. — Мнозина от вас познават психолога Столе Ауне, когото неведнъж сме призовавали като вещо лице в съда. Той прие да дойде и да ни въведе накратко във феномена серийно убийство. За някои от присъстващите това не е нещо ново, но едно повторение няма да навреди никому. Трябваше да е тук в…

Всички вдигнаха глави при отварянето на вратата със замах. Влезлият дишаше запъхтяно. Над сферичния му корем, стърчащ изпод сакото от туид, се открояваше оранжева папийонка и чифт миниатюрни очила — толкова малки, че човек започваше да се чуди как вижда през тях. По голото теме и на челото му лъщяха капки пот, а под тях — тъмни, вероятно боядисани, но все пак добре поддържани вежди.

— Говорим за вълка… — поде Валер.

— А той в кошарата! — възкликна Столе Ауне, извади носна кърпичка и си избърса челото. — Ама че много овце ме чакат!

Отиде до края на масата и пусна протрита кафява кожена чанта. Тя тупна на пода.

— Добро утро, дами и господа. Приятно е да видиш толкова много млади хора, будни по това време на денонощието. Някои от вас познавам, с други не съм се засичал.

Хари се усмихна. Той определено не се числеше към последните. Изминаха много години, откакто Хари за пръв път посети Ауне заради проблемите си с чашката. Ауне не беше специалист по алкохолна зависимост, но между двамата възникна връзка, която, както пред себе си признаваше Хари, подозрително напомняше приятелство.

— Отваряйте бележниците, мърльовци!

Ауне метна сакото си върху близкия стол.

— Имате вид на хора, присъстващи на погребение, и вероятно имате основание да изглеждате така, но преди да си тръгна, ми се ще да видя някоя и друга усмивка. Това е заповед. Сега слушайте внимателно, няма да отнеме много време.

Ауне взе маркера от летвичката под хартиената дъска и започна да пише с бясна скорост, докато говореше:

— Имаме всички основания да смятаме, че на земята има серийни убийци, откакто има повече от един човек за убиване. Но мнозина смятат така наречената Autumn of Terror^[1] през 1888-а за първия съвременен случай на серийно престъпление. Тогава за пръв път е документиран сериен убиец с изцяло сексуален мотив. Той отнел живота на пет жени, преди да изчезне безследно. Нарекли го Джак Изкормвача, но истинската си самоличност отнесъл в гроба. Най-прочутият принос на нашата страна към списъка не е Арнфин Несет, който, както всички си спомняме, отрови двайсетина пациенти през осемдесетте, а Беле Гюнес — рядкост, наречена серийна убийца. Тя заминала за Америка, където през 1902 година се омъжила за слаботелесен мъж и се заселили в имение близо до Ла Порт в щата Индиана. Казвам слаботелесен, защото той тежал седемдесет килограма, а тя — сто и двадесет.

Ауне леко дръпна тирантите си.

— Ако питате мен, е тежала точно колкото трябва.

Присъстващите се разсмяха.

— Тази закръглена приятна женица убила мъжа си, няколко деца и неизвестен брой кавалери, които примамвала в имението си посредством обяви за запознанства в чикагските вестници. Труповете им се появили един ден, когато през 1908 година имението изгоряло до основи при мистериозни обстоятелства. Измежду тях открили обгоряло необичайно едро женско тяло; липсвала главата. Вероятно Беле подхвърлила там жената, за да подведе разследващия екип, че това е нейният труп. Полицията получила няколко сигнала от очевидци, които твърдели, че са я виждали из Америка, но така и не успели да я открият. Това искам да кажа, скъпи приятели. За жалост случаи като този на Джак и на Беле са доста типични за серийните убийци.

Ауне приключи с бележките по дъската и удари звучно маркера по листа.

— Тях не ги залавят.

Присъстващите го гледаха мълчаливо.

— Следователно — заключи Ауне, — понятието „сериен убиец“ е толкова спорно, колкото и всичко останало, което ще чуете от мен. Причината е, че психологията е наука, която едва нагазва в дълбоките води, и психолозите по природа са хора придирчиви. Ще ви кажа някои неща, които знаем — което е равнозначно на „не знаем“ — за серийни убийци. Това според някои психолози е безсмислена характеристика на група душевни болести, които според други психолози не съществуват. Стана ли ясно? Е, някои от вас все пак се усмихват. Това е добре.

