Ю Несбьо
Пентаграма (3)

Трета глава
Петък. Пробуждане

Тя изкрещя още веднъж и Хари отвори очи. Слънцето надничаше измежду лениво потрепващите завеси, докато скърцането от ударилия спирачки трамвай по съседната улица заглъхваше. Хари се опита да се ориентира. Лежеше на пода на хола си. Не беше добре облечен, но поне не беше гол. Не се чувстваше жив, но поне не беше мъртъв.

Потта лепнеше по кожата на лицето му като грим, а сърцето му подскачаше леко и забързано като топка за пинг-понг по циментова площадка. Положението с главата беше още по-зле.

Хари се поколеба за миг, преди да реши да продължи ли да диша. Таванът и стените се въртяха, но погледът му не можеше да се вкопчи нито в снимка, нито в лампа. В периферията на зрителното му поле се мярна етажерка, облегалка на стол и зелена масичка. Поне вече не сънува.

Същият повтарящ се кошмар. Стои като закован, неспособен да помръдне. Опитва се безпомощно да затвори очи, за да не вижда устата й, зейнала в ням писък. Огромните, втренчени в нищото очи го гледат с неизречено обвинение. Като малък сънуваше така сестричката си, Сьос. Сега в кошмарите му се появяваше Елен Йелтен. Преди писъците бяха беззвучни, сега звучаха като жални спирачки на влак. Не можеше да определи кое е по-тежко.

Хари лежеше напълно неподвижно, втренчен в процепа между завесите, в трепкащото слънце надвесено над улиците и жилищните сгради в квартал Бишлет. Само трамваят нарушаваше лятното спокойствие. Той не мигаше. Взираше се в слънцето, докато то се превърна в обвито в тънка, млечносиня мембрана пулсиращо жълто сърце, което изпомпва нажежен въздух. През детството му майка му казваше, че ако децата гледат право срещу слънцето, то ще попари зрението им и през остатъка от живота си ще се наложи да ходят със слънчева светлина в главите си ден и нощ. Сега се опитваше да постигне точно това. Слънчева светлина в главата, която да попари всичко останало. Например счупения череп на Елен в снега до Акершелва и сянката, надвесена над нея. В продължение на три години той се мъчеше да улови тази сянка. Но и с това не се справи. Точно когато си мислеше, че е успял да го спипа, всичко замина по дяволите. Провали се.

Ракел…

Хари предпазливо вдигна глава и видя мъртвото черно око на телефонния секретар. През изминалите седмици, след завръщането на Хари от срещата с началника на криминалната полиция и Мьолер в ресторант „Боксер“, то не даваше признаци на живот. Сигурно и то е попарено от слънцето.

По дяволите, ама че е горещо в този апартамент!

Ракел…

Сега си спомни. В определен момент от съня лицето се промени и прие образа на Ракел. Сьос, Елен, майка му, Ракел. Женски лица. Едното се преобразуваше в другото в едно постоянно, пулсиращо движение, а после отново се сливаха.

Хари простена и пак отпусна глава на паркета. Забеляза бутилката, оставена до самия ръб на масата над него. „Джим Бийм“ от Клермонт, Кентъки. Съдържанието липсваше. Беше се изпарило, изчезнало яко дим. Ракел… Затвори очи. Сънят не се върна.

Нямаше представа кое време е. Само му се струваше, че е твърде късно или твърде рано; че въпреки всичко се събужда в неподходящо време. Или, по-точно, спи в неподходящо време. През тази част от денонощието би следвало човек да върши други неща. Да пие.

Хари успя да се изправи на колене.

Нещо в панталона му извибрира. Това го е събудило, сега разбра. Затворена нощна пеперуда, пърхаща отчаяно с криле. Бръкна в джоба и измъкна оттам мобилния си телефон.

Хари тръгна към възвишението Санкт Ханс с бавни крачки. Главоболието натискаше задната страна на очните му ябълки. Адресът, продиктуван му от Мьолер, се намираше на няколко минути пеш. Хари си наплиска лицето с малко вода, изпи останалата глътка уиски на дъното на бутилка в шкафа под мивката и тръгна с надеждата разходката да го освежи. Мина покрай заведението „Underwater“ с работно време от четири до три, от четири до един в понеделник и затворено в неделя. Хари не идваше тук често, защото ресторант „Скрьодер“, който се радваше на постоянния му интерес, се намираше на успоредната на „Underwater“ улица, но като повечето алкохолици и той разполагаше с местенце в мозъка си, където механично запаметяваше работното време на баровете. Ухили се на отражението си в опушените стъкла на прозорците. Ще дойде друг път.

На ъгъла зави надясно по булевард „Юлевол“. Не обичаше да минава по него. Това беше място за автомобили, не за хора. Най-доброто, което му хрумваше да каже за булевард „Юлевол“, беше, че в дни като този по десния тротоар имаше някаква сянка.

Хари спря пред жилищната сграда с указания му номер и я огледа обстойно.