Ауне тупна с показалец върху първата точка от написаното на дъската.

— Типичният сериен убиец е бял мъж на възраст между двадесет и четири и четиридесет години. По принцип действа сам, но е възможно да има и съучастници, например със свой партньор. Малтретирането на жертвите е знак, че е сам. Жертвите могат да бъдат всякакви, но по учебник са членове на същата етническа група като самия убиец и изключително рядко се случва да са негови познати. Намира първата си жертва най-често в добре познат му район. Популярно схващане е, че серийните убийства винаги са обвързани със специални ритуали. Взаимовръзката не е задължителна, но когато има следи от ритуали, те често са белег за серийно убийство.

Ауне посочи следващата точка, където беше написал психопат/социопат.

— Но най-характерната черта на серийния убиец е, че е американец. Само Господ плюс неколцина университетски професори по психология, разбира се, знаят защо. Затова е интересно, че запознатите най-отблизо със серийните убийци — ФБР и американската правосъдна система — различават два типа: психопатичен и социопатичен. Споменатите от мен професори смятат, че както разликата, така и понятията са несполучливи, но в родината на серийните убийци повечето съдилища се придържат към правилото на Макнотън, което гласи: в момента на извършването на престъплението убиецът психопат не осъзнава какво прави. Тоест, за разлика от социопата, на психопата не му налагат мярка лишаване от свобода или — каквато с право е практиката в страната на Господ — смъртна присъда. Що се отнася до серийните убийци, искам да кажа. Хм…

Той подуши маркера и изненадано повдигна вежда.

Валер вдигна ръка. Ауне кимна.

— Съдебното решение е интересен въпрос — поде Валер. — Но първо трябва да го заловим. Можеш ли да ни дадеш някой практичен съвет?

— Да не си луд, аз съм психолог.

Залата избухна в смях. Ауне се поклони с доволен вид.

— Ще стигна и дотам, Валер. Но нека първо отбележа, че ако някои от вас още отсега започват да губят търпение, ги очакват тежки времена. Опитът показва: най-дълго време отнема залавянето на серийни убийци. Или поне е така, ако престъпникът е от лошия тип.

— От кой тип? — попита Магнюс Скаре.

— Нека първо видим по какви признаци изготвящите психологически портрети разделят серийните убийци на психопати и социопати. Психопатът често е индивид, неспособен да се адаптира към социалната среда, безработен, необразован, с криминално досие и редица социални проблеми. За разлика от социопата, който е интелигентен, наглед с добро финансово положение, води уж нормален живот. Психопатът се откроява и лесно попада в кръга на заподозрените, а социопатът се слива с тълпата. Например, съседите и познатите почти винаги са шокирани, когато социопатът бъде разобличен. Разговарях с психоложка, работеща като профайлър във ФБР. Едно от първите неща, на които обръща внимание тя, е времето на извършване на убийствата. Та нали актът на отнемането на човешки живот изисква време. Полезен симптом за нея е дали убийствата са извършени през работен ден или през уикенда и почивките. Във втория случай може да се предположи, че убиецът ходи на работа и това повишава вероятността той да е социопат.

— Значи ако убива по време на всеобщия отпуск, това подсказва, че работи и е социопат, така ли? — попита Беате Льон.

— Твърде рано е за подобни изводи, но ако вземем предвид и другите известни ни неща, е възможно. Това достатъчно практично ли ви звучи?

— Да — кимна Валер. — Но е и лоша новина, ако тълкувам правилно думите ти?

— Точно така. Нашият човек напомня ужасно на лошия тип серийни убийци. На социопата.

Ауне даде на събралите се няколко секунди, за да асимилират чутото, преди да продължи:

— Според американския психолог Джоел Норис при всяко едно убийство серийният убиец преминава ментален процес от шест фази. Първата се нарича фазата на аурата: убиецът постепенно губи връзка с реалността. Тотемната фаза, петата подред, е самото убийство, тя представлява кулминацията на серийния убиец. Или по-точно е антикулминация, защото убийството никога не успява напълно да удовлетвори желанията и очакванията му за катарзис, за очистване, което убиецът смята за част от самия процес на отнемането на нечий живот. Затова непосредствено след убийството той навлиза в шестата фаза: депресивната. Тя постепенно преминава в нова фаза на аурата и той започва да се настройва за следващото убийство.

— Значи процесът е цикличен — отбеляза Бярне Мьолер; влязъл незабелязано, сега стоеше до вратата. — Като перпетуум-мобиле.

— Като изключим факта, че вечният двигател повтаря операциите си без промяна — отбеляза Ауне, — серийният убиец преминава през процес, който в перспектива променя поведението му. Той се характеризира — за щастие — с отслабващ самоконтрол. Но и — за нещастие — с увеличаваща се кръвожадност. Първото убийство винаги е извършено с най-много вътрешна съпротива. Затова и следващият го период на охлаждане на страстите е най-дълъг. То предизвиква дълга фаза на аурата, през която убиецът се настройва за ново убийство и си оставя достатъчно време за планирането му. Ако пристигнем на местопрестъпление, където е извършено серийно убийство с изпипани детайли и старателно извършени ритуали, вероятността да бъде разкрито е минимален, а обстоятелствата говорят за убиец новобранец. В тази фаза той усъвършенства стратегията си, за да става все по-ефективен. За полицията това е най-лошата фаза. Но постепенно, с нарастването на броя на убийствата, периодите на охлаждане по принцип се скъсяват все повече. Разполага с по-малко време за планиране, оставя местопрестъпленията в по-хаотичен вид, претупва ритуалите, поема по-големи рискове. Всичко това е знак за нарастваща фрустрация. Или, казано по друг начин: жаждата за кръв ескалира. Той губи самоконтрол и става по-лесна плячка за полицаите. Но ако през този период те са на крачка да го заловят и не успеят, има вероятност да го изплашат и той да прекрати убийствата за известно време. Така печели време за почивка и за ново начало. Дано тези примери не депресират господата и дамите.

— Засега се държим — отвърна Валер. — Но ще споделиш ли какво виждаш конкретно в този случай?

— Да — кимна Ауне. — Значи имаме три убийства…

— Две! — поправи го Скаре. — Лисбет Барли засега е само изчезнала.

— Три са — възрази Ауне. — Повярвайте ми, млади човече.

Неколцина колеги се спогледаха. Скаре сякаш понечи да каже нещо, но се отказа. Ауне продължи:

— Трите убийства са извършени с еднакъв интервал от време помежду им. И трите пъти е извършен ритуалът с осакатяването и разкрасяването на трупа. Убиецът отрязва по един пръст от всяка жертва и компенсира, като й дава диамант. Впрочем, стремежът към компенсация е известна черта при този вид малтретиране, типична за убийци, възпитани в духа на строги морални ценности. Вероятно това е добра следа, защото в нашата страна няма кой знае колко морал.

Никой не се засмя.

Ауне въздъхна.

— Нарича се черен хумор. Старая се да не бъда циничен и сигурно бих натрупал и повече точки, но просто се опитвам да не се предавам, преди да сме започнали работа по случая. Препоръчвам ви да последвате примера ми. Та значи: интервалите между убийствата и извършените ритуали свидетелстват в момента за самоконтрол и ранна фаза.

Чу се глухо покашляне.

— Кажи, Хари — подкани го Ауне.

— Избор на жертви и местопрестъпление — рече Хари.

Ауне докосна брадичката си с показалец, замисли се и кимна.

— Имаш право, Хари.

Останалите около масата си размениха въпросителни погледи.

— Относно кое? — намеси се Скаре.

— Изборът на жертвите и местопрестъпленията говорят за точно обратното — поясни Ауне. — Убиецът вече почти е навлязъл във фазата, когато губи контрол и започва да убива без никакви задръжки.

— Как така? — учуди се Мьолер.

— Обясни го ти, Хари — подкани го Ауне.