На първия етаж се помещаваше обществена пералня с червени машини. На стъклото висеше картонче с работното време: от 08:00 до 21:00 всеки ден. Съобщаваха също, че сега предлагат сушене за двадесет минути срещу занижената цена от тридесет крони. Вътре до въртящия се барабан седеше увита в шал мургава жена и се взираше във въздуха. На съседната витрина бяха изложени паметни плочи, а по-нататък над нещо средно между улична закусвалня и бакалия се мъдреше зелена неонова табела с надпис ДЮНЕРИ. Хари плъзна поглед нагоре по мръсната фасада. Боята по старите прозорци беше олющена, но еркерите на покрива подсказваха, че над четирите етажа има мансарди. А над наскоро инсталираните домофони до ръждясалата желязна врата бяха монтирали камера. В този град парите от западните покрайнини бавно, но сигурно изтичаха на изток. Хари натисна най-горния звънец, където пишеше Камила Луен.

— Моля? — обадиха се по уредбата.

Въпреки предупреждението на Мьолер Хари се сепна, като чу гласа на Валер. Опита се да отговори, но не успя да издаде и звук. Прокашля се и подхвана наново:

— Хуле съм. Отвори.

Входната врата избръмча и той хвана студената грапава дръжка от черно желязо.

— Здравей!

Хари се обърна.

— Здрасти, Беате.

Беате Льон — под средна височина, с къса, русолява коса и сини очи. Нито грозна, нито красива. Ако обобщим, твърде малко неща във външния й вид правеха силно впечатление. Освен облеклото: бял гащеризон като на космонавт.

— Сега ли дойде?

Той се стараеше да не диша в лицето й, като мина покрай него.

— Не. Наложи се пак да сляза до колата, за да взема останалите неща. От половин час сме тук. Сби ли се с някого?

Хари попипа раната на носа си.

— Явно да.

Последва я през следващата врата, която ги отведе на стълбището.

— Какво да очаквам горе?

Беате остави куфарите пред зелената врата на асансьора и бегло го погледна.

— Мислех, че един от принципите ти гласи първо да видиш и после да питаш — отбеляза тя и извика асансьора.

Хари кимна. Беате Льон помнеше всичко. Без затруднение изброяваше подробности от криминални случаи, датиращи от времето, преди тя да започне да учи в Полицейската академия, и които самият той отдавна бе забравил. Освен това имаше необичайно добре развит fusiform gyrus — частта от мозъка, запомняща лица. След проведените тестове психолозите останали изумени. Оставаше само да помни и малкото, което успя да я научи при съвместната им работа по време на вълната от обири миналата година.

— Да, обичам при първото си посещение на местопрестъплението да бъда подвластен най-вече от собствените си впечатления — отвърна Хари и се сепна, когато асансьорът най-после тръгна. Затърси цигари из джобовете си. — Но едва ли ще работя точно по този случай.

— Защо?

Хари не й отговори. Извади от левия джоб на панталона си смачкан пакет цигари „Кемъл“ и издърпа пречупена цигара.

— А, вярно, сега се сетих — усмихна се Беате. — През пролетта спомена, че ще ходите на почивка в Нормандия, нали? Късметлия си ти…

Хари мушна цигарата между устните си. Имаше гаден вкус. А и едва ли щеше да облекчи главоболието му. Оставаше само едно спасение. Погледна часовника с присвити очи. Понеделник. От четири до един.

— Няма да ходим в Нормандия — каза той.

— Така ли?

— Причината не е почивката, а ръководителят на случая.

Хари дръпна от цигарата и кимна към горния етаж на сградата.

Тя го изгледа продължително.

— Внимавай да не се превърне в мания, Хари. Гледай напред.

— Да гледам напред ли?

Хари издуха дима.

— Той наранява хора, Беате. Ти би трябвало да го знаеш.

Внезапно тя се изчерви.

— С Том имахме кратка връзка, това е всичко, Хари.

— Не ходеше ли точно по това време със синини по врата?

— Хари! Том никога не е…

Беате млъкна неочаквано, забелязвайки как повишава тон. Ехото от гласовете им се разнесе из стълбището, но глухото дрънчене на спиращия в момента асансьор го заглуши.

— Не го харесваш — заключи Беате. — И си градиш представи. Всъщност Том има много положителни качества, които не познаваш.

— Мм.

Хари изгаси цигарата в стената, а Беате отвори вратите на асансьора и влезе.

— Няма ли да се качваш? — попита тя и погледна Хари, застанал през вратата, втренчен в нещо. Асансьорът. Зад вратата имаше решетка. Най-обикновена черна желязна решетка, която се плъзга и се затваря зад теб, за да тръгне асансьорът. Виковете се появиха отново. Безмълвните. Хари усети как по цялото му тяло изби пот. Глътката уиски далеч не се оказа достатъчна.

— Всичко наред ли е? — попита Беате.

— Да — дрезгаво отвърна Хари. — Просто тези стари асансьори не ми допадат. Ще се кача по стълбите.