Хари заби поглед в масата и подхвана:

— Първото убийство, на Камила Луен, е извършено в апартамент, където тя е живеела сама, нали? Убиецът е имал възможност да влезе и да излезе, без да се излага на опасността да го заловят или идентифицират. И е разполагал с време да извърши убийството и ритуалите необезпокояван от никого. Но още при второ престъпление той започва да рискува. Отвлича Лисбет Барди в жилищен район, посред бял ден, вероятно с автомобил. А всяка кола си има опознавателни табели. Третото убийство пък си е чиста игра на тото. В дамската тоалетна в офис сграда. Наистина, станало е след края на работния ден, но с достатъчно хора в близост до местопрестъплението, за да наречем извършителя късметлия, че не са го открили или поне идентифицирали.

Мьолер погледна към Ауне:

— И какъв е изводът?

— Че не можем да направим такъв — отвърна Ауне. — Най-много можем да предположим, че е приспособил се към средата социопат. И не знаем дали е на път да откачи съвсем, или все още държи нещата под контрол.

— На какво да се надяваме?

— В първия случай сме изправени пред кървава баня, но с определена вероятност да го пипнем, защото той ще рискува. Във втория, интервалите между убийствата ще бъдат по-дълги, но опитът показва, че няма да успеем да го хванем в обозримо бъдеще. Изберете сами.

— И откъде да започнем търсенето? — попита Мьолер.

— Ако вярвах на колегите си с интереси в сферата на статистиката, щях да кажа: сред подмокрящи се, сред мъчители на животни, изнасилвачи и пиромани. Особено сред пироманите. Но не им вярвам. За жалост нямам алтернативни богове, затова всъщност отговорът май е следният: нямам представа.

Ауне надяна капачката на маркера. Възцари се потискащо мълчание.

Том Валер сложи край на вцепенението.

— Добре, народе, да се залавяме за работа. За начало искам да се привикат на разпит всички, с които вече сме разговаряли, да се проверят всички с присъди за убийство и да се изготви списък с осъдените за изнасилване и умишлен палеж.

Хари наблюдаваше как Валер разпределя задачите. Забеляза колко ефективен и уверен е, с каква бързина и ловкост приема практичните предложения, когато са значими, и с каква твърдост и решителност ги отхвърля, щом не са достатъчно смислени.

Часовникът над вратата сочеше девет без петнадесет. Денят едва започваше, а Хари вече нямаше сили. Приличаше на стар, умиращ лъв: следваше събратята си, с които някога е представлявал предизвикателство за сегашния водач. Не че някога е имал амбицията да бъде лидер, но все пак падането беше от високо. Можеше само да се спотайва и да се надява някой да му подхвърли кокал.

И това наистина се случи. Подхвърлиха му кокал. И то едър.

 

 

Приглушената акустика в малките зали за разпит му създаваше усещането, че говори във възглавница.

— Внос на слухови апарати — каза дребният закръглен мъж и прокара дясната си ръка по копринената си вратовръзка, дискретно прикрепена към тебеширенобялата риза със златна игла.

— Слухови апарати? — повтори Хари и погледна в списъка с разпитите, предоставен му от Том Валер. В графата с имената беше написал Андре Клаусен, а под „професия“ — Частен бизнес.

— Да не би да имате проблеми със слуха? — попита Клаусен със сарказъм, без Хари да схване кого иронизира свидетелят.

— Мм. Значи сте идвали при „Хале, Тюне и Ветерли“, за да говорите за слухови апарати?

— Исках само да оценят споразумение за представителство. Един от милите ви колеги вчера следобед извади копие от него.

— От това ли? — посочи към папката Хари.

— Точно така.

— Погледнах го преди малко. Подписано е, а представителството е основано преди две години. Споразумението трябва да се поднови ли?

— Не, исках просто да бъда сигурен, че няма да ме измамят.

— Чак сега ли?

— По-добре късно, отколкото никога.

— Нямате ли си назначен адвокат към фирмата ви, Клаусен?

— Имаме, но се боя, че е започнал да остарява.

Между усмихнатите устни на Клаусен проблесна златна пломба. Той продължи:

— Помолих за опознавателна среща, за да чуя какво ще ми предложи тази адвокатска кантора.

— И сте се уговорили преди уикенда? С фирма, специализирана в случаи на инкасо?

— Разбрах това чак по време на срещата. Тоест, през няколкото минути, преди да започне данданията.

— Но ако сте търсели нов адвокат, сигурно сте имали уговорки и с други фирми — предположи Хари. — Бихте ли ми споменали някои от тях?

Хари не гледаше лицето на Андре Клаусен. Там нямаше да се появят вероятни симптоми на лъжа. Още при ръкуването Хари разбра, че Клаусен е от хората, които не обичат да издават с физиономията си какво мислят. Би могло да се дължи на стеснителност, на професия, изискваща лице на картоиграч, или на минало, в което самообладанието се е смятало за ценна добродетел. Затова Хари търсеше други признаци. Например дали ще вдигне ръка от скута, за да приглади вратовръзката си за пореден път. Не го направи. Клаусен просто си седеше и гледаше Хари. Не втренчено, тъкмо обратното: с малко натежали клепачи, сякаш ситуацията не му беше неприятна, а само леко скучна.

— Повечето адвокатски фирми, с които се свързах, не искаха да насрочват среши преди края на отпуските — обясни Клаусен. — В „Хале, Тюне и Ветерли“ проявиха повече отзивчивост. Кажете ми, заподозрян ли съм в нещо?

— Всички са заподозрени — отвърна Хари.

— Така е справедливо.

Клаусен произнесе последните думи на прецизен английски от Би Би Си.

— Забелязах, че имате лек акцент.

— Така ли? През последните години попътувах доста, вероятно затова.

— Къде?

— Всъщност предимно в Норвегия. Посещавам болници и здравни заведения. Иначе прекарвам доста време в Швейцария, във фабриката на производителя на слухови апарати. Усъвършенстването на продукцията изисква да сме в крак с нововъведенията.

Хари пак долови неопределения сарказъм в интонацията му.

— Женен ли сте? Имате ли семейство?

— Ако погледнете в документа, който попълни вашият колега, ще видите, че не съм.

Хари наведе очи към списъка.

— Да. Значи живеете сам… да видим… в сградата „Терасата Гимле“?

— Не — отрече Клаусен. — Живея с Трюлс.

— Ясно. Разбирам.

— Дали? — усмихна се Клаусен, а клепачите му се наведоха още по-надолу. — Трюлс е кучето ми, порода голдън ретривър.

Хари усети начеващото зад очите му главоболие. Списъкът показваше, че му предстои да проведе четири разпита преди обяд и пет след това. Нямаше сили да се бори с всички.

Помоли Клаусен още веднъж да повтори какво се е случило от момента, в който е влязъл в сградата на площад „Карл Бернер“, до идването на полицията.

— С най-голямо удоволствие, старши инспекторе — откликна той и се прозя.

Хари седна отново на стола, докато Клаусен плавно и уверено разказваше как пристигнал с такси, взел асансьора и — след като разговарял с Барбара Свенсен — я изчакал пет-шест минути да му донесе вода. Понеже тя не се върнала, влязъл навътре в офисното помещение и намерил вратата с табелка с името на адвокат Хале.

Хари видя, че Валер е записал потвърждението на Хале за часа, в който Клаусен е почукал на вратата му; пет и пет.

— Забелязахте ли някой да влиза или да излиза от дамската тоалетна?

— От мястото, където стоях на рецепцията, не можех да видя вратата. И не съм забелязал никой да влиза или да излиза, когато тръгнах към вътрешността на помещението. Това всъщност го повторих вече няколко пъти.

— Ще го кажете още няколко — увери го Хари, прозя се шумно и прокара ръка по лицето си. В същия миг Магнюс Скаре почука на прозореца на стаята за разпити с вдигнат в ръка часовник. Хари позна стоящия зад него Ветерли. Кимна в отговор и хвърли последен поглед на списъка с разпитите.

— Тук пише, че не сте забелязали да са минавали подозрителни лица край рецепцията, докато сте били там.

— Така е.

— В такъв случай ви благодаря за съдействието — Хари остави списъка обратно в папката и натисна копчето за стоп на диктофона. — Съвсем сигурно отново ще се свържем с вас.

— Не забелязах никакви подозрителни лица — отвърна Клаусен и се изправи.

— Какво?

— Казах, че не съм забелязал никакви подозрителни лица на рецепцията, но чистачката например мина оттам и изчезна по коридора.

— Да, разговаряхме с нея. Отишла право към кухнята и не видяла никого.

Хари се изправи и погледна списъка. Следващият разпит беше от десет и петнадесет в четвърта зала.

— И велокуриера, разбира се — добави Клаусен.

— Велокуриер?

— Да. Излезе от външната врата точно преди да тръгна да търся Хале. Не знам, сигурно е доставил или взел нещо. Защо ме гледате така, старши инспекторе? Обикновен велокуриер в адвокатска фирма, честно казано, не е особено подозрителен.

 

 

Час и половина по-късно, след като свери информацията от адвокатската фирма „Хале, Тюне и Ветерли“ АД и всички велокуриерски фирми в Осло, Хари знаеше нещо със сигурност: в понеделник никой не е регистрирал доставка или вземане на пратка в „Хале, Тюне и Ветерли“.

А два часа след като Клаусен излезе от Главното полицейско управление, малко преди слънцето да достигне своето кресчендо, го взеха от кабинета му, за да опише отново велокуриера.

Той не успя да им каже кой знае какво. Височина 1.80. Нормално телосложение. Клаусен не се бил вглеждал по-подробно в мъжа. Според него това било безинтересно и нередно сред мъжете. Повтори, че куриерът бил облечен като повечето си колеги: спортна риза в жълто и черно от прилепваща по тялото материя, къси гащета и маратонки, които пукали дори когато ходел по килима. Носел каска и слънчеви очила.

— А устата? — попита Хари.

— Покрита с бяла маска — обясни Клаусен. — Като на Майкъл Джексън. Научих, че велокуриерите се предпазват така от вредните газове.

— Да, в Ню Йорк и Токио. Тук сме в Осло.

Клаусен вдигна рамене.

— Не се замислих особено.

Освободиха Клаусен, а Хари влезе в кабинета на Том Валер. Валер говореше по телефона и измърмори нещо неразбираемо, виждайки Хари.

— Май имам идея как убиецът е успял да влезе при Камила Луен — обяви Хари.

Том Валер затвори слушалката, без да приключи разговора.

— Към домофонната система в жилищната й сграда има свързана видеокамера, нали?

— Да…? — наведе се напред Валер.

— Кой може да позвъни на всеки домофон, да допре маскираното си лице до камерата и въпреки това да бъде напълно сигурен, че ще го пуснат да влезе?

— Дядо Коледа?

— Едва ли. Но ще отвориш на човек, който очакваш да носи експресна доставка или букет цветя. Велокуриер.

Валер натисна копчето на телефона за сигнал „заето“.

— От момента на влизането на Клаусен до момента, когато забелязва как куриерът си тръгва, са изминали над четири минути. Куриерите се втурват вътре, доставят пратката и излизат бегом. Не им трябват четири минути да се мотаят из сградата.

Валер бавно кимна.

— Велокуриер — повтори той. — Гениално просто е. Човек с обяснима причина да се отбива за миг при случайно избрани хора с маска. Всички го виждат, но никой не го забелязва.

— Троянски кон — съгласи се Хари. — Замисли се каква мечтана ситуация е това за серийния убиец.

— И никому не прави впечатление, че велокуриер си тръгва светкавично от някоя сграда на нерегистрирано превозно средство, което вероятно е най-ефективният начин да се измъкнеш незабелязано в голям град.

Валер сложи ръка върху телефона.

— Ще наредя да разпитат за забелязани велокуриери близо до местопрестъпленията в значимите за нас часове.

— Трябва да помислим и за още нещо — отбеляза Хари.

— Да — съгласи се Валер. — Дали да предупредим гражданите да се пазят от непознати велокуриери.

— Правилно. Ще го обсъдиш ли с Мьолер?

— Да. И, Хари…

Хари се спря на прага.

— Страшно добре се справяш — довърши Валер.

Хари кимна едва видимо и излезе.

Само след три минути из коридорите на Отдела за борба с насилието вече се носеше слухът, че Хари е надушил следа